В друга посока

Преди години беше немислимо един футболист да играе за една държава, а след няколко години да се състезава за друга страна. Някои корекции в правилниците на ФИФА обаче гарантираха тази възможност най-вече за младите играчи, които могат да защитават цветовете на даден национален тим в юношеските и младежките формации, а после да направят „трансфер“ и да се прехвърлят в мъжкия тим на друг състав, стига да могат да докажат, че имат право да го направят – най-често по родствени причини. Баба от Полша, дядо от Турция, баща от Норвегия или майка от Албания.

Дори у нас си имаме вече такива примери в националния тим – Лукас Петков и Фабиан Нюрнбергер имат зад гърба си по няколко мача за България, като причината е, че имат корени в страната ни и напълно легални могат да са част от „лъвовете“. Е, те не са били съществена част от юношеските отбори на Германия, но и кой може да ги вини, имайки предвид с какъв избор разполагат специалистите в Бундестима.

Не така стоят нещата с други играчи, които сменят принадлежността си на прага на мъжкия футбол. Може би най-известният пример напоследък е Джамал Мусиала, който спокойно можеше да играе за Англия и имаше доста мачове за „Трите лъва“ в тийнейджърските си години преди да реши, че иска да играе за Германия, като дори беше сред най-важните състезатели на Бундестима на европейското първенство.

Та изниква въпросът – има ли рекордьор и по този показател? Някой, който е играл твърде много мачове като юноша за дадена страна, но въпреки това в последния момент решава да облече друг национален екип? Официално върхово постижение може и да няма, но имаме достатъчно примери, които показват, че до последно във футбола нищо не е сигурно. А модерните правила са способни да позволят на всякакви аномалии да станат реалност.

Започваме с Амин Гуири. През 2017 от Guardian посочват младия играч за един от представителите на следващата генерация, който ще диктува модата по игрищата в задаващото се десетилетие. Редом до него личат имената на Ерлинг Холанд и Доминик Собослай, като за последните двама можем да сме сигурни, че се развиват прелестно.

Гуири има внушителните 72 мача за юношеските и младежките отбори на Франция, което изглежда напълно нормално, имайки предвид че е продукт на школата на Лион. На всичкото отгоре в тях отбелязва и повече от приличните 51 гола. През миналата година обаче решава, че ще играе при мъжете за страната, от която произтичат корените му – Алжир. Макар и леко по-различен случай, но подходящ за този материал, можем да споменем Левин Йозтунали.

В младежките си години носи 75 пъти фланелката на Германия, но така и не стига до мъжкия тим. Ако сега – вече на 28 години – бъде повикан в националния отбор на Турция, за който има право да играе заради потеклото си, то той би подобрил постижението на Гуири за най-много срещи за една страна, преди да се присъедини към друга. Е, това изглежда трудно към днешна дата, защото Йозтунали изпадна с Хамургер във Втора Бундеслига, но знае ли човек...

Ако се чудите откъде изобщо съм се сетил да проверявам подобни данни, наскоро ми попадна статия, в която Джей Дасилва е дебютирал за Уелс, макар в годините преди това да е играл 63 пъти за различните генерации на Англия.

Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Jay Dasilva (@jaydasilva1)

Имаме и рекорд по отношение на най-много мачове в младежки национални отбори, но нито един в мъжкия представителен тим. Това отново не е потвърдено категорично, но трудно ще откриете човек с повече срещи за дадена страна на младини без мач при батковците. Тим Уорд има във визитката си 92 мача за Съедините Щати, докато още е юноша, но така и не пробива в първия тим, а контузия слага край на кариерата му, когато е още само на 24 години.