Очертанията на войната: Как Русия не успя да овладее Киев

Разказът на освободените от руски плен бойци на полка "Азов" отново ме върна към бруталната реалност на уличните боеве. Изучавах ги близо десетилетие до най-дребните детайли, докато пишех книгата за обсадата на Будапеща през 1944-1945 година.

Още от времената на Троя е ясно, че овладяването на даден град може да изиграе решаваща роля за изхода на всяка война. Градовете са били и си остават най-важните комуникационни центрове, до които достигат всички основни пътища и жп линии, пристигат кораби и кацат самолети. На гражданското общество те предлагат икономически ресурси и комфортни условия за живот, а на военните – складове, места за отдих, възстановяване и лечение, възможности за ремонт на техника и изграждане на командни щабове. Воденето на каквато и да е съвременна война е немислимо без превръщането на населените места в близост до фронтовата линия в основни логистични центрове. И не на последно място, бидейки административни и държавни столици, по време на военни конфликти, градовете автоматично се превръщат в желани „призове“, своеобразни „награди за опасността“ за всеки войник, а тяхното завладяване обикновено се счита за абсолютен връх и венец на всяка кампания. Напълно естествено е битката за което и да значимо населено място да се експлоатира от пропагандните институции на противоборстващите страни, а техният изход има траен ефект върху бойния дух на войските и морала на цивилното население.

Историята ни дава предостатъчно примери в тази насока. Превземането от османците на Търново през 1393 г. и на Константинопол шейсет години по-късно слага край на съществуването на Второто Българско Царство и на Византийската империя. Гражданската война в Испания приключва естествено през пролетта на 1939 г, когато войските на Франко установяват контрол върху Мадрид. Падането на Париж през 1940 г. и не-падането на Москва през 1941 г. изиграват решаваща роля за по-нататъшната съдба съответно на Франция и СССР. Битката за Сталинград се счита за една повратните точки на Втората Световна Война в Европа, а тази за Берлин през 1945 г. – за неин логичен завършек. Навлизането на северновиетнамските танкове в Сайгон през пролетта на 1975 г. изтри от картата на света Южен Виетнам, а на американските в Багдад през 2003 г. – ликвидира режима на Садам Хюсеин.

В този ред на мисли е напълно естествено да стигнем до извода, че неспособността на руснаците да превземат до този момент повечето от големите украински градове атакувани от тях прави перспективите им за успешен завършек на войната твърде съмнителни. Но преди да обясня защо се провалиха опитите им да овладеят Киев и някои други места, е важно да ви запозная с някои основни принципи на боя за населено място.

Атака на населено място

След години на изследване на различни кампании и сражения съм стигнал до извода, че има четири основни начина за овладяване населено място от градски тип.

1. Без бой: Това се случва когато отбраняващата се страна решава, че няма да има никаква полза от това да отбранява даден град и просто го напуска. По такъв начин, например, през 1944 германците се изтеглят от Рим, а французите четири години по-рано – от Париж. И в двата случая печели най-вече световната цивилизация, защото са спасени от разрушение уникалната архитектура на двете столици и голям брой безценни артефакти.

2. Измама или заплаха: Първото, което идва на ум е историята за троянския кон, колкото и неистинска най-вероятно ще се окаже тя. Но пък има много действителни случаи за крепости предадени отвътре, тайни проходи и слаби места указани от предатели. Понякога градове, поставени пред дилемата дали да се сражават или не, се поддават на заплахите на противника и капитулират, защото отбраняващите се или техните ръководители не намират в себе си морално-волеви сили за съпротива. Един сравнително скорошен пример за това е овладяването на Белград без бой от немците през април 1941 г. Тогава десетина есесовци от дивизията „Дас Райх“ предвождани от Хаупщурмфюрер Клингерберг прекосяват с лодка река Сава от север, свързват се с кмета на столицата и заплашват с въздушен удар ако не им предаде града. Загубил самообладание, той веднага приема ултиматума на дръзкия германец.

3. Директен щурм: До такъв обикновено се стига, когато нападащата страна е уверена, че ще овладее сравнително бързо дадено населено място или когато то не може да бъде напълно обкръжено, защото е изградено на брега на река или море. Това обикновено означава, че отбраняващите се имат на разположение някакъв сухоземен или воден път за снабдяване, който, също така би могъл да се използва и за евакуация. Христоматиен пример за такъв тип сражение е битката за Сталинград, където червеноармейците имат зад гърба си Волга, защото градът е построен на десния бряг на реката. През настоящата война станахме свидетели на няколко директни щурма от страна на руската армия – опитите й да превземе от движение Киев и Харков завършиха с фиаско, но пък в случая с Мелитопол той беше успешен. Продължилата четири месеца ожесточена битка за Северодонецк, също на практика си беше директен щурм, но там ситуацията беше коренно различна – украинците нито за миг не позволиха на руснаците да ги обкръжат и до последния момент запазваха път за отстъпление на запад. По този начин битката се водеше по техните правила.

В момента класически „Сталинград“ се очертава в района на Херсон.

4. Обсада: Драматизмът, който съпътства обсадите на крепости и градове винаги са вълнували историци и творци, но във военно отношение нещата не са се променили особено от времената на Троя насам. Принципът винаги е един и същ - противникът трябва да бъде здраво блокиран отвсякъде, така че пиле да не може да прехвръкне, и след това методично унищожаван или доведен до състояние, при което единственият изход е капитулация.

През последните стотина години, т.е. откакто се водят модерните войни, има ясно изработени „техники“ за провеждане на обсади, щурмуване на градове и съответно за отбраната им. За да е успешно едно обкръжаване на даден град или област, то задължително трябва да се стигне до изграждането на т.нар. „външен фронт“, т.е. силите на противника, които успеят да избегнат капана на обсадата да бъдат изтласкани колкото се може по-далеч. Това се прави умишлено – колкото е по-голямо разстоянието до външния фронт, толкова по-трудно ще бъде не само снабдяването по въздуха на обсадените, но и техните шансове да бъдат деблокирани с удар отвън, както и самите те да се измъкнат от капана. По-паметливите сигурно веднага ще си припомнят какъв беше основният проблем на блокираните защитници на Мариупол – от „външният свят“ ги отделяше 75 км плътна „ивица“ територия контролирана от руснаците.

Основното преимущество на отбраняващите се е, че градската инфраструктура силно лимитира всички тези предимства, които атакуващата страна би имала ако сражението се провежда в открито поле. Сградите, мазетата, подлезите, покривите хем предлагат отлични позиции за стрелба, хем могат да служат за прикритие и наблюдение. Улиците и булевардите естествено „канализират“ направленията, по които атакуващите се движат, лишават ги от способност да маневрират и същевременно ги превръщат в лесни мишени. Някоя друга набързо изградена барикада или няколко добре замаскирани мини могат да спрат движението на цяла войскова колона.

Да защитаваш град има и своите сериозни недостатъци. Първият е чисто психологически – ако си обкръжен, в един момент започваш да осъзнаваш, че вероятно никога няма да можеш да се измъкнеш. И рано или късно настъпва онзи миг, в който отчаяната дотогава съпротива рухва и гарнизонът на „крепостта“ капитулира. Другият недостатък е логистическият – колкото и големи да са първоначалните запаси от храна, амуниции, гориво и медицински материали те рано или късно привършват. Дори и да има някакво снабдяване по въздуха то никога не е достатъчно. Налага се да се пести от всичко, преди всеки изстрел се мисли. И лека полека съпротивата започва да намалява,става спорадична докато накрая изчезне съвсем. Третият недостатък е човешкият фактор – постепенно се увеличава броят на ранените, недостигат медикаменти, а условията не позволяват адекватно лечение. Това, от своя страна, води до постоянното намаляване броя на годните да държат оръжие и невъзможност да се намери равностойна замяна на излезлите от строя. Четвъртият недостатък е непрестанно нарастващата хуманитарна катастрофа. От самото начало отбраняващите се трябва да се грижат за голям брой цивилни, най-вече жени, деца и стари хора, всеки със своите специфични нужди и проблеми. Така те са принудени да се сражават буквално сред море от човешко страдание, да се откажат доброволно от част от своите хранителни запаси и медицински материали, за да ги споделят с цивилните. А в психологически план – да поемат и споделят част от техните травми и болка.

От какъвто и ъгъл да го погледнем, защитата на обсаден град си е една предварително загубена битка, едно невъзможно сражение. Затова историята ни дава твърде малко примери в които отбраняващите се са успели да удържат на натиска докрай или са били избавени с деблокиращ удар отвън.

В настоящата война още в самото начало руснаците допуснаха една колосална грешка – те не се опитаха да обкръжат Киев и Харков – и това най-вероятно ще им коства победата.

Украйна и Русия – предварителни стратегии

Както отбелязвам всеки път, за сегашната война знаем твърде малко, защото отсъстват основните източници за всеки сериозен анализ - първичните документи на противоборстващите страни. Затова всичко, което ще напиша по долу се базира на информация получена от т.нар. „открити“ източници и личният ми опит като изследовател.

Украинската стратегия

Украинската предварителна стратегия най-вероятно е целяла да накара руснаците да се движат основно по главните магистрали и така да канализира техните ударни клинове. Те трябвало да бъдат въвлечени в продължителни боеве за всеки що годе голям град и по този начин да бъдат принудени да отделят по някоя част от всеки „клин“. В крайна сметка това би довело до ситуация, при която колкото по-дълбоко руснаците навлизат в украинска територия, толкова по-слаба ще е атакуващата мощ на техните сили, защото вече ще бъдат разпръснати на много второстепенни направления. Отделно от това, в районите граничещи със сепаратистките Донецка и Луганска „републики“ (известни като ДНР и ЛНР) в годините предхождащи войната е изградена дълбокоешелонирана отбрана (т.е. серия от отбранителни линии изградени една зад друга и свързващи всички основни населени пунктове). Нейното основно предназначение е да поеме евентуално настъпление на руската армия от изток и така буквално да принуди да „затъне“ там, водейки продължителни и най-вече изтощителни позиционни боеве.

От хода на войната дотук се налага извода, че украинската стратегия (ако наистина е била такава каквато я описах по-горе) като цяло е била правилна. Тя не проработи единствено на юг, където руснаците, напредвайки от Крим, набързо превзеха Херсон и Мелитопол, и чрез комбиниран удар от запад и изток (от ДНР) успяха напълно да обкръжат Мариупол. Иначе на изток и на север те се движеха основно по магистралите, не успяха да превземат освен Киев и Харков, но и важни областни центрове като Суми и Чернигов (всеки с население от почти 300 хил.), претърпяха тежки загуби и в крайна сметка бяха принудени позорно да се оттеглят.

Разбита руска техника на улиците на Суми, първите часове на войната, 24 февруари 2022

Също така очевидно успешен се оказва и техният план да въвлекат руснаците в позиционна война в Луганската и Донецката област, където вече шести месец се водят изтощителни сражения за всеки град и село, а напредъкът на агресорите понякога се измерва в метри.

Руската стратегия

Много анализатори определиха руската стратегия като „блицкриг“ (т.е. светкавична война), целяща да постави Украйна на колене приблизително за три дни. Някои украински наблюдатели напоследък изразяват мнение, че Путин, всъщност, бил готов за по-продължителен конфликт, т.е. е смятал, че за пълна победа над Украйна ще са му необходими около три месеца, но аз категорично не съм съгласен с тях и сега ще се аргументирам защо.

Още от самото начало бе очевидно за мен, че руснаците се опитват бързо да завземат всеки град изпречил им се на пътя по първите три начина описани по-горе (без бой, чрез заплаха или чрез директен щурм). Многокилометровите колони от танкове и камиони, които застрашително се движеха по магистралите бяха композирани с една-едничка цел – да плашат. Те нямаха план Б какво да правят ако някой град окаже ожесточена съпротива и колоната е принудена да спре като пред непреодолима преграда.

Руски танкове напредват към Николаев преди поредния щурм на града, 12 март 2022

А план Б би трябвало да бъде веднага да пристъпят към планомерно обкръжаване на града и подготовка за продължителна обсада. Забележете, че класният боксьор/борец/джудист/тенисист винаги успява да пренастрои тактиката си в хода на двубоя ако той не се развива според предварителните очаквания. Също така отбори като Реал Мадрид, Ливърпул и Байерн Мюнхен затова са големи, защото, ако се наложи, успяват да се променят в хода на мача. Нищо такова, обаче, не видяхме от руснаците в началото на войната.

Тук е мястото да спомена, че през Втората световна война Червената армия успява да съкруши Вермахта, най-вече чрез серия от операции завършили с обкръжаването и разгрома на различни германски армии. Натрупан е колосален опит при обсадата и щурмуването на десетки градове. Дори когато 3-ти Украински Фронт пристига на североизточната българска граница в началото на септември 1944 г и се очаква, че след прекосяването й няма да срещне съпротива, за всеки случай е изработен План Б, т.е. как да се настъпва в случай, че българската войска все пак окаже отпор. По всичко личи, че опитът от миналото е останал неизползван.

Защо не бяха овладени големите украински градове?

Какво видяхме през първите дни и седмици на войната от страна на руската армия? Те още през началните часове успяха да проникнат в Суми и Чернигов, но не можаха да ги превземат и трябваше да отделят част от силите напредващи към Киев, за да елиминират украинските части отбраняващи се в тях. Същевременно бяха принудени да търсят обиколни маршрути към украинската столица, защото част от трасето планирано за тази цел оставаше под контрола на техният противник. Битките за двата ключови града продължиха шест седмици, а руските механизирани колони, които трябваше да минат през тях се оказаха вкарани в едни доста тесни коридори. Това в дългосрочен план се оказа фатално за тях, защото не само затрудняваше снабдяването им, но и камионите превозващи гориво, амуниции и храна се оказваха лесни мишени за украинските самолети, дронове и артилерия.

Разгромена руска колона по пътя за Чернигов, 27 февруари 2022

Ситуацията в района на Киев се оказа още по-драматична. Явно първоначалният план е предвиждал ключови административни сгради в града да бъдат превзети чрез светкавични акции на командоси и парашутисти още през началните часове на инвазията, които след това да дочакат пристигането на главните сили на руската армия. Това, от своя страна, би трябвало да доведе до пълна парализа на украинското държавно управление. Но опитът да бъде овладяно летището в предградието Хостомел завърши с разгром на руския десант. (Същата съдба сполетя и другият руски десант опитал се да овладее района на авиобазата Василков, 40 км южно от Киев, два дни по-късно.) Когато основната маса от руски войски настъпващи на юг покрай двата бряга на Днепър най-накрая достигна украинската столицата, тя не се опита постепенно да я обкръжи, а направо пристъпи към щурмуването й. При това го направи по най-безсмисления и самоунищожителен начин.

Разгром на руска танкова колона хваната в капан в Бровари/Бородянка, предградие в източната част на Киев, 9 март 2022

Дълги колони бронирана техника и моторни коли задръстиха пътните артерии в предградията, където многократно ставаха лесна мишена за украинската артилерия и противотанкови средства. Битката за Киев продължи до края на март без никакви изгледи за успех на Путин и войските му. Крайният резултат от немарливото планиране, бе че руснаците бяха принудени да бягат на север, изхранвайки се чрез грабежи и изоставяйки стотици танкове, бронирани машини и камиони с празни резервоари.

По малко по-различен начин, но със същия резултат, завършиха опитите на руските войски да превземат други два областни центъра - Николаев (на юг) и Харков (на североизток). Николаев, важно черноморско пристанище с население от почти половин милион, бе достигнат от малък руски отряд още на третия ден на инвазията, но той бързо бе отблъснат. Неколкократните напъни на руснаците да проникнат в града през първата половина на март, този път с по-големи сили, също не се увенчаха с успех.

Украински войници изследват разбита руска колона в района на Николаев.

Основната причина, вероятно е не само, че нямаха достатъчно войски, за да бъде изпълнена такава нелека задача, но и че на всичкото отгоре тези, с които разполагаха бяха раздробени на малки отряди. (Един такъв отряд, няколкостотин души, дори успя за четири дни да овладее град Вознесенск, намиращ се на около 80 км северно от Николаев. Зад себе си той имаше само едно шосе, което дори не контролираше. Напълно логично, скоро след това той бе разбит.) Концентрацията на силите, едно от основните правила на военното изкуство, но неизвестно защо в района на Николаев руските командири въобще не го спазваха.

В Харков, който по размери и население е почти колкото София, руските войски проникнаха в ранните часове на 27 февруари, неделя. Това обаче не бяха някакви страховити бронетанкови съединения, а по-скоро разузнавателни патрули с джипове и спешени войници, които предпазливо вървяха покрай стените на къщите и боязливо надничаха зад всеки ъгъл. Те бързо попаднаха в капаните на украинските засади и бяха разгромени до крак. Защо бяха изпратени на сигурна гибел от своите командири - до днес си остава голяма загадка. При условие, че в предходните дни защитниците на града го отбраняваха упорито и не даваха никаква индикация, че той ще бъде лесна плячка за нашествениците.

Именно тогава, през тази неделя, за мен вече беше ясно, че „специалната военна операция“ върви към чутовен провал и няма реални изгледи за успех. Предполагам, че още тогава Путин и колективно слабоумният му генерален щаб са започнали да си задават въпроса, на който ние всички днес търсим отговор – Защо?

Имаше ли, все пак, "блицкригът" някакви изгледи за успех и какви бяха основните грешки допуснати от московският самодържец и генералите му?

Първо - трябваше да нападне в началото на лятото или в края на декември. Това щеше да му даде едновременно няколко преимущества: твърд и проходим терен извън главните магистрали, население в лежерно настроение с нагласа за празници и отдих, и много хора на ключови позиции, които отсъстват, защото са заминали някъде на почивка.

Второ - трябваше да концентрира основните сили около Киев и да се опита да постигне пълно обкръжаване на града, а на останалите участъци (юг, изток, североизток) най-вече да се опита да ангажира украинските части така, че да не могат да бъдат прехвърлени на друго място. Съответно да има план Б, в случай, че столицата не бъде превзета от движение, т.е. веднага да пристъпи към обсада. При това задължително да изгради външен фронт достатъчно далеч на запад от нея, за да може максимално да затрудни всякакви опити за снабдяване по въздуха или деблокиране по суша. Рано или късно, населението на обсадения град щеше да бъде доведено до ръба на физическото оцеляване. Това щеше да доведе до капитулация на защитниците, сред които най-вероятно щеше да бъде и настоящото украинско държавно ръководство.

Трето, просто не трябваше да започва "специалната военна операция".

ОЩЕ АНАЛИЗИ НА КАМЕН НЕВЕНКИН ЗА ВОЙНАТА В УКРАЙНА ЧЕТЕТЕ ТУК

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube: https://go.bnt.bg/youtube