"Отвъд границите": Мануела Малеева: Да се опитвам да променя нещата ми дава сила

Въпреки впечатляващата ѝ биография, когато говориш с нея, Мануела е искрена, изслушваща, дори леко притеснителна. Бързо в разговора забравяш, че говориш с бившата номер 3 в света, класиране за България, до което са достигали единствено тя през 1985 година при жените и Григор Димитров през 2017 при мъжете.

Как се чувства номер три в света?

Честно казано, нямам хубав спомен оттогава. Притеснението дали ще успея да задържа мястото, дали играя достатъчно добре, беше огромно. Бях трета след Крис Евърт и Мартина Навратилова. Дори сега като го казвам, настръхвам.

Мануела започва да играе тенис от малка. Спомня си за първите турнири, за трудностите с визите и излизането в чужбина, за пътуването с автобусите, защото средствата не са им достигали за самолет. Спомня си и за първия турнир зад граница.

Много добре помня първия турнир в чужбина. Само не си спомням на колко години бях, но някъде на 10-11. Турнирът беше в Румъния. В момента, в който минахме границата, погледнах през прозореца на влака и извиках: “Виж, мамо, румънски кокошки!”, много им се зарадвах като ги видях (смее се)

Имало ли е момент в живота ти, в който си мислела, че няма да се занимаваш с тенис?

Не, това е много лесен отговор. Тенисът беше част от живота ми още от съвсем малка и ми беше ясно, че това ще правя.

А кога за първи път се почувства горда от себе си?

Победите идваха някак постепенно и хронологично. Започнах от малките турнири. После с майка ми (Юлия Берберян – б.а.) започнахме да откриваме и други турнири. Нещата започнаха да се случват едно след друго без да сме ги планирали. А аз печелех. Първо станах републиканска шампионка. На 13 години спечелих всички титли в България – юноши, девойки, двойки, смесени двойки и т.н. Всяка една титла, която можеше да бъде спечелена.

Спомням си, че след републиканското първенство, което спечелих, излязох от корта, отидох до майка ми и очаквах да ме поздрави, а тя ми каза “Ела и седни тук да гледаме и мъжкия финал”. Аз не можех да знам дали съм се представила добре или не (смее се) По всяка вероятно тя е била много щастлива, но от притеснение да не ме глези, не го изрази повече.

На какво те научи тя като треньор отвъд техническите неща, свързани с играта?

Това, че с много воля и отдаденост може да се постигне почти всичко. Не казвам всичко, защото понякога нещата не зависят от нас, но когато зависят от нас и поискаме нещо наистина много, то е постижимо.

Спомена волята. В тази рецепта за успеха - между талант и усилена работа, примесена с много воля, как разделяш пропорциите? Колко процента е талантът и колко процента са отдадеността и трудът?

Въпросът е да дадем дефиниция на талант. Какво е талант? За мен талантът включва много неща. За тениса конкретно трябва да имаш усет към топката, към ръцете, в придвижването, поглед към целия корт, включително и ходовете на противника. Талант за мен е също да можеш да положиш този къртовски труд. Да можеш да продължаваш дори когато ти се струва непосилно. Защото неведнъж ми се е случвало и на тренировки, и на мачове, умората да е толкова голяма, че да мисля, че ако направя още една крачка ще припадна. Но въпреки това съм се справяла. Така че талантът е и това, да можеш да прескочиш своите граници.

Големите успехи

“13-годишна. Европейско първенство до 14 години в Ница. Едно от първите ми големи състезания. В първи кръг играя срещу една унгарка и губя сет. Майка ми не беше там. Но в един момент аз си казах “Ама как ще кажа на майка, че съм загубила първи кръг?”. Не знам доколко е допринесло, но аз спечелих този мач и стигнах до финал.”

Това беше първият наистина решителен мач, за който Мануела си спомни. Следва първото класиране на българка в световната ранглиста и дебютът на тенисистка от България на турнир в САЩ. Мануела си спомня и един друг забележителен момент – първата победа над легендата Крис Евърт.

“Първата ми победа над Крис Евърт беше, когато бях на 17. Тогава, на момента, не можех да го осъзная. Бяхме в Перуджа на Откритото първенство на Италия. Аз прекъснах поредица от 125 победи на Крис Евърт. Понеже валеше дъжд, трябваше да играя четвъртфинал, полуфинал и финал в един ден. “Ролан Гарос” (Откритото първенство на Франция – б.а.) беше вече започнал и веднага след като приключи мачът ми с Крис Евърт, тръгнахме да гоним самолета за Париж. Така че аз много по-късно успях да осъзная какво съм постигнала.”

Казваше ли си в тези моменти “Браво Мануела!”?

Сега си го казвам (смее се). Ако имам някакво съжаление, свързано с кариерата ми е, то е, че не съм си позволявала да се порадвам на победите си. Те бяха в реда на нещата, докато загубите ми бяха драма всеки път. Сега, поглеждайки назад си казвам “Браво!”.

Колко ценно беше това, че благодарение на успехите ти, с майка ти можехте да пътувате в едни времена, в които това не беше възможно за всеки?

Не го осъзнавах напълно, защото родителите ми много ни предпазваха от проблемите, с които се срещаха. Аз на 12-годишна възраст вече пътувах по няколко месеца в годината. Свикнах, че живея в два свята – единият по турнирите в хубави държави, Франция, Италия, САЩ, от които обаче виждах много малко, и другия свят, който си беше вкъщи. Но ще ти разкажа нещо любопитно.

На 12 години за първи път отидох в Америка да играя “Ориндж Боул”, неофициалното световно първенство (за младежи и девойки – б.а.). Дядо ми, който е имигрант там, ни посрещна и беше толкова щастлив, че сме при него. Едно от нещата, които много искаше да ни покаже е “Макдоналдс”. Представи си как на всеки мач аз излизах да играя, наяла се с бургер, пържени картофи и кола. (смее се) За дядо ми това беше нещо, което трябваше да видим. Тогава станах трета от 128 деца. Тогава за пръв път виждах деца, които са облечени с модерни екипи, имаха хубави ракети. Когато пристигнах, дядо ми ми купи ракета, защото аз имах една много стара руска, купи ми гуменки и играех с рокличките на майка ми, която тя сама си беше шила. Бяха ми малко широчки, но все пак вършеха работа.

Успяваше ли изобщо да се разходиш из местата, на които беше?

Много малко. Мога да опиша с няколко думи животът на тенисистите или поне така, както беше за мен: Докато побеждавах, оставах на турнира, щом загубех, исках възможно най-бързо да се махна или продължавах за следващия турнир, или се прибирах към България. Разглеждала съм малко, но въпреки това можех да усетя разликата между тези два различни свята.

Спомням си в Америка колко бях впечатлена от изобилието от стоки, от големите магазини. По детски това много ме впечатли. След това към 15-16-годишна възраст ме фрапираше това каква свобода имаха всички да пътуват, а при мен колко беше сложно.

Моята майка беше извоювала да имам два паспорта. С единия пътувах, а другият стоеше в България, за да могат да се набавят визите за следващите турнири. Прибирах се в България, сменях паспортите и продължавах. Затова трябваше да се планират нещата за цяла година напред, за да имам необходимите визи. На 15-годишната възраст тръгнах за Париж, а майка ми я спряха на летището и й казаха, че не може да тръгне с мен. Аз тръгнах сама, не говорих нито френски, нито английски. Тя беше успяла да се обади в българското посолство в Париж, за да ме посрещнат. Заведоха ме в един апартамент. От него трябваше да взема два автобуса, за да стигна до “Ролан Гарос”. Нямам идея как съм си организирала тренировките, как съм си играла мачовете. Спомням си само, че вечер в това апартаментче си перях дрехите от деня, защото имах по един екип. Минах си квалификациите, загубих във втори кръг, но спечелих девическия турнир.

Това беше годината, в която направих големия скок. Започнах април с малките турнири в Италия, играх 60-70 мача, което ми осигури първото класиране в световната ранглиста. След това квалификации на “Ролан Гарос”, квалификации на “Уимбълдън” и в края на годината вече бях в главната схема на US Open.

До каква степен присъства тениса в разговорите вкъщи – сега и преди?

Преди тенисът беше дотолкова част от живота ни, че витаеше в атмосферата. Целият ни живот беше програмиран спрямо тениса. Сега говорим за развитието на тенис клуба ни, говорим за Григор (Димитров – б.а.) сравнително често и за някои интересни мачове. Но не е основното в живота и разговорите ни.

Покрай тенис клуба виждаш много млади хора, които се занимават с този спорт. Има ли я тази школа, която ще продължи да ражда успешни спортисти, такива като Григор?

В момента има страшно много деца, които играят тенис. Нашата цел не е само да създаваме тенисисти за това, което едно време се наричаше “високо спортно майсторство”. Става въпрос и за това да има масов спорт. Т.е. децата да могат да играят тенис и за удоволствие, не непременно да стават състезатели. Тенисисти като Григор са единици, дори и в други държави, в които тенисът е развит на по-високо ниво, няма такива като него.

Швейцария и последните мачове

От твоя опит, колко е трудно и колко коства това да продължаваш да се състезаваш за България предвид това, което може да се предложи на един добър спортист на запад?

Това е много лично. Аз нямаше да започна да се състезавам за Швейцария, ако не се бях омъжила. След като сключих брак се състезавах за България още три години, не можех да си представя да се състезавам за друга страна. При мен стана постепенно, защото започнах да тренирам все повече и повече в Швейцария. Бившият ми съпруг ми беше треньор и в един момент си казах “Дала съм доста на България, искам да се отблагодаря и на Швейцария”. Жест на благодарност към държавата, която ме прие с много топлина. Колкото и странно да звучи, аз станах спортист на годината на Швейцария след великата Френи Шнайдер. Нещо, което никога не съм била в България.

Спомена отказването. Кога за първи път ти мина такава мисъл през главата?

Две години преди да се откажа и изпаднах в тотална паника. Когато позволих на тази мисъл да се задържи в главата ми, не можех да си представя живота ми без тенис. Отне две години и съм щастлива от решението си да спра в онзи момент. Имах най-добрия възможен край – спечелих последния си турнир, играех добре, бях пета в света. Много тенисистки ми казваха, че ще се върна, че няма да мога без тенис. Но аз бях усетила, че съм дала всичко възможно на спорта. Ако исках да играя за парите, може би щях да играя още 4-5 години, но аз исках да започна един нов живот, исках да имам деца.

Как се почувства на сутринта след последния турнир, когато се събуди и знаеше, че няма да играеш повече?

Беше много емоционално. Скоро видях в интернет, че бяха качили запис от последния ми турнир в Япония. За първи път видях кадри от този мач, който беше много емоционален – аз плаках, съдиите плачеха, хора в публиката също. На следващия ден обаче почувствах голямо облекчение. Имах право да стана, когато поискам, да правя каквото поискам. В началото идеята някой да ме накара да планирам нещо за следващия ден ми беше изключително неприятна (смее се).

“Суисклиникъл”

Преди 10 години Мануела основава фондацията “Суисклиникъл”. Идеята е на брата на бившия ѝ съпруг, който е ортопед. Първо фондацията се насочва към децата в домовете за сираци в Стара Загора. Оказва се, че в България липсват ортопедични шини, нужни за рехабилитацията. С помощта на “Суисклиникъл” в България идват швейцарски специалисти, които обучават българи да бъдат ортопедични техници. В Стара Загора успяват да създадат ортопедична работилница.

Как се развива фондацията и проектите ви в България?

В момента нещата се предават към българските специалисти, които обучихме през тези 10 години, откакто е създадена фондацията. Имаме си работилницата и центъра в Стара Загора, който построихме преди пет години. Центърът започва постепенно да функционира пълноценно. Напреднахме много, но ми се иска да имаме повече обучени български специалисти.

Остават много проблеми за разрешаване спрямо децата с увреждания. Това е битката и на майките им. Ние постигнахме това, което искахме, да вкараме един нов метод за лечение. Ще е хубаво, ако може цялото лечение на децата с увреждания да бъде осъществявано в България, но за съжаление това още не е постигнато.

Темата е доста актуална в момента. Според теб какво трябва да се направи, за да се създаде една адекватна държавна политика по темата?

Иска ми се и обществото, и нашите управляващи да погледнат на тези деца като на хора, а не като на някакъв проблем или пък камо ли недостатък. Да се даде адекватна помощ на родителите, които са отдали изцяло живота на децата си. Аз виждам как се случват нещата тук в Швейцария. Тук един родител има помощ от всякакъв вид терапевти, които са в контакт помежду си. Майките могат да оставят детето в някаква институция или подходящ център, докато работят. В България за съжаление системата смазва тези майки. Аз като родител съм потресена от отношението на някои доктори и служители, не на всички, защото съм се запознавала и с много добри специалисти.

Това, че в Швейцария виждаш някакъв вид решение на проблемите, които имаме у нас, ли те прави толкова активна по обществени въпроси в България?

Аз виждам как може да се живее в една страна, в която законите се спазват. Където има ред. Където някой политик да излъже откровено, е немислимо. Въпреки че и хората в Швейцария си имат своите проблеми, има едно цялостно спокойствие, че ако имаш нужда от помощ, знаеш къде да я потърсиш и намериш.

Какво ти липсва, докато си в България и какво – докато си в Швейцария?

Аз пътувам толкова често. На всеки 2-3 седмици съм в България. Когато съм си в България ми липсва семейството, приятели, атмосферата в швейцарското ми вкъщи. Но аз смятам че имам два дома. Така винаги като летя към България казвам “прибирам се в България”, а после казвам “прибирам се в Швейцария”. Но от Швейцария ми липсва спокойствието, това, че няма да виждам някои много неприятни неща, дали от ежедневието, дали от политиците, неща, с които се сблъсквам с България. Дали ще е боклукът или много по-сериозни неща като отношението към родителите на деца с увреждания. Но ме връща семейството, приятелите, това, че чувам български навсякъде, както и вярата, че ще успея да променя нещо. Много често получавам упреци – “Защо си се захванала, нищо няма да се промени”. Това е нещо, което не мога да слушам. Не знам какво би ме отказало да се опитвам да променям нещата към България към по-добро, защото това ми дава сили и смисъл в живота ми. Мога да си стоя на спокойствие в Швейцария, но съвестта ми не го позволява.

Какво ти е любимото място за почивка?

(въздъхва) Любимото ми място за почивка е вкъщи. Толкова много съм пътувала. Полетът до София е кратък, но някакъв по-дълъг полет. Да си оправям багажа, да се качвам на самолет. Не, не. Аз обичам да съм си вкъщи в градината.

Какво е свободата?

На първо място да можеш да живееш без предразсъдъци. Да бъдеш отворен към света и към живота на различните хора на тази планета.

Животът между две държави

Как те посрещаха в България?

Винаги са ме посрещали с много гордост и обич. Но около мен не е имало голяма еуфория първоначално, тъй като тези тенис турнири не бяха много популярни. Те не бяха нито Олимпиада, нито световно първенство. На висота бяха спортовете, които носеха медали. Никой не можеше да види мачовете ми по телевизията до последните 1-2 години.

Имам изрезка от един вестник оттогава. Главният спонсор на турнирите беше една фирма, производител на цигари. В нашия вестник бяха написали “Мануела Малеева победи името на производителя на цигари във Вашингтон” (смее се). Това, което стигаше до хората беше много оскъдно, но винаги са ме спирали на улицата, поздравявали са ме. Може би и защото бях една от тях, аз излязох сама да играя навън с много труд и отдаденост на цялото ми семейство.

Какво е да играеш заедно с и срещу сестрите си?

Срещу сестрите ми бяха най-ужасните мачове. Много ги мразехме - и аз, и те. Никога не можех да играя както срещу обикновен противник. Беше една ситуация, в която хем ми се искаше да спечеля, хем като спечеля няколко гейма ми ставаше мъчно. Много се учудвам как сестрите Уилямс успяват да играят съвсем нормално една срещу друга. Аз никога не успях. Заедно със сестрите ми мачовете минаваха добре. Понякога е по-лесно да се разсърдиш на сестра си за някоя сбъркана точка, отколкото на друг партньор (смее се)