Украйна променя военната си стратегия

Нова Студена Война

На 5 март 1946 г. в колежа Уестминстър, във Фултън, щата Мисури, вече бившият британски премиер, но все още значим световен политик Унинстън Чърчил произнася знаменитата си реч, в която за пръв път се чува изразът „желязна завеса“ и която мнозина считат за начало на продължилата почти половин век Студена война. Всички знаем до какво доведе тя (сгромолясване на световния комунистически блок и разпадането на Съветския Съюз) и кога приблизително завърши (около 1990-та). От тогава насетне хората със сериозен жизнен опит считахме, че с двуполюсния политически модел завинаги е приключено и най-вече, че той никога няма да се възроди. Докато не се появи Путин, чиято единствена визия за бъдещото развитие на Русия се свежда до кратичкото „Можем повторить“, а мечтата, която направлява всичките му действия е възраждането на СССР поне в границите му от 1991 г.

Провелата се по-рано тази седмица среща на високо равнище на страните-членки на НАТО във Вилнюс даде основание на редица политически наблюдатели да заговорят за връщането към реалностите на отдавна забравената Студена война и даже за настъпването на нова такава, а речта на президента Байдън бе сравнена с тази на Чърчил от Фултън преди повече от 76 години. Вероятно бъдещите историци ще намерят най-подходящото название и наименование на сегашната политическа епоха. А ние, които живеем в настоящето, се интересуваме как решенията от Вилнюс ще се отразят на по-нататъшния ход на сраженията в Украйна.

Какво може да се каже в най-общи линии за дългоочакваното събитие? Преди всичко, че то протече в обстановка на повишена нервност, най-вече заради свръх големите надежди и очаквания на украинците, че най-после ще получат под една или друга форма официална покана за членство в НАТО. Това, както знаем, не се случи, което за пореден път ни напомни някой важни неща, най-вече че северноатлантическият съюз е организация, основана на солидни и трайни принципи и че тези принципи няма да бъдат нарушавани за никого в никакъв случай, независимо от обстоятелствата. На Зеленски и екипа му бе казано в прав текст, че Киев ще получи дългоочакваната покана едва когато войната официално приключи, а също така когато бъдат предоставени съответните доказателства, че в страната са извършени необходимите законодателни и процесуални промени, гарантиращи засилване на гражданския контрол върху въоръжените сили, както и необратимост на демократичните процеси.

Това обаче в никакъв случай не означава, че Украйна ще бъде изоставена на произвола на съдбата или че ще й бъде посочена вратата, когато касапницата завърши. Напротив, в специална декларация в сряда лидерите на страните от т.нар. Г-7 заявиха, че ще направят всичко възможно Украйна да има възможност да поддържа „значителни въоръжени сили, способни да я защитават сега“, както и „да възпират евентуална, нова, руска агресия в бъдеще“ чрез доставка на модерно сухопътно, военно-въздушно и военноморско въоръжение. Ще подпомагат икономическия просперитет“ на страната, т.е. на Киев редовно ще бъдат отпускани съответните, финансови помощи. В декларацията за пръв път на толкова високо равнище се признава и „необходимостта от създаване на международен механизъм за възстановяване на щети, загуби или наранявания, причинени от руска агресия“, т.е. че режимът на Путин ще бъде преследван с всички възможни средства на международното право, за да си плати за стореното в Украйна.

Добри новини за демократичната част на Европа имаше и по други линии. Двамата най-големи противници на приемането на Швеция в НАТО – турският президент Ердоган и унгарският премиер Орбан – най-накрая отстъпиха от твърдите си до момента позиции и последната неутрална скандинавска държава най-после ще се присъедини алианса. Това, заедно с поемането на своеобразно шефство над малките балтийски държави от страна на някои по-големи (Германия ще защитава Литва, Великобритания – Естония, а Канада – Латвия) на практика ще превърне Балтийско Море в своего рода вътрешно натовско езеро, а Русия буквално ще бъде натикана в ъгъла. Доскоро агресивна и плашеща всички свои съседи с поглъщане, тя вече ще контролира само заливите на Санкт-Петербург (някогашен Ленинград) и Калининград (някогашен Кьонигсберг).

Голям шамар за Путин ще бъде и създаването на модерна обединена 300-хилядна армия с високо ниво на бойна готовност и въоръжена с най-модерно тежко оръжие. Това е ясно послание към кремълския тиранин, че Европа вече е единна, че въобще не се плаши от него и че е готова да възпре всякакви агресивни намерения на Москва още в зародиш. А не бе толкова отдавна времето, когато руската армия изглеждаше несъкрушима и способна, ако не за часове, то за дни да прегази всичко на пътя си чак до Атлантическия океан, Путин настояваше НАТО да се изтегли в границите си от 1997 г., а европейските държави ни се струваха разединени, уплашени и най-вече зле въоръжени.

Срещата във Вилнюс определено бе добра и за България. Това бе прощъпулникът в голямата политика за премиера Денков и министъра на отбраната Тагарев и може да се приеме, че те са се справили повече от прилично. За пръв път България излезе „на светло“ по отношение на военната си помощ за Украйна и стана ясно, че освен традиционните боеприпаси, ще предадем на ЗСУ (украинските въоръжени сили) и около 100 единици бронирана техника, най-вече бронетранспортьори. Бе обяснено, че става въпрос за съветска техника, закупена по време на т.нар. възродителен процес от средата на 80-те години на миналия век, която никога не е ползвана и за чието съхранение и поддръжка се харчат значителни средства. Тя така или иначе е предвидена за замяна с по-модерна и съвременна американска такава, така че с този си акт би трябвало да помогнем както на себе си, така и на ЗСУ. И най-вече целият свят да чуе за това. А не както до скоро, когато хем помагахме, хем бяхме за мир, хем гледахме да не обидим Русия, хем се грижехме да не засегнем чувствата на определени „русофилски“ електорати, а междувременно наши оръжия и амуниции пристигаха на фронта по неведоми канали.

Определено добро за България ще бъде и взетото решение страните членки на НАТО вече да отделят „минимум 2%“, а не както беше досега „до 2%“ от своя брутен вътрешен продукт за отбранителни цели. Дано най-после това доведе до някакъв по-съществен тласък в модернизирането на армията ни, което, неизвестно защо, вече се отлага почти 20 години. Разбира се в това отношение, ние далеч не сме единствените „тройкаджии“, но при нас като че ли отсъствието на модерно въоръжение се забелязва най-силно. Тук е редно да припомня, че най-много пари за въоръжените си сили от всички държави, членуващи в НАТО, харчи Гърция (над 3,5% от БВП). Веднага след нея се нарежда САЩ, преследвана плътно от Полша, която даже си е поставила за цел да излезе начело в класацията, предвиждайки в недалечно бъдеще да достигне невероятния 4% праг. Ние, пък, от години традиционно сме се закрепили някъде на ниво 1,5% от БВП-то ни, а на парадите по Гергьовден, както и на съвместните учения с други страни-членки на НАТО, изкарваме от хранилищата до болка позната съветска техника, която в скоро време ще има най-вече музейна и колекционерска стойност.

На украинският фронт – нищо ново?

И така, в момента украинците водят активни действия общо взето на три основни направления – херсонското, запорожското и бахмутското. Най-големи успехи, колкото и да е странно, войските на Киев отбелязват в района на Бахмут, почти несъществуващия вече някога китен 70-хиляден град, който те отбраняваха упорито в продължение на около 10 месеца. И понеже руснаците настъпваха дълго време и последната им грижа беше отбраната, когато ролите се смениха и украинците на свой ред преминаха в атака, агресорите буквално нямаше за какво да се хванат. Към днешна дата е напълно ликвидиран руският пробив от едно време южно от града и фронтовата линия изглежда като права черта. Руската „дъга“ северно от града, пък, е под сериозен натиск от две срещуположни страни и е реално заплашена от обкръжаване.

При това ЗСУ вече превзеха ключовите хълмове непосредствено на северозапад и югозапад от Бахмут и така цялото движение във, от и към града е под техен постоянен обстрел. Положението на руснаците допълнително се утежнява от факта, че в многострадалното населено място почти не са останали здрави сгради, които да могат отбраняват. Няма да се учудя, ако в най-скоро време, може би още това лято, станем свидетели как войските на Путин за пореден път се оттеглят от изключително трудно овладян район с подвити опашки. И понеже нещастието никога не идва само, подобен сценарий се очертава и за намиращия се на десетина километра на североизток по-малък по размери, но също толкова силно разрушен град Солдеар, който руснаците превзеха след брутален щурм през януари.

Очертаващата се загуба на Бахмут и Соледар ще бъде поредният изключително тежък удар по престижа на Путин, този път най-вече във вътрешно политически план. Все пак превземането на тези две населени места са единствените победи, с които неговата добре смазана пропагандна машина може реално да се похвали през последните 12 месеца, при това и двете бяха превзети от публично заклеймените вагнеровци на Пригожин. Противно на всякаква логика, действията на руското военно ръководство не са фокусирани предимно на унищожаването на вражеските войски, а на превземането на населени места, за да има какво да „продадат“ като успех на зажаднелите за гръмки победи Z-патриоти. Съответно, на пропагандаторите и на официалните лица ще бъде изключително трудно да оправдаят загубата на тези толкова важни от за пропагандата градове, чието овладяване бе платено с цената на десетки хиляди животи, при това само броени месеци след като над руините им се развя руският трикольор. Това, от своя странна, несъмнено ще намали престижа на режима в очите на обикновените граждани.

По своему интересна, но не по-малко драматична е ситуацията на противоположния, най-западния фланг на украинското контранастъпление. Преди около месец в района на разрушения Антоновски мост, който някога свързваше освободеният през миналата есен Херсон с по-ниския и все още окупиран от руснаците южен бряг на Днепър, дебаркира неголям отряд (около 50 души) на ЗСУ. От тогава насам всички опити на руснаците да ликвидират смелчаците, било то с авиационни удари и даже балистични ракети, било то с мощни пехотни атаки поддържани с танкове, завършват с неуспех. Украинците умело успяват да се прикриват сред останките на моста, както и в малките курортни вилички непосредствено до моста (известни просто като ‚дачи‘). При това използвайки бързоходни лодки те успяват не само да получават редовно снабдяване, но и постепенно да увеличават числеността си. Говори се, че към момента тя е нараснала на 300 души. Стабилността на позициите на отряда, освен това, е допълнително гарантирана от постоянната поддръжка с артилерия и дронове от „приятелския“ северен бряг.

Засега ситуацията с плацдарма в района на Антоновския мост може да бъде определена като изключително заплетена и най-вече патова. От една страна руснаците не успяват по никакъв начин да натикат защитниците му в реката, защото авиционните им бомби и артилерийски снаряди рядко попадат в целта, а директните им атаки с пехота и танкове биват отблъсквани с тежки загуби. От друга страна е ясно, че 300 души, при това лишени от танкове и друго тежко оръжие, по никакъв начин не могат да предприемат сериозно настъпление. На тях очевидно към момента им е отредена неблагодарната ролята на примамката, чиято задача е да приковава към себе си колкото се може по-голям брой руски войски и така да им пречи да бъдат използвани на други участъци на фронта. Как ще се развият събитията с миниатюрното предмостие от тук насетне едва ли някой би се наел да прогнозира. Възможно е руснаците в края на краищата да успеят да го унищожат, а възможно е и ЗСУ постепенно да успеят да го разширят и даже да напреднат към Крим. Както често се е случвало до момента с тази война, трябва да се въоръжим с търпение и да чакаме. При всички случаи ще бъде интересно и даже драматично.

А сега нека да обърнем внимание на най-важния участък на фронта това лято, Запорожието. Именно там, съгласно всички предварителни прогнози и очаквания, би трябвало да се водят най-интензивните сражения и да се случват най-драматичните събития. Сраженията може би и са най-драматичните, но непосветените, обикновени хора не го усещат, най-вече защото случващото се на бойното поле е лишено от динамика и дълбоки пробиви и съответно не е медийно „продаваемо“. Иначе някакви реални, макар и малки успехи на украинците има и фактите говорят за това – от 4 юни до този понеделник (10 юли) бяха освободени общо 9 големи села и територия с обща площ приблизително 169 кв. километра. Като добавим и територията освободен в района на Бахмут това прави общо около 300 кв. километра, което при всички случаи е повече отколкото руснаците са успели да превземат на всички участъци на фронта през последната една година.

От друга страна, вече е очевидно, че това е твърде малко и със сигурност дори и традиционно консервативното в подхода и прогнозите си украинско главно командване възглавявано от генерал Залужни е очаквало повече. Ще припомня в резюме причините за бавния прогрес на украинците:

• изключително плътни и добре организирани руски отбранителни линии, комбинирани с всевъзможни препятствия и минни полета;
• превъзходство на руснаците във въздуха, а също така и в артилерия;
• твърдото намерение на главното украинско командване да сведе възможните загуби до абсолютния минимум и за това атаките се нанасят само на места където е най-вероятно да се постигне успех;
• недостиг на някои основни видове въоръжения в ЗСУ, като ударни хеликоптери и многоцелеви бойни самолети;
• грешки от тактическо естество при ръководенето на действията на някои от подразделенията на бойното поле.

Вероятно всичко изложено дотук е накарало военното и политическо ръководство в Киев да преосмисли стратегията си и да промени генерално подхода си към войната. Това се потвърждава и от написаното в социалните мрежи от секретаря на украинския Съвет за национална безопасност Данилов на 4 юли, когато той акцентира, че „задача номер едно“ вече е „максималното унищожаване“ на всички ресурси на руснаците – жива сила, техника, складове, щабове, средства за противовъздушна отбрана и т.н.

Думите на Данилов като че ли останаха незабелязани от нашите и световни медии, а не биваше, защото те означават съвсем нов подход от страна на украинската армия към войната. На практика те означават, че оттук насетне ще се обръща еднакво внимание както на пробивите в руската отбрана, така и на унищожаването на логистиката на агресора. Това, от своя страна, би трябвало да се тълкува и като своеобразен отказ от най-амбициозните планове да се освободи колкото се може повече територия до настъпването на есента.

Явно също така на най-високо място е било преценено, че наличното въоръжение няма да е достатъчно, за да се изпълнят всички амбициозни планове през това лято. Именно поради тази причина около три четвърти от старателно подготвяните на Запад резерви все още не се хвърлени в боя, а се чака и пристигането на още (например тези екипирани с американските танкове „Ейбръмс“). Т.е. по-добре е да бъдат съхранени и даже увеличени, отколкото безмилостно изразходвани в безплодни атаки със съмнителен незабавен резултат.

От западните оръжия, чието появяване на бойното поле се счита за сигурно, за момента най-големи надежди се възлагат на многоцелевите изтребители F-16, които трябва да пристигнат в Украйна през първото тримесечие на 2024 г. Именно от тях се очаква да прогонят руските хеликоптери и самолети от районите непосредствено до бойното поле и така радикално да променят ситуацията на земята.

Очевидно е, че руснаците са изключително притеснени от престоящата поява на F-16 в небето на Украйна, защото преди дни техният външен министър Лавров заяви, че предаването им на ЗСУ щяло да се тълкува като равнозначно на пряка заплаха за употреба на ядрено оръжие. Логиката на Лавров както винаги е „желязна“ – F-16 били способни да пренасят ядрени заряди. В такъв случай декларираното предаване на тактическо ядрено оръжие от Кремъл на Лукашенко какво е? Миротворческа мисия?

Доста по-рано, вероятно още този месец, пък се очаква да влязат в употреба американските касетъчни боеприпаси, за които се изписа и изговори толкова много през последните дни. Ще се въздържа от дискусии по моралната част на проблема, защото съм убеден, че украинското държавно и военно ръководство не е взело решението спонтанно, а го е обмисляло внимателно, вземайки предвид всички плюсове и минуси. Засега това, което бе заявено от страна ЗСУ е, че касетъчните снаряди няма да се изстрелват безразборно, а във всеки отделен случай санкцията ще идва директно от главното командване. При това никога срещу населени места, а само срещу цели в полето. Това звучи направо идеално, но всички знаем, че неизбежно ще има инциденти и ще загинат невинни. Иначе елементарната логика повелява, че касетъчните боеприпаси трябва да нанасят големи загуби на руснаците заседнали в дълбоките окопи, защото анализите показват, че те са около осем пъти по-смъртоносни от обикновените артилерийски снаряди. Историята, обаче, ни учи, че никога само един вид оръжие не печели битките и войните, а правилното съчетаване на всички средства и ресурси.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube