Умберто Еко – истински интелектуалец и приятел на България

Преди 12 години неговата лекция у нас събира 1500 слушатели в столичен хотел. В България го води поканата на негови приятели от академичната общност – ръководителят на Центъра за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“ проф. Аксиния Джурова и културологът проф. Ивайло Знеполски. Пред екипа на Българската национална телевизия те си спомниха за първите си срещи с учения, писателя и човека Умберто Еко, както и за онова, което изпълва думата интелектуалец със съдържание.

Първите срещи с писателя и учения Умберто Еко

Проф. Аксиния Джурова и проф. Ивайло Знеполски са сред онези, които се запознават с първия роман на Умберто Еко – „Името на розата“ още преди да бъде издаден на български. На нея се пада честта да провери средновековните термини, а на него – да напише предговора към книгата.

„През 80-те, когато семиотиката и структурализмът в България бяха „извън закона“, се запознах и с някои от теоретичните работи на Умберто Еко. Най-вече с „Трактат по обща семиотика“, който оказа огромно влияние върху развитието на науката, изучаваща знаците и тяхното значение в целия свят“, спомня си проф. Знеполски.

Както казва той, за щастие литературата преминава по-лесно през идеологическите граници. В същото време издаването на романа на български се оказва удобен повод да се разкаже малко повече за семиотиката.

Проф. Джурова пък отнася „Името на розата“ със себе си на разкопки. В горещите следобеди сядат заедно със студентите на прохлада, за почетат откъси от книгата. Тогава им хрумва дръзката за времето си идея - да напишат писмо на Умберто Еко, с което да го поканят в България на експедиция с тях, в провадийското село Равна. Надяват се, че така италианският писател може да се опита да влезе в мистиката на Православието. Голямата им мечта обаче е просто да се докоснат го него, да поприказват.

Посещенията в България и приятелството с родините интелектуалци

Умберто Еко обещава да дойде в края на 1989 г., но двусмислие в писмото от международния отдел на Алма матер прави, така че писателят каца у нас година по-късно. През 1990 г. Университетът и цялото общество са в тежка криза. Има и режим на тока, който спира всеки ден в 17.00 ч. На летището го чака проф. Аксиния Джурова, а той я чака с голяма изненада. „Всички слязоха, а него го нямаше. Реших, че не е дошъл. В този момент до мен се приближи един човек с торбичка книги в ръката. Не го познах, защото си беше обръснал брадата. Беше абсолютно неузнаваем. Само ме потупа по рамото и каза на италиански: аз съм, но без брада. Тук съм!“, разказва директорът на Центъра за славяно-византийски проучвания.

Едва пристигнал проф. Джурова му обяснява, че е трябвало да дойде година по-рано, защото сега ще има изпитания. Умберто Еко обаче е не мисли така. „Напротив, сега ми е много по-интересно да дойда, отколкото преди година“, отговаря той.

На следващата сутрин се разхождат из София. Посещават е Криптата на храма „Свети Александър Невски“. После Умберто Еко моли да остане сам. Третият ден в България прекарва в центъра за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“. Впечатлен е от библиотеката там, защото не очаква да види колекцията от ръкописи, покриваща всички писмени традиции на Балканите – гръцки, латински и старобългарски; двуезични и триезични. „Болонският университет, където преподаваше и Еко, е един от най-старите в света, но няма подобна колекция. Софийският университет е прецедент – единственият университет в света, притежател на близо 700 ръкописа“, обяснява проф. Джурова. Писателят й подарява своята книга „Апокалипсисът“ с посвещението: Един много „гутенбергски подарък“ за рая на ръкописите, в който попаднах.

Умберто Еко се възхищава на Глаголицата. Така и не може да разбере защо тази красива азбука на Кирил и Методий е сменена „с копие на гръцки унциал“. „Как може една толкова красива азбука, съвършена като графична система, да бъде заменена?!“, възкликва той. Не по-малко впечатлен остава и от посещението си в Рилския Манастир.

При удостояването с титлата „Доктор хонорис кауза“ церемонията в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ е скромна, но за да чуе лекцията е дошъл важен гост – ректорът на Асоциацията на европейските университети, когото заварват да оправя пътеката, по която Умберто Еко върви. Влизат в препълнената аула, а след церемонията и лекцията следват дискусия и фотографи. Нещо, което не е прието на подобни събития. Но големият писател и философ се чувства щастлив.

Тогава заради желанието на италианеца да се срещне с човека, написал книгата за него „Умберто Еко и уханието на розата“ започва приятелството между Умберто Еко и проф. Ивайло Знеполски. Според културолога обаче то не е равностойно, защото той го приема по-скоро като учител. „Имахме лична среща, извън официалните. Разказа ми как е разбрал за тази книга. В Япония почитател, който колекционира всичко около него, му казал, че едно от най-интересните неща, написани за него, е от българин. След това в Нормандия организираха десет дневна конференция, посветена на неговите идеи. Той ме посочи като един от 15-те имена в световната хуманитаристика, които иска да присъстват“, връща се назад във времето проф. Знеполски. Второто посещение на Еко в България, през 2004 г., е по негова покана. Този път за голяма международна конференция. „Събрахме в столичен хотел 1500 човека. Дойде и половината правителство. Организаторите бяха принудени да изнесат монитори във фоайето“, разказва проф. Знеполски.

Човекът Умберто Еко

Зад световно известния писател и учен стои човек, който обича да похапва, пуши много и свири на кларинет. Музикалните си умения показва и в столично заведение при второто си посещение у нас.

Проф. Джурова определя Еко като много интересен в общуването си с хората. „Очаквах да мога да измъкна информация от него. Но точно обратното – той постоянно ти задава въпроси. Измъква всичко от тебе, но много малко подава той самият“, смята тя.

Според проф. Знеполски освен голям автор Умберто Еко е и голям човек, съчетаващ големия ерудит и човека от народа. „Той е контактен и внимателен, но това не означава, че премахва всички бариери между себе си и останалите. Тази негова непосредственост не позволява това да премине в пошло интимничене“, описва го културологът.

„Светът загуби живеца си“

И когато светът загуби такъв човек, според проф. Джурова, безспорно губи живеца си. „Той постоянно коментираше случващото се в света. Боледуваше от боледуването на обществото в Европа. Беше от тези интелектуалци, които направиха манифест, че Европа губи душата си. Тъгуваше, че губим просветените хора. Имаше гражданска позиция и изпълваше смисъла на истинския интелектуалец“, категорична е тя.

Малцина са големите интелектуалци, посветили своите знания на обществото. Затова книгите на Умберто Еко не само ще останат, но и въображението му, ще продължи да влияе на хората. А именно това прави интелектуалците големи и вечни.