Дванадесет дълги години светът е лишен от Мондиал. Мрачният период, надвиснал над цивилизацията заради Втората Световна Война, няма да как да подмине и най-великата игра. Италия е притежател на титлата от 1934 г. чак до 1950-а. Преносно и буквално.
През 1938 г. адзурите защитават трофея си и така заедно с Уругвай са единствените две нации, които могат да си позволят да използват званието „световен първенец“. През същата тази 1938-а Адолф Хитлер вече е неконтролируем. Манията му за власт се разпространява светкавично, а имайки предвид желанието на нацистите да се сдобиват с ценни артефакти, не е чак толкова странно, че Фюрерът желае да притежава трофея от Световното първенство, спечелен и намиращ се в следващата сходни политически възгледи Италия. Тук някъде в историята се появява фигурата на Оторино Бараси – висш служител в Италианската футболна федерация, който съзира наближаваща опасност и решава да се намеси. Много е трудно чисто фактологически да проследим сюжета заради мъгливия информацонен период в края на 30-те години на миналия век, но се твърди, че Бараси успява да отмъкне трофея „Жул Риме“ със себе си и да го скрие в кутия за обувки под леглото в собственото си жилище. Размерът на тогавашната купа, връчвана на победителя в световните първенства, не е чак толкова по-различен от трофея, който познаваме ние. От 1930 до 1974 ценната награда представлява статуетка, която е с височина около 35 сантиметра, тежаща приблизително 4 килограма. Изобразена е древногръцката богиня на победата – Нике. Та Бараси прибира Нике в кутия за обувки, за да е далеч от погледа на германците, които обискират дома му, но не успяват да я намерят. И тя – богинята на победата – събира прах в продължение на 12 години, преди отново „да види бял свят“ и да заблести в Бразилия. През 1946 Оторино Бараси застава начело на италианската футболна централа и четири години по-късно, когато ситуацията в международен план е утихнала и отново е време за футбол на световно ниво, предава отличието на домакините.
И ето – Мондиалът през 1950 има своята значима история още преди да е започнал. А това, което предстои, е още по-загадъчно и смятано за една от най-големите изненади изобщо в историята на спорта.
Турнирът се завръща в Южна Америка за първи път от 20 години. Уругвай е първият домакин през 1930, когато печели трофея, а сега на ход е Бразилия. Което далеч не се нрави на техните големи съперници – Аржентина. Макар враждата да не е достигнала нивата, които познаваме днес, и тогава съседите не се долюбват особено и „гаучосите“ отказват участие в състезанието. С това обаче далеч не се изчерпват проблемите на организаторите. Само 31 от 73 страни членки на ФИФА по онова време решават, че ще се впуснат в проекта. Западна Германия получава забрана, Австрия и Чехословакия пропускат мероприятието, дори двукратният шампион Италия има проблеми, породени от зловещата самолетна катастрофа през 1949, при която загиват някои от най-добрите играчи на Скуадрата и тимът така и не успява да се излекува от щетите и отпада безславно за първи път още в първата фаза на турнира. Франция се отказва от участие заради големите транспортни разходи и разстояния, които отборът ще трябва да изминава из необятната територия на Бразилия.
Уругвай обаче няма проблемите на „петлите“. Първите световни шампиони отново имат намерението да впечатлят света, макар да не разполагат с най-добрия състав. Ако при последното Световно първенство форматът изправя отборите един срещу друг на директни елимнации, тук имаме още по-шантава схема, която тотално се разграничава от представите ни за Мондиал днес. В крайна сметка в турнира се включват 13 отбора (колкото и през 1930 година). Сред тях имат пет представители на Южна Америка, шест на Европа – Англия най-накрая дебютира, и два от Северна Америка – Мексико и Съединените Щати. Те са разделени в 4 групи – две от тях имат по 4 отбора, една включва 3, а последната група е само с 2 отбора, при това и двата от Южна Америка – Уругвай и Боливия. Победителите от четирите потока са събрани в нова група, където се играе по познатия начин – всеки срещу всеки. Отборът събрал най-много точки, е световен шампион. Така организаторите поставят капан, в който едва сами не падат в хода на турнира, защото втората групова фаза може да излъчи първенеца още преди последния кръг на групата, което би направило последните мачове в турнира абсолютно безпредметни. Вярвате или не – това е първото и последно световно първенство, в което на практика няма финал. За огромен късмет на същите тези организатори Бразилия и Уругвай, които по-рано в турнира са спечелили първите си групи, играят помежду си в последния кръг на решаващата група, когато и двата тима са с пълен актив от точки, и сблъсъкът между тях се явява финал, макар според правилника да не е. Шантава история! И да – световното първенство през 1950 ражда още една парадоксална ситуация далеч преди да е започнало! Тепърва обаче щяло да става доста по-напечено.
Футболната история на Уругвай би трябвало да се изучава в учебниците. През 1930 тимът става световен шампион без да претендира, че разполага с треньор, какъвто ние си визуализираме днес. Скептицизмът в това отношение е в пълна сила и 20 години по-късно. Хуан Лопес Фонтана е наставинкът на южноамериканците за четвъртото издание на надпреварата. Неговият дефанзивен подход обаче изобщо не е в по вкуса на играчите. Преди споменатия мач срещу Бразилия капитанът на тима Обдулио Варела призовава съотборниците си да не се съобразяват (напълно) с наставленията на треньора и да дейстава по-смело на игрището. В онзи етап от развитието на футбола думата на капитана е равносилна на закон и очевидно по-плахият подход е загърбен, макар и обстоятелствата да го налагат, както ще стане ясно в следващите редове. Разбира се, приносът на Лопес Фонтана не бива да бъде игнориран – уважана фигура, той е начело на Уругвай и четири лета по-късно за следващия Мондиал. Треньорът е доста праволинеен във възгледите си – двама централни защитници, пред тях трима души в центъра на терена, две крила, двама души, които непрестанно са около наказателното поле (разбирай – плеймейкъри) и централен нападател. Както повечето отбори – и Уругвай разчита особено много на един от полузащитниците си – Варела. Самият той отбелязва изравнителния гол за 2:2 срещу Испания във втората групова фаза, което всъщност е фундаментално, защото позволява на южноамериканците да спорят за титлата срещу гордите си (и леко надменни) домакини.
Идва денят на големия „финал“. Всички очакват, че Бразилия ще спечели. При това без проблеми. Следващите редове – предупреждавам ви – не са за суеверни люде. Селесао в пълната си прелест! Бразилия е разгромила Швеция със 7:1 и Испания с 6:1 във втората групова фаза. Вестниците вече слагат заглавия, която възхваляват домакините и им връчват титлата. Същите тези първи страници са разлепени из съблекалните преди двубоя – бразилците ги използват като допълнителна мотивация, (според сведения) уругвайците бършат пода на нужниците с тях преди срещата. В Рио вече са издигнати 18 трибуни за самба, които трябва да помогнат на народа да отпразнува титлата. Жул Риме говори на протугалски още преди да е започнал мачът – в чест на предполагаемите нови шампиони естествено. Атмосферата е ненадминато нажежена: официалните информация съобщават, че на Маракана присъстват 176 000 души. И до ден днешен се смята, че в онзи 16 юли 1950 в Меката на футбола има над 200 000 зрители, което е рекорд, който няма как да бъде подобрен някога. Всичко това се отразява на халфа на Уругвай Хулио Перес, който очевидно е толкова впечатлен от тълпата, че се подмокря по време на изпълнението на химните, разказва се из медиите по-късно. По време на същите тези химни бразилците сякаш без да искат подсказват какво ще се случи, като издидат собствения си флаг наобратно.
Мачът започва! Бразилия е видимо по-добрият отбор. Селесао обаче бележи чак в началото на второто полувреме. Усетил какво може да се случи, капитанът Варела иска обяснение от английския рефер Джордж Рийдър защо не е вдигнал засада. Самата комуникация е странна, меко казано, като Варела дори иска услугите на преводач. По-късно уругваецът признава, че е знаел, че засада няма, но просто е искал да наруши ритъма на бразилците. Цинично ще бъде да твърдим, че този ход на капитана помага в действителност, но в разрез със случващото се на терена Уругвай успява да изравни към средата на второто полувреме. И футболната митология ще има своя нов Бог – Алсидес Гиджа. Който поглежда пред себе си и вижда два пътя – към Уругвай и към футболното безсмъртие. Поема и по двата. Бразилските атаки не спират. 200 хиляди души реват в очакване на още голове. И още голове. Равенството е напълно достатъчно на Бразилия за първата световната титла. Всичко изглежда повече от сигурно. Празникът ... не се случва.
Пробив на Гиджа и чудесен пас позволява на Скиафино да овладее топката, да потанцува малко с нея, сякаш за да придаде допълнителна достоверност на твърденията, че именно уругвайците са измислили тангото, а не аржентинците. Следва удар. Следва тишина. Уругвай изравнява! И изведнъж инерцията отива при гостите.
След като се е впуснал по крилото и асистирал за първото попадение, очевидно Гиджа решава, че няма какво да го спре. Единадесет минути преди края той отново е като вятъра по фланга – неудържим. Скиафино отново дебне, за да отбележи гол-близнак. И тогава се случва нещо, което ще предопредели съдбата на двама души до края на сетния им миг.
Вратарят на бразилците – считан за един от най-кадърните на този пост в онези времена – Барбоса решава, че ще излезе леко напред пред голлинията си, за да пресече паса към Скиафино. Това е и най-нормалното движение. Гиджа обаче не подава, а стреля. Топката влиза във вратата. Рио де Жанейро млъква. Радиоприемниците в Монтевидео карат местното население да избухне в изблик на единствена по рода си, първична, искрена радост. Гол, довел до невиждана по рода си скръб на трибуните.
Бразилия се отрича от вратаря си. Той никога повече не облича фланелката на националния отбор. Налага му се да напусне дома си заради смъртни заплахи. Споменах ви за суеверието – не му се позволява дори да посещава лагери на националния отбор, за да не донесе лош късме със себе си на отбора, а през 1994 – близо половин век по-късно – е свален от екран, когато е поканен в телевизионно студио, за да коментира мач на родината си по същите причини. Барбоса споменава, че „в Бразилия смъртното наказание е 30 години, а той вече 50 лета плаща за грях, който не е извършил“. В същата година, в която изрича тази фраза, умира на 79 години през 2000.
Уругвай е на седмото небе. Пророкът на успеха се зове Гиджа. Надали и самият той някога е очаквал, че ще го сполети подобна слава, като дори бразилците подхождат с уважение към нанеслия им болезнена футболна гибел състезател. В едно от интервютата си споменава, че вратарят Барбоса е постъпил правилно в печално известната ситуация. Когато почива, в Уругвай е обявен тридневен национален траур. Умира на 16 юли 2015, когато се навършват точно 65 години от победния му гол на Маракана.
Да се твърди, че Уругвай заслужава чисто във футболно отношение втората си световна титла, би било некоректно. Най-добрият отбор на първенството е Бразилия, но високомерието и чарът на футбола в крайна сметка изпращат трофея на друго място. И така – дори след Световна война, катаклизми, скрити трофеи, организационни провали, странни групови фази, липса на финал и двестахилядна скръб, все още само две страни могат да твърдят, че са световни шампиони на футбол – Уругвай, спечелил два пъти в Южна Америка, и Италия, спечелила два пъти в Европа.
Всичко обаче щеше да се промени из основи през 1954...
Чуй новините
Подкаст
