Начало
назад
Как Китай поглъща Русия и излъганите надежди на Путин с евроизборите
Анализ на Камен Невенкин
И победителят е...
Тридневна, специална военна операция, ден 843-ти. Въпреки равновесната точка, в която от много време насам се намира конфликтът в Украйна на бойното поле, спокойно може да се каже че вече се откроява категоричен победител в него. И той не е този за който си мислите в момента или към когото клонят вашите симпатии и пристрастия в кървавото противопоставяне. А е далечен Китай. Всички факти, които ще изброя по-долу категорично сочат към това и предполагам, че след като се запознаете с тях ще се съгласите с мен. А и съм убеден, че всеки от вас има свои собствени аргументи, с които да допълни това, което ще напиша по-долу.
Първо, за разлика от всички други глобални сили косвено участващи във войната, на Китай не му се налага да бърка дълбоко в бюджетния си джоб, за да подпомага някой от сражаващите се и на всеки няколко месеца да му прави дишане уста в уста, за да го спаси от задушаване. Това, което Китай прави, е да продава и то много. И ако си мислите, че Пекин продава само на Москва – дълбоко се лъжете. Помислете само от какъв произход са преобладаващата част от украинските камикадзе дронове, които до момента са унищожили не знам си колко хиляди единици руска бойна техника или поне от какви компоненти са сглобени те? Правилно, китайски.
снимка: Pixabay
Второ, в Пекин са достатъчно далновидни, за да не продават директно оръжие на никоя от противоборстващите страни и така не си цапат ръцете с чужда кръв. Никой не може да обвини КНР че е доставила дори и един патрон в прифронтовата зона. От друга страна, далекоизточният гигант трупа милиарди от това, че произвежда и продава неща с двойно предназначение, без които никоя съвременна армия не може да функционира нормално. Днешните руски въоръжени сили, например, визуално доста се различават от оръфляците, които нахлуха в Украйна в края на февруари 2022 г. Повечето от редовните части на Путин вече изглеждат много прилично със съвременните каски, униформи, бронежилетки, слънцезащитни очила, ръкавици и обувки Made in China. Според някои оценки, до 80% от униформите на руските войници в Украйна може да са произведени в Китай
Тези твърдения се основават на наблюдения на бойното поле, анализ на заловени материали и разузнавателни данни. А какво да кажем за високотехнологични джаджи като уреди за нощно виждане и персонални радиостанции? И те са от там. И въпреки че Русия има собствено производство на фармацевтични продукти, най-вероятно е разчитала и продължава да разчита на внос от Китай и в това отношение, особено за някои специфични лекарства или медицински консумативи.
Убеден съм, че печатът „произведено в Китай“, поне като ресурсно-компонента база, присъства и в много от оръжията, уредите, материалите и даже хуманитарната помощ, която демократичният свят изпраща на борещата се за оцеляването си Украйна. И докато на политическо ниво Западът и Пекин се гледат намръщено и сегиз-тогиз си скърцат със зъби, на икономическо ниво алъш-веришът си продължава с неотслабващо темпо. Отношенията между Си Дзинпин и Путин, поне привидно, изглеждат много по-приятелски, а и публична тайна е, че Китай е като тайна врата през която Русия си доставя критични ембаргови компоненти и материали, заобикаляйки глобалните санкции, които са й наложени от водещите световни сили и алианси. И въпреки че отстрани Пекин изглежда като помагач на агресора, тълкуванието на изброените дотук факти по-скоро навежда на мисълта, че в най-многолюдната страна на света си играят тяхна си собствена игра и си гледат изключително и само техният си интерес.
И докато от морална гледна точка политиката на КНР може и подлежи на критики, погледната от философско-практичен ъгъл тя си изглежда абсолютно правилна. Демек, хората ги интересува само собственото им благополучие.
Повод да напиша всичко казано дотук е най-вече поредният санкционен удар, който Русия понесе през седмицата и който най-вероятно ще има много по-големи последици отколкото изглежда на пръв поглед. Става въпрос за налагането на санкции от страна на САЩ на Московската фондова борса и свързаните с нея структури, в резултат на което в най-голямата по площ държава в света вече ще търгуват долари, евро и британски лири само на извънфондовия пазар. Демек, рублата престава да бъде конвертируема и както по време на социализма ще има два курса на западните валути – официален, определян от Централната Банка, който ще служи като някакъв счетоводен ориентир, но няма да има реална стойност и най-вече няма да може да се обменят пари по него, и пазарен, определян от уличните дилъри зад ъгъла, който ще е хем реален, хем незаконен. Излишно е да ви казвам, че акциите на водещите руски банки моментално загубиха около 5% от стойността си, а и като цяло борсовите индекси тръгнаха надолу. Междувременно, пред чейндж бюрата се извиха дълги опашки, доларът премина психологическата граница от 100 рубли, а руската Централна Банка обяви коя ще е основната чуждестранна конвертируема валута в страната. Китайският юан, разбира се.
Казват, че най-голямото животно погълнато от анаконда било крава. На влечугото му отнело бая време докато смели и усвои напълно нещастната си жертва, но то така или иначе си нямало друга работа и не му се налагало да бърза за никъде. Струва ми се, че тази информация вече не е актуална. Според мен най-големият жив организъм усвоен по този безкрайно монотонен и мъчителен начин е Руската Федерация, която бавно и последователно бива поглъщана от китайската анаконда, дракон или каквото там влечуго ви харесва. Процесът не от днес или вчера, но с всеки изминат ден става все по-явен. Първи за него надигнаха глас жителите на далекоизточните руски провинции, които наблюдаваха как ежедневно към граничните пунктове се нижат безкрайно дълги влакови композиции натоварени с дървен материал и други блага на сибирска природа. А също когато постъпваха на работа в местни компании собственост на китайци. После за китайската мирна инвазия започна да се усеща и останалата част на Русия, най-вече от лятото на 2022 г. насам, когато Москва започна да тръби на всеослушание, че е приключила икономическата зависимост на страната от Запада и е започнал процес на „импортозамещение“, т.е. на замяна вносните изделия с такива родно производство. Като доказателство за първите успехи в това отношение бяха показани новите руски автомобили Лада и Волга, но те до един се оказаха пренаписани китайски модели, при това с много технически проблеми и ниско ниво на изпълнение. Междувременно китайският змей започна да показва зъбите си все по-отчетливо и да изнудва Путин да му продава газ и нефт на безценица. Всички доводи на руснаците, например че няма как да продават газ на вътрешни цени, защото на домашният пазар тя се дотира от бюджета, за да е масово достъпна, за момента не срещат разбиране от страна на Пекин. На този фон заявеното по-рано през седмицата, че отсега нататък юанът ще бъде основан чужда конвертируема валута в РФ си звучи направо като безусловна капитулация от страна на Москва. Но така се случва когато желаеш бърза война и още по-бърза победа в нея – получаваш безкрайната агония на поглъщането.
Руска рулетка
Полуофициалната руска финансова капитулация пред Китай бе кулминацията от звучни шамари, гръмки поражения и поредни международни провали, които Путин претърпя напоследък. За авантюрата в района на Харков като че ли даже е излишно да се говори. Няма как да не нарека тотален провал и завършилият преди дни шумно афиширан от руските държавни пропагандни медии икономически форум в Санкт Петербург на който бе отчетено и височайшото присъствие на Кремълския самодържец. Но пък не бе отчетено сключването на нито една значима икономическа сделка.
Още по-химерни за Путин се оказаха и надеждите му, че състоялите се през миналия уикенд избори за Европарламент ще обърнат с главата надолу съотношението на силите в него и подкрепата за Украйна на Стария континент най-накрая ще секне. В крайна сметка и през следващите пет години на върха на пирамидата в ЕС отново ще има стабилно ядро от реалисти и поддръжници на Киев в титаничната му борба срещу руския агресор.
Предполагам, че някои от вас ще възразят и ще посочат възхода на т.нар. крайнодесни партии в някои страни от Европа, най-вече във Франция, Белгия, Австрия и Германия. Аз от своя страна, обаче ще се аргументирам с два довода – първо, че всяко политическо течение си има своят максимален избирателен капацитет, т.е. няма как да налееш два литра в бутилка от един литър, и второ че от крайно дясно до крайно дясно има голяма разлика ако говорим за Франция и Германия, например. Давам този пример не случайно, защото най-видният представител на френската радикална десница Мари Льо Пен може навремето и да е минавала за голям приятел но Русия, но през март тази година тя се изказа много остро срещу агресията на Путин в Украйна. Джорджия Мелони, пък, която също бива смятана от мнозина за крайно десен активист (макар че тя самата не е съгласна с едно такова определение и по-скоро се счита за консерватор-традиционалист), в момента даже е министър-председател на Италия и редовно разписва ордери за изпращането на военна помощ на Украйна.
Реално погледнато, истинските приятели на Путин в ЕС не са чак толкова много, да не говорим че не са и от точно определена политическа разцветка. От що годе утвърдилите се формации се открояват най-вече немската Алтернатива за Германия, нашето „Възраждане“ и австрийската Партия на Свободата. При всяка от тях генезисът е различен, но за мен лично най-интересно се оказа откритието, че избирателните райони, в които Алтернатива за Германия е регистрирала най-силни резултати по един удивителен начин се вписват в границите на някогашната ГДР . Дали говорим за соцносталгия, политически инфантилизъм или нещо друго – не мога да отговоря, само го отбелязвам като факт.
Евроизборите донесоха дългоочаквано раздвижване дори и там, където никой не очакваше – в Унгария. Там за пръв път партията на Орбан слезе под психологически важната петдесетпроцентна бариера и този път спечели само 44.6% от гласовете. На второ място (с 29.7%) се изкачи новосъздадената партия Тиса на Петер Мадяр, някогашен ортак на Орбан. Дали говорим за моментна ситуация или за устойчива тенденция вещаеща началото на края на ерата Орбан? Според мен е по-скоро второто. Вероятно така мисли и считаният за вечен унгарски премиер, който веднага след евровота развява малко бяло знаменце, обещавайки повече да не възпрепятства никакви решения на ЕС касаещи Украйна. И това ако не е поредната загуба за Путин напоследък – здраве му кажи.
Умишлено не слагам Орбан сред големите приятели на Путин, защото, реално погледнато, двамата повече взаимно се използват отколкото се харесват. Конкретно т.нар. модел Орбан е пример за максимално оползотворяване на демократичните механизми с цел постигане на олигархичен модел на управление. С други думи – „мека“ диктатура в рамките на закона, основаваща се най-вече на узурпиране на властта чрез икономически и административни средства. Защото няма друго място в ЕС където „октоподът“ от типа Орбан да е пуснал толкова надълбоко пипалата си и да е обхванал така здраво всички нервни центрове на обществото, от медиите и съдилищата до бюджетните комисии и държавните агенции, да не говорим за кметствата и общините.
Евроизборите реално бяха едно наистина сериозно поражение за Путин, което май никой не забеляза. Поражение, защото похарчените милиарди за пропаганда и пълнене на джобове на разни политици със съмнителен морал не се оправдаха и не доведоха до създаването на значително ядро про-руски ориентирани парламентаристи, които да мътят водата в ЕС и да слагат прът в колелата му. Напротив, въпреки регистрираният известен ръст на крайнодесните депутати, те ще се разпръснат между няколко парламентарни групи. Освен това няма да гласуват еднородно по въпросите касаещи войната в Украйна.
И тук за пореден път стигаме до един до болка познат въпрос, който само отчасти е риторичен – колко тъп всъщност е Путин? Защото той на практика се опитва да обработва европейците със същите средства и механизми, които прилага с немалък успех върху сънародниците си. Но в крайна сметка се оказа, че това което работи в Русия не работи в Европа. Защото цялостният подход и цялостната стратегия бе такава, сякаш европейците са руснаци, а те определено не са.
Първо, европеецът се плаши много по-малко, защото е много по-образован и най-вече е свикнал от най-ранна детска възраст да си проверява всяка информация, за която има съмнение, че не много достоверна. И още по-важното – знае как да го направи. Защото така са го учили в училище, а в обществото, в което живее като цяло се толерират дискусиите. Затова всякакви клипчета, че ще замръзне без синьото гориво на Газпром или че го управляват хомосексуални фашисти, трудно хващат дикиш у традиционно любознателният, но и скептичен гражданин на ЕС.
Второ, типичният европеец вече е доста заможен, да не кажа богат. И дори граждани на страни като България, които са на долните места по доход и стандарт на живот в ЕС, получават много повече от средностатистическия руснак. И това се доказва много лесно – „баснословните“ пачки които се предлагат на някой жител на Глубинката за да отиде в Украйна и да бъде убит от дрон или да остане без крака заради противопехотна мина, у нас всеки може да ги изкара я работейки в супермаркет, я в завод, я като кара автобус. А на един що годе заможен човек няма как да му се пробутват разни политически залъгалки.
Трето, от време оно политическата карта на Европа е традиционно пъстра. Феноменалните проценти, с които Орбан се държи на власт вече толкова време са по-скоро изключение и показват, че в Унгария в момента действително има нещо много гнило. В повечето страни в Европа победа на изборите с 30% от гласовете се счита за сериозно постижение, пълното мнозинство е изключителна рядкост, а като цяло парламентарната “торта“ е нарязана на много малки парченца, където 9.8%, например, си е един доста приличен резултат. Също типични за Европа са възникващите и, съответно, разпадащите се управляващи коалиции, изкуството на постигане на компромис в името на общото благо, и даже извънредните парламентарни избори. И това не от сега. Дори и Хитлер, на изборите през зловещата 1933 г. печели само 43.9% от гласовете, а в Райхстага влизат общо 11 партии.
Четвърто, напълно нормално е за типичният европеец сравнително често да променя политическите си симпатии. Аз, например, през годините съм гласувал за около 10 различни партии и коалиции, някои от които отдавна са прекратили съществуванието си. И със сигурност далеч не съм изключение, по-скоро правило защото подобен опит могат да споделят и милиони наши сънародници, както и граждани от всички краища на Европа. Всички коментират възхода на крайната десница във Франция, но колцина обърнаха внимание че около една трета от избирателите подкрепили я на последните евроизбори са млади мъже на възраст между 18 и 24 години. А колко от тях ще са на същия акъл и след пет години?
Путин, обаче, е свикнал да властва в условията на абсолютна доминация на една партия – Единна Русия – която в момента има 73% от местата в Руската Дума, да не говорим че за другите политически формации промъкнали се в парламента определението “самостоятелни“ е доста условно. За самодържеца, европейското политическо „роене“ е абсолютно чуждо и най-вече неразбираемо, а постоянното люшкане в предпочитанията на избирателите си е направо контрапродуктивно. Не случайно идоли са му Петър Велики и Сталин, а основни външнополитически дружки – Китай, Иран, Северна Корея и Беларус, като и два вагона всякакви там африкански, азиатски и латиноамерикански диктаторчета. И колкото и милиарди да хвърля, и каквито и ядрени заплахи да ръси, няма как да постигне 73% на дадена политическа партия в парламента на Испания, например.
Сега наред са изборите за президент в САЩ през ноември. Реално, и то само при определени обстоятелства, те са последният шанс за Путин да обърне хода на войната в Украйна в своя полза. По всичко личи, че играта на руска рулетка ще продължава, напрежението ще расте, а залозите ще се качват постоянно. Най-значимият от тях ще е бъдещето на цялото човечество.
Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и
Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube
Вече може да ни гледате и в TikTok
Намерете ни в Google News
