Демонтаж - като стотици други

Във флекса е истината

Бях се зарекъл напълно да избягвам да пиша по вътрешнополитически теми. Но събитието на седмицата, което вълнува почти всички у нас – закъснялото с около 30 години премахване Паметника на Съветската армия е от такъв характер, че ме касае едновременно и лично, и професионално. Освен това със сигурност нямаше да се случи, ако не беше войната в Украйна. Ако Путин не бе отприщил тази безумна агресия и, съответно, настроил окончателно срещу себе си всички нормални човешки същества у нас и по света, в нашата държава до ден днешен един хора щяха протестират и организирано да пишат декларации срещу срамния монумент, а други щяха да си правят оглушки. Но нищо не трае вечно, случи се поредното гигантско глобално сътресение, и ние, след известно оглеждане и ослушване, отново използвахме инерцията на външния тласък, за да се качим на правилния вагон.

• БНТ по следите на паметника: Къде са демонтираните фигури?

Не изпитвам грам съжаление към премахвания на парчета паметник. За последен път се чувствах по този начин в седмиците непосредствено след 10 ноември 1989 г., а след това през незабравимото американско лято на 1994 година.

Снимки: БГНЕС

Ако за някого ми е жал то това е за обикновените хора, които се опитват да се информират за мега събитието случващо се в центъра на столицата от медиите. От няколко дни те са подложени на такъв невероятен тормоз от студийни коментатори и всякакви рубрики, че започвам сериозно да се притеснявам за менталното здраве на обществото като цяло. Пред камерите и микрофоните и зад клавиатурите се изредиха всички, с изключение на тези, които наистина могат да кажат нещо по въпроса – историците и въобще хората занимаващи се с история.

Пред вратите на студията настъпи истинско стълпотворение от пишман политици, депутати на местно и национално ниво, журналисти на свободна и несвободна практика, влогъри, блогъри, писатели, мечтатели, популярни и не толкова популярни дърдорковци, културолози, социолози, политолози и други –лози. Никой не каза нищо, което ще остане в съзнанието ви на следващата сутрин, за сметка на това се нагледахме на твърде много безпардонна категоричност и разгорещени словесни двубои. За съжаление, последното не се прави за изясняване на истината. С малки изключения - аналитичните отговори на Вили Лилков, Тони Николов, както и традиционно пунктуалния доц. Михаил Груев, председател на Държавна агенция "Архиви".

Тръгвам от доминиращите аргументи от седмицата - това е история, добра, лоша – трябва да се пази, а не да се унищожава. Но тогава защо в Германия и Италия няма нито един бюст или паметник на Хитлер и Мусолини? Нали и те са част от историята? Всъщност има – на Фюрера в Националният музей в Берлин, а на Дучето – в Музея на фашизма и в Националния музей в Рим. Където им е и мястото.

В случай че не знаете, но едно от първите неща, които съюзниците и руснаците правят в Германия веднага след края на войната е тоталното унищожаване на всичко свързано с нацистката символика. "Далече от очите – далече от сърцето" гласи една стара мъдра поговорка и окупационните администрации са я следвали безпрекословно. Подобна е съдбата на бюстовете и статуите на Мусолини в Италия, а към началото на 21-и век и Испания успя да премахне и последния монументален спомен за Франко.

България се е присъединила към една общност, която пренаписва и поругава историята рушейки паметта за миналото в Европа. Всъщност паметници на Червената (Съветската) армия има само в тези земи, до които войските на Сталин са стигнали физически. (Има малък обелиск дори на датския остров Борнхолм в Балтийско море.) И статутът им, и съдбата им е различна. Този във Виена, например, е защитен от междудържавни спогодби, освен това са си го строили самите руснаци още през 1945 г. използвайки труда на местни работници и немски военнопленници.

И трите съветски паметника в Берлин (войникът с меча в Трептов Парк, мемориалът-гробище в Тиргартен и военният мемориал в Панков) са защитени от руско-германски договори на най-високо равнище, а немската държава изразходва за поддръжката им милиони евро годишно.

В Будапеща има останал само един паметник, този на Площада на Свободата в Пеща. Той също е собственост на унгарската държава, но подобно на другите е построен по съветска инициатива веднага след края на боевете за града. От доста време насам паметникът си има интересна компания – статуя на американския генерал Банхолц спасил града от разграбване от румънците веднага след края на Първата Световна Война, статуя на американския президент Буш-старши, както и мемориал на унгарците-жертви на нацистката окупация. Така че ако говорим за приемане на историята такава каквато е, гореизброеният ансамбъл ми се струва подходяща ретроспекция на едно сложно и противоречиво минало. Съветският паметник не се набива много-много на очи защото е десетина метра висок, а самият площад не е точно в идеалния център а малко по-настрани.

В Румъния, където през 1944 г. са се водели боеве практически на цялата ѝ територия, има шестнайсет неголеми съветски мемориала. Всичките са разположени в гробища и се охраняват от приетия през 2003 г. закон за неприкосновеността на гробищата и войнишките паметници.

В Полша основният съветски мемориал се намира във Варшавското гробище и е известен като Мавзолей на съветските войници. Състои се от монумент висок около 20 метра с полегнали фигури от двете му страни. Същата роля в съседна Словакия изпълнява гробищният мемориал Славин в Братислава. Там вечен покой са намерили общо 6845 червеноармейци, а над тях се извисява 42-метров обелиск със 12,5 метрова статуя на съветски войник най-отгоре.

В западната половинка на някогашната Чехословакия, в Прага, в гробището Олшани са погребани останките на 429 съветски войници, а мястото е обозначено с величествена статуя на боец с униформа. Съхранението и статутът му са гарантирани от руско-чешки междудържавни спогодби. В сръбската столица пък загиналите югославски и съветски войници са погребани на едно място - в мемориалния парк "Освободителите на Белград".

Значителни съветски гробища има и традиционно неприемащите всякакво руско влияние балтийски държави (Литва, Латвия и Естония), както и в Ханко, Финландия. И, както вече споменах по-горе, на датския остров Борнхолм, в малкото местно гробище, има неголяма плоча обозначаваща лобното място на 30-на съветски солдати загинали там при десанта на 9 май 1945 г., последният ден на войната в Европа.

Защо си направих труда да събера и синтезирам тази информация? Ами най-вече заради воплите на истеричната Мария Захарова, която побърза да ни изкара по-големи нацисти от хитлеристите и ни вкара в кюпа на европейските "реваншисти". Или ако трябва да цитирам точно - действията на "фашистващите евроатлантици" у нас "изглеждат особено цинични в условията на галопиращ растеж на неонацистките настроения в самата Европа, деградиращо положение със спазването на човешките права и чудовищна фалшификация на историята". Но пропусна да каже, че същата тази "неофашистка" Европа всяка година харчи милиони, за да съхрани гробовете на червеноармейците. Без да иска нищо в замяна. Въпрос на култура, която отсъства в пресилено пламенната риторика на официална Москва.

Аргумент две. В цяла Европа има паметници на Съветската армия, които никой не пипа. И това не е така. Даже напротив. В Източна и Централна Европа много ясно различават военни гробища от идеологически обременени тоталитарни монументи и затова прилагат диференциран подход към тях – грижат се да съхранят първите и поетапно премахват вторите. Именно това като че ли пропуснаха да ни кажат тълпата анализатори и прочее експерти, които препълниха тв студията тази седмица.

Всяка от "бившите" братски страни има своите много сериозни исторически причини да се отърве от тоталитарните страшилища. В Будапеща, например, са премахнати и преместени в парка "Мементо" (тамошният аналог на Музея на социалистическото изкуство) цели 11 (!) паметника на Съветската армия пръкнали се в годините на комунистическото управление в различни части на града. Отделно от това бе променен надписът на най-главния паметник, Статуята на Свободата на хълма Гелерт като от такъв възхваляващ Съветските "освободители" той се превърна в монумент на жертвите дадени от унгарците.

И всичко това не е само заради потопената в кръв унгарска революция от 1956 година. Още в края на Втората световна война, когато Червената армия нахлува в страната, нейните войски бързо се сдобиват с репутацията изнасилвачи, мародери и дори убийци на невинни граждани. Стотици хиляди цивилни унгарци се изпратени на принудителна работа в СССР като немалка част оставят костите си там завинаги. Ако не ми вярвате, поинтересувайте се за какво точно се отнася изразът „Malenki robot“.

Боядисаният в розово съветски танк, неразделна част от т. нар. Монумент на танкистите в Прага, пък стана един от неотменните символи на чешката "бархетна" революция. В крайна сметка той бе пратен в музей още през 1991 г., а през 2020 г. го последва и статуята на Маршал Конев. Причината за това си е обикновено-прозаична – оказа се, че един от любимите военачалници на Сталин не само че пряко е ръководил превземането на града през 1945 г., но и е участвал в разработването на плана за съкрушаване на "Пражката пролет" през 1968 година.

В най-изтормозената по време на комунизма европейска страна, Румъния, решиха въпроса с доминиращият местен вариант на Паметник на Съветската Армия бързо и елегантно – още в началото на 90-те те го махнаха от центъра и го поставиха като централен елемент в съветското военно гробище в Букурещ.

Полша беше първата страна прегазена от съветския ботуш през Втората Световна Война и поляците никога няма да забравят (и най-вече да простят) това. И нещата не се изчерпват само с подлия удар в гръб през септември 1939 г. Освен него имаше и Катински разстрел на хиляди полски офицери, и депортацията на стотици хиляди невинни цивилни в Централна Азия и повторното преселване на милиони поляци от източните части на страната (днешните западни части на Беларус и Украйна) в опразнените от немците след войната области Силезия и Померания.

С оглед на гореизброеното, напълно естествено след 1990 г. съветските военни монументи бяха регулярно "вандализирани". Към масовото им премахване, обаче, се пристъпи едва през 2018 г., когато тогавашното консервативно правителство успя да прокара закон за декомунизацията на "обществените пространства". Втората вълна от демонтажи, пък, бе инициирана четири години по-късно като отговор на руската агресия в Украйна. От тогава досега със сигурност са премахнати десетки паметници в различни точки на страната.

Именно войната в Украйна се оказа и катализаторът за окончателното премахване на съветските тоталитарни паметници в Литва, Латвия и Естония. Там без притеснение премахват всичко подред, като в някои случаи се налага и препогребване на войнишки останки.

Особено любопитна е историята със съветските монументи Югославия. Там им се "случва случка" още през 1952 г. Когато Тито решава да скъса окончателно със Сталин той също така решава да се отърве и от паметниците, за да демонстрира хем мускули, хем независимост от Москва. За нула време са премахнати практически всичките, включително и най-главният, съветският военен мемориал на плошад Теразие в центъра на града. Така по логиката на Захарова и нашите криптокомунисти, Йосиф Броз Тито би трябвало да е бил сред най-отявлените фашисти-реваншисти в следвоенна Европа.

Украйна се присъедини сравнително късно към списъка на монументоборците и то най-вече заради агресията на Путин. В момента там се премахва до корен всичко, което дори и повърхностно напомня за руски империализъм. Масово се преименуват даже улици. От паметниците, например, вече го няма този на война-освободител в Харков, на съветския генерал Ватутин в Киев, на Екатерина Велика в Одеса, а монументът Майка Украйна наскоро бе премоделиран така че да носи на щита си украинският тризъбец вместо петолъчка.

Засега единствените страни, в които монументоборството се очертава като мисия невъзможна, са Австрия и Германия. Отчасти заради спогодбите с Русия, отчасти заради гузна съвест и чувство за вина от нацисткото минало. И не е като да липсва негативно отношение към тях. Само през периода 2012 – 2016 г., например, този във Виена е "вандализиран" с боя с различни цветове цели четири пъти. Грамадната статуя в Трептов Парк пък е известна сред берлинчани като Мемориалът на Изнасилвача и Гробът на Неизвестния Изнасилвач заради стотиците хиляди изнасилвания извършени от "освободителите" на немска земя. Освен това периодично се поставя въпроса за "демилитаризирането" на единия от другите два берлински мемориала, този в Тиергартен, като се иска премахването на двата съветски танка, за да изглежда по-малко "войнствен".

И накрая за две други нашенски "тези", които винаги са ме карали скептично да поклащам с глава.

Паметникът на Съветската армия не е тоталитарен, а символизира освобождаването на Европа от нацизма. В случай, че сте забравили или просто не знаете освобождаването на Европа и победата над нацистка Германия не е екслузивно дело на СССР и армията му. Той е колективно усилие на цялата антихитлеристка коалиция, към която в един момент се присъединява и България.

Ако следваме тази логика сред фигурите в подножието би трябвало да има такива и на англичани, американци, французи, поляци, холандци, бразилци, гърци и т.н. Както и българи разбира се. Но няма.

Паметникът на Съветската армия е високохудожествено произведение на изкуството и затова не трябва да се пипа. И така да е в такива случаи в съзнанието ми винаги изплува едно име – на немската режисьорка Лени Рифенщал. Правила е невероятни от кинематографична гледна точка филми, които днес се изучават във всички кино академии по света. В прослава на нацизма. И на Хитлер.