Спомен за Владимир Димитров - Майстора: (Не)разказани истории

от БНТ
11:10, 27.09.2020
Чете се за: 03:11 мин.
Още

Във вторник - на 29 септември, се навършват 60 години от смъртта на един от знаковите художници в България. Това е Владимир Димитров - Майстора. И до днес картините му остават истински празник за сетивата.

Изключителен - това е думата, с която в Шишковци описват Майстора, най-яркото и самобитно явление в родната живопис. Гений без ателие - вълшебник, способен да създава красота с едно движение на четката и да се раздава на всеки, изпаднал в нужда.

Израснал в жестока бедност, принуден да напусне училище, за да работи, попада в Кюстендилския окръжен съд като писар благодарение на калиграфския си почерк. Там забелязват таланта му и изпращат негови картини в рисувалното училище в София, а директорът му - проф. Иван Мърквичка, отсича: "Момчето е огромен талант". За жалост, без възможност да заплати таксата за обучението си. Намесва се съдбата. И добрите хора.

Съдии, адвокати и общественици събират необходимата сума в Кюстендил, а Владимир Димитров тръгва по пътя, който ще го направи истински Майстор.

"Когато е разбрал, че са го записали да учи за това, за него идва като много приятна изненада. Вдига се и пеша отива от Кюстендил до София - над 80 км. Тогава негови приятели съвременници са го питали: Абе Владо, ти от радост, че са те записали да учиш, ли вървя пеша до София? Той отговорил: От радост, но не само. Моят морал не може да ми позволи парите, които хората са ги извадили от джоба си, за да уча, да ги харча за транспорт", разказва уредникът на къщата музей "Владимир Димитров - Майстора" Кирил Иванов.

През целия си живот живее като аскет. Не купува собствен дом. Целият му багаж се събира в сандък, запазен в стаята му в Шишковци, а единственият предмет, с който не се разделя приживе, е тамбурата - най-ценното му притежание.

"На млади години даже той е бил привързан повече към музиката, отколкото към рисуването. Страстта му към живописта не отхвърля музиката. Ходи някъде сред полята, сред градините, рисува. Привечер, когато работният ден привършва, слънцето клони към залез, прибира се към квартирата, поизмива се малко, взима тамбурата и отива на мегдана. Сяда там с шишковчани около него. Той свири, пее, всички останали пеят. Така са живели тогава", допълва уредникът на музея.

Това е времето, в което избира и своите модели. Много моми са искали да ги рисува. Той обаче ги е подбирал внимателно и винаги казвал: "Рисувам само когато видя нещо интригуващо".

"Като отида в село, гледал съм да предам в девойките това целомъдрие, тая духовна чистота, както и външна красота".

Миланка Димитрова е една от мадоните на Майстора. И макар днес да е на 97 години, пази ясен спомен за срещите си с художника.

"Ние бяхме съседи и той взимаше вода от нашия бунар. Всеки ден разговаряхме и той ми вика: Много искам да те нарисувам, ама си мъчна за рисуване. Но един ден дойде и вика: От цялото село търсим много млада майка, но няма такава - съгласна ли си с твойто братче да те нарисувам, ама картината ще я нарека "Майка". Казах му, че нямам нищо против. И той набързо направи скица с молив. Показа ми я, също като картината. Обаче детето не мирува, плаши се от него. Той вика: Малкият не може да ми позира и си отиде. Един път вземах вестник "Звезда", кюстендилски - гледам същата картина, пише на Владимир Димитров - Майстора - най-успешната картина", разказва Миланка.

Павел Димитров - другият брат на Миланка, също помни Майстора.

"Мен искаше да ме рисува, когато бях много малък. Обаче аз не разбирах значенията толкова на неговото изкуство и бягах като дивак. После той си намери много модели и с мен не се занимава повече", допълва той.

Според легендата един от моделите му е бил по-специален.

"Изглежда е имал симпатии към една мома, която е рисувал. Тя се е казвала Магдафина. Но за съжаление две години след като я рисувал, тя умира от туберкулоза. Майстора много тежко изживява нейната смърт и може би това да се оказва една от причините той да се дистанцира от семеен живот", разказва още уредникът на музея.

Липсата на собствено семейство не му е пречило да боготвори децата.

"Като минеше по улицата, ако срещне дете, джобовете като че ли са му пълни с левчета и бонбони, веднага дава на детето".

"На всички, тъй като познава кои са бедни и кои богати в Шишковци, е плащал вересиите и това е било за него наслада, след като платил вересиите, черпил по една ракия, да засвири и да гледа как населението играе и се весели", разказва Климент Терзийски, бивш кмет на Шишковци.

"Всички жители на селото го обичаха, уважаваха, и той сутрин преди изгрев слънце излизаше в полето. Неговото ателие беше полето. И посрещаше стопаните - шишковчани, на полето", допълва Павел Димитров.

"Това беше дарба страхотна. Един човек му вика: Ти ме рисува, ама много не си приличам. Той каза: Ако искаш да си приличаш, иди на фотограф. А аз рисувам душите", допълва и сестра му Миланка.

С душите си го помнят и хората в този край на България. Приживе Майстора е искал да бъде погребан като обикновен шишковчанин и да му засадят две плодни дръвчета на гроба. Съдбата решава друго. Отива си от този свят в столицата и е погребан там. 12 години по-късно хората от селото успяват да го върнат у дома.

"В знак на почит и уважение, гробът му се намира в центъра на селото. Тогава са посадени две млади фиданки ябълки. През годините стават стари дървета - едното преди години изсъхна, отрязаха го и веднага на негово място се посади млада фиданка череша. Другата ябълка, въпреки че е старо дърво, все още е свежо, стои до гроба на Майстора и ражда ябълки и до ден днешен", завършва разказа си уредникът на музея.

Репортер: Мария Костова

Свали приложението BNТ News
Свали приложението BNТ News
Топ 24
Най-четени
Първокласници са под карантина в Пазарджик заради заразена учителка
Първокласници са под карантина в Пазарджик заради заразена учителка
Веселин Маринов: Цветанов не ме е поканил днес, с него не говорим за политика
Веселин Маринов: Цветанов не ме е поканил днес, с него не говорим за политика