"Отвъд границите": Юлияна Антонова: За Япония с лекота в сърцето

Юлияна Антонова определя себе си като естет и след съвсем кратък разговор с нея разбираш, че тази дума я описва възможно най-пълноценно. Поривът ѝ да търси красивото в ежедневието и талантът да пренася намерената красота на хартия превърнаха двете ѝ книги “Моши моши, Япония” и “Уки уки, Япония” в бестселъри.

Гласът ѝ те успокоява, а думите и разказите ѝ те увличат. Тя използва метафори и символи често, но говори увлекателно. В тембъра ѝ личи една хармония. Не винаги обаче е било така. “Интимидацията”, която прави човека изплашен и духовно парализиран, както тя описва едно специфично състояние на голяма част от приятелите ѝ българи, е преследвала и нея преди. Но вече не, защото безпокойството прави от хората жертви на настоящето.

"Резките, крайните и грубите получават похвалите, победата и гордостта. На уязвимите, деликатните се дава тъгата, безсънието и болката”, смята Юлияна.

Юлияна Антонова днес е една жена, която е преминала повече от половината път в живота си. Една борбена личност, която никога не е правила компромиси с истината. Продължавам напред и вече нямам тази интимидация, която оставя човек стресиран, уплашен, парализиран. Имала съм в България такова време преди, но съм се отърсила, не съм уплашена и знам, че ще продължа напред и единственото, което ме интересува е, колкото се може повече да откривам с очите си и сърцето си онези красиви истории, които се случват в ежедневието ми, за да мога да ги поднеса на повече хора, които съзнателно или подсъзнателно търсят красотата и истината.

С красиво описание на днешния ден започна и разказа ѝ за Япония. Попитах я: “Как е времето в Токио днес?”

Днес е един прекрасен мартенски ден. Навсякъде сливите са цъфнали и много често туристите ги бъркат със сакура (японски вишни – б.а.). Чувам как, вървейки по улицата, те се снимат под сливите и казват “Ето, ето, цъфнала сакура”. Въпреки че информацията, че сакурата се очаква да цъфне на 23 март я има на “Картата за цъфването на сакурите” още от началото на миналия месец на големи светлинни табла. Но градът е пълен с туристи, времето е хубаво, много е приятно да се разхождаш през март в този красив космополитен град.

При изгряващото слънце

Спомняте ли си месеца, в който за първи път стъпихте в Япония?

Да, дори съм го описала в разказ във втората ми книга “Уки уки, Япония”. Беше в края на декември, изпратих 31 декември и посрещнах Новата година в един величествен храм. Това беше първият ми ден на японска земя.

Колко време Ви отне да се почувствате наистина вкъщи?

С хубавите неща се свиква бързо. И когато изненадите са положителни, ви трябват само часове. С лошото човек не може да се свикне един цял живот, колкото и дълъг да е той. С тяхното (на японците – б.р.) внимание, с тяхната куртоазия, с желанието да помогнат на един чужденец, се свиква лесно. Аз преоткривам това желание сега с мои приятели или когато срещам непознати туристи и объркания поглед на хора, които не знаят накъде да тръгнат, кой влак да вземат и т.н. Виждам всякакви хора от всякаква възраст, дори деца в 1-2 клас, понаучили малко английски език, които се опитват да помогнат на чужденеца тук и питат дали има нужда от нещо.

Японската култура винаги е предизвиквала любопитства. От обичаите и нравите през колективизма и отдадеността към работата. Попитах Юлияна как си обяснява желанието да помагат, с което тя се е запознала веднага след кацането си там.

От наблюденията ми повече от 15 години в тази страна нещата функционират в една цялост – възпитанието, училището, впоследствие колегите. Тези хора така са устроени и така са построили живота си, който никак не е лек, предвид природните условия, че да улесняват делника си и този на другите. Ако някой има проблем, те бързат да му помогнат, защото ако този проблем не бъде веднага решен, той ще продължи да съществува и ще падне в по-сериозна тежест върху следващия човек. Това е особена деликатност - да помогнеш възможно най-бързо, за да може този, който има проблем, да не тежи на някой следващ човек.

Спомняте ли си момента, в който решихте, че ще прекарате живота си в Япония?

Аз и в момента не съм взела това решение. Моят живот е низ от чудеса и всеки ден има нещо, което владее сърцето ми и радва очите ми. Така че живея за този ден. Какво ще стане утре, не знам. Може да реша да се върна в родината си. Не изпитвам тази категоричност, че ще живея в Япония, въпреки че толкова много ми харесва тук, защото в тази страна мога да остарявам ден след ден много спокойно и красиво.

Между двата червени жалона

Какво продължава да Ви връща в България?

В България продължават да ме връщат моите спомени. Аз съм всяка година в България, дори по няколко пъти.

А комплексността на факторите, които продължават да я свързват с родината, Юлияна илюстрира с пример, основан на една теория за недовършеното започнато.

Наднорменото и пренебрежително ежедневие, оформено в България, е съпътствало както моя живот, така и на почти всички от моята генерация. Това ежедневие продължава и сега, дори по-обострено. Някога ние нямахме свободата да изразяваме категоричността на мнението си. Живеехме с цитати и замъглени, неистински постулати, които и сега ги има с една тежка категоричност, която не ми харесва.

Сещам се за Ефекта на Зейгарник, открит от едноименната психоложка през 1927 година. Докато тя е наблюдавала сервитьорите в едно заведение във Виена по време на обяда си, Зейгарник е направила своето откритие. Тя е установила, че незавършеното започнато или отложеното във времето, остава там, дълбоко закотвено в сърцето, за да настъпи моментът, в който това отложено, забравено, бива хванато здраво и буквално изтеглено, защото не може повече да остане в една позиция на отлагане.

Търсим решението и докато се концентрираме върху това решение, ние стъпка по стъпка пълзим, ускоряваме стъпките, домогваме се до изхода, за да разберем, че до този момент ние сме пробягвали живота си като самотни бегачи на дълги разстояния. На изхода ние поемаме дъх, усещаме сладостта, че сме избутали дотук, успели сме да си носим нашия кръст, но понякога ни е коствало много в един нелек живот на битки. И така връщаме се отново, и отново към онази точка на забравено, заровеното в сърцето ни. То се появява като проблясък. В книгата го наричам "августовска мълния в призори". Желанието ни да завършим започнатото. То се намира в една точка, определена като два червени жалона. Остава да стигнем от единия до другия. Там е изходът, решението, новото чувство, че си спечелил състезанието, оплевил си съмненията в себе си, отърсил си се от полепналите във времето страхове.

Започнатото някъде през началото на 90-те с еуфория, забравено, потиснато, е закотвено дълбоко в сърцето у всеки един от нас, аз вярвам и очаквам, че връщайки се в България, ще видя онези два червени жалона и изхода, с които отново ще продължа напред. Аз и моите приятели. Защото по Зайгерник нямаме и миг повече да сме в позиция на отлагане, на търсене на неработещи решения. Точката между двата жалона ни очаква.

Любовта, където се срещат два различни свята

Юлияна Антонова се запознава със съпруга си преди 12 години в Токио. Историята на тяхната любов, която продължава й до днес минава през едно решение на Юлияна да пренебрегне модните си принципи, една случайна среща и едно обещание, на което съпругът й остава верен и до днес.

Как се запознахте с Вашия съпруг?

Имам приятелка, която е японска джаз пианистка. Обади ми се един ден, попита ме какво правя. Беше към края на работния ден в посолството в Токио и се разбрахме да се видим в близкия магазин. Бях си дала обещание да ходя само в черно облечена, защото това е любимият ми цвят. Набързо отидох до третия етаж, където се намира жилището ми. Бързах и затова облякох първото, което ми попадна – бяла риза, бял панталон и бели гуменки. Тръгнах към срещата. Моята приятелка беше с един японец, на когото не обърнах внимание - видях, че е строен и симпатичен човек и толкова. Но когато той ме е видял си е казал, колкото и нескромно да звучи, но той продължава да го разказва на нашите приятели, “Това е един ангел в бяло”. Влюби се в мен. Започнахме да се виждаме и след две години се оженихме. Той е християнин. Започнахме да се виждаме и в една църква, която посещаваме и до днес. Ходихме по изложби, имахме общи приятели. И любовта не престава повече от 12 години.

Споменахте, че сте си обещали да се обличате само в черно. Защо?

Аз съм естет, обичам красотата във всякаква форма. За мен най-елегантният цвят за дрехи е черният. Покойният Карл Лагерфелд беше казал, че най-красивата дреха е черна тясна пола до коляното с черен чорапогащник, черни обувки с невисок тънък ток, черно поло и няколко реда тънки гривни в цвят каки. Много се впечатлих от тези негови думи, аз тогава бях студентка и може би подсъзнателно е останало.

След 12 години какви са нещата, на които се научихте един друг със съпруга Ви, идвайки от два различни свята?

Ние почти не се учим един друг. Толкова добре се разбираме двама души, които наистина идват от двата края на света. Никога не сме имали пререкания. Живеем в хармония. Преди 12 години разказвах на моя съпруг една история, която много ме беше впечатлила. За едно момче в Китай, влюбено в своята съпруга, която е 10 години по-голяма. (Тук отварям скоба, че и аз съм по-възрастна от съпруга ми.) Били бедни, живеели високо в планината в една пещера и за да не се разделят през деня, когато той е на работа, издълбал с ръцете си 1600 стъпала, за да може да са винаги заедно и тя да върви до него. Разказвайки тази история на съпруга ми, той ми каза: “Аз няма да мога да издълбая стъпала до нашата пещера, но днес е понеделник и ти подарявам този букет и оттук нататък всеки понеделник ти ще получаваш в знак на моята любов по един букет цветя”. До ден днешен всеки понеделник той ми поднася букет цветя. Повечето ни приятелки в Япония и по света знаят това и много ни се радват. Искаме да се случи това с всяка една.

Каква кухня готвите вкъщи?

Той обича "Снежанка". Както и кюфтета. Но със сина ми готвят божествено, направо са виртуози. Затова оставям в техните ръце какво да се сготви и приготви. Най-вече японска кухня, но и различна китайска, тайландска, френска също.

Предполагам правите "Снежанка" с българско кисело мляко?

Да, то е чудесно. Дори е намерило място в една кратка история в първата ми книга. Навсякъде в Япония има кисело мляко и съм много щастлива, когато прочета на кофичките “България”, написано с големи букви.

“Моши моши” и “Уки уки” - Да бъдеш полезен с лекота в сърцето

В какъв свят каните Вашите читатели?

Аз съм представила с тези две книги - “Моши моши, Япония” и “Уки уки, Япония” освен своето сърце и искреността си, кратки случки и събития, които са станали в живота ми или пък се случват ежедневно тук в Япония, но те са универсални. Аз не съпоставям двете държави (Япония и България – б.р.), смятам, че спокойно могат да се случат и в България. Това са истории за човешките отношения като водеща сила в нашия живот. Истории за благоденствието и просперитета във физическото и духовното им измерение като едно цяло. Някои от тези истории съм ги видяла през погледа и разговора ми с дете от детската градина, а други истории съм ги видяла в разговор с жена над 90-годишна възраст. От тези истории продължавам да се уча. Те за мен са един красив урок, искам тези уроци да бъдат доведени до сърцата на повече хора.

Кое дойде първо – заглавието или самите текстове?

Първо дойде заглавието и при двете книги. Заглавието поведе първия разказ, а той от своя страна – останалите. “Моши моши” означава “Ало”, има обаче и друго значение, значение на “Извинете, мога ли да Ви бъда полезен с нещо?”, което значение води по един естествен начин останалите разкази. Имам чувството, че тази книга, продадена в над 18 000 бройки, я притежават само мои съавтори. Така както аз намирам, че се уча от всяка история, че предавам това, което сърцето ми е видяло, те са автори на това, което тяхното сърце е видяло в текстовете.

“Уки уки” означава “С лекото в сърцето”. Означава да подариш усмивка, радост, любов на този, когото срещнеш. И той ще върне същото на теб или на някой друг. Това е едно красиво чувство. Затова и корицата представлява оригами от хартия на детско самолетче, което като деца сме правили. И гледам сега понякога, че възрастни хора също сгъват самолетче от вестник и го хвърлят с радост във въздуха. Това настроение е “Уки уки” – да не забравиш, че си бил дете, красотата, летежа и това, че завинаги оставаме чисти в нашите пориви и желания.

От софийската махала до цъфналата сакура

Кариерата на Юлияна я отвежда в различни държави на различни континенти. Помолих я да ми опише първите си асоциации с част от страните, в които е живяла:

Хавай

В годините сме често в това райско кътче, защото няма онази нетърпима часова разлика, с която при кратък престой не можеш да свикнеш. Какво бе учудването ми, когато бях поканена да отпразнувам Коледа там. Разбира се, не чаках повторно покана. А и приятелката ми, която живее там, е сърцата варналийка, с която исках отново да се видя. И там, в Хонолулу, в една красива Коледа с българската общност от острова прекарах незабравими часове. Денят завърши в дома на друга българка, която беше закупила красив дом там. Никога не съм и подозирала, че в Хаваите пребивават над 100 мои сънародници. Изненадата бе допълнена и с това, че на празника се разпознахме с две приятелки от “Фейсбук”, които живеят в континенталната част на Америка и бяха дошли на ваканция. Разпознахме се по снимките.

Кои са Ви любимите места в Япония?

Нямам място, което да не е любимо. Всяко едно село, град, планина, остров е невероятно красиво. Наистина една страна, която е благословена откъм природни дадености. Аз не знаех, че тук има пустиня. Докато не я посетих. Неотдавна бях в северозападната част на остров Хоншю, където е и столицата и открих Тотори, където се намира пустинята. Дори не знаех, че там практикуват скейтбординг на пясък, спускат се по него. Умопомрачителна красота е да го наблюдаваш. В Япония има пустиня, има безброй много извори, езера, планини, море, всичко, което си помислиш. Има я и цъфналата сакура, описана в тяхната едноименна песен и заради която ежегодно милиони туристи идват. Само през миналата година чуждестранните туристи бяха 20 милиона. Есента е уникално красива с преливащите багри в червено, охра, жълто на японските “момиджи” (кленове). Горещите летни дни. Зимата в северната част на Япония, остров Хокайдо с една от най-красивите ски писти. Има всичко в Япония и аз не мога да кажа някъде, където не ми харесва. Напоследък обичам да посещавам град Бепу със стотици минерални извори. Там дори на летището са направили едно място, където можеш да седнеш и да си потопиш краката в минералната вода и да изчакаш повикването за полета.

А кои са местата в България, където обичате да се връщате?

Най-вече в София. Аз съм израснала по пустите софийските улици, когато през ваканциите всички отиваха при баба и дядо на село. Нямах такива и се радвах на компанията на възрастни жени в опразнената ми махала около "Дондуков", "Веслец", "Будапеща", "Витошка". Очаквах ги да се върнат от лятната ваканция с нетърпение. Тичайки и играейки на “стражари и апаши” като деца около ЦУМ. За мен това са незабравими места. Бързането да утолим жаждата си на Централна баня, когато виждаме как някой излиза оттам, защото вече се е изкъпал и хората им пожелават “Честита баня!”.

Съществува ли още мечтаната дестинация, която планирате да посетите?

Нямам такава мечтана дестинация в момента, но ако ми кажете след малко “Тръгнете към София”, съгласна съм веднага да грабна чантата и да тръгна. Ние със съпруга ми пътуваме непрекъснато, почти няма седмица, в която да не сме на път.

Спомняте ли си първото излизане в чужбина?

Да, то беше до Япония и беше смайващо. Аз нямах възможност да пътувам и в късните ми 20 години за първи път излязох от България. Първата ми дестинация беше Япония. Кацнах на международното летище Нарита и първото нещо, което видях, беше една бутилка “Кока-кола”, която струваше някъде около 2-3 долара, цяло състояние, според представите ми тогава и ми се струваше адски скъпа. След това се разходих и се чудех тези хора как са живи с такива цени. Но след няколко часа адаптацията в гостоприемна Япония започна и след два - три дни вече се чувствах сякаш цял живот съм живяла тук.

За какво мечтаете?

Мечтая си да има промяна в моята страна към хубаво. Към доброто. Да спрем да гледаме лехичката в съседната градина. Много внимателно да си окопаваме своята лехичка. Има една ожесточеност, когато говорим за решения, които не са в полза на страната ни, когато има овластяване, което граничи с разпищолване. Искам тази интимидация, за която вече споменах, да престане. Като страна, в която живеят интелигентни хора, си давам сметка, че е крайно време да спрем да бъдем податливи на думите на омраза, на сравнението и грозните епитети. Искам да видя страната ми напред към онзи изход на потиснатото желание, за който в началото говорих. Неслучайно и Мартин Лутър Кинг е казал, че тъмнината не може да бъде унищожена с тъмнина, светлината може да я унищожи. По същия начин само любовта може да унищожи омразата. Мечтая си с любов да вървим напред.

Какво е свободата?

Свободата е да можеш да се усмихваш, дори когато си победен. Когато се намираш в позиция, която не си очаквал, да вдигнеш глава, да отстояваш истината и да продължиш напред. Любовта и Свободата са кислорода, който дишам и от когото имам нужда, независимо къде се намирам.