Това е нещо като традиция на Световните първенства. Турнирът започва и някъде около средата на груповата фаза хората започват да твърдят, че европейските отбори страдат и този път всичко ще бъде различно и едва ли много от тях ще успеят да стигнат далеч. „Доминацията на Европа се разпада!“ – е мнение, което можем да прочетем или чуем относително често. Проблемът е, че тази теза ... просто не отговаря на истината.
В момента на Световното първенство има 7 останали отбора, които могат да спечелят титлата на 19 юли. Шест от тях са от Стария континент, като единственият „външен“ тим е световният първенец Аржентина. Във фазата на елиминациите едва три отбора от Европа бяха елиминирани, като при два от тях това стана след дузпи (Германия и Нидерландия), а третият беше скромният тим на Босна и Херцеговина, който сам по себе си стигна до Мондиала след две победи с дузпи на баражите и едва ли можем да твърдим, че е най-заслужилият, традиционен и силен тим от Европа, от който очакваме чудеса на турнира. Всъщност дори виждаме доста „изненади“, свързани с тимове от Стария континент – Норвегия отстрани Бразилия, Белгия се справи макар и доста трудно с един от най-силните африкански тимове Сенегал. Това май не отговаряше на прогнозите и очакванията за Световното първенство през 2026.
Да отбележим и още нещо – трите най-успешни държави в историята на това състезание – Бразилия, Германия и Италия – изобщо не са сред ¼-финалистите, което е без прецедент. Второ – увеличаването на броя на съставите до 48 по натурален път предполагаше, че отборите от Африка ще имат по-сериозен шанс за просперитет. Фактът, че 9 от 10 тима от този континент преминаха груповата фаза (Тунис е единственото изключение), говори сериозно за качеството и дълбочината в тези селекции. Но груповата фаза не са елиминациите. А и сякаш реалността по-скоро говори, че традициите на Африка са тези, които отстъпват. Да се върнем до 1990 – тогава Камерун и Нигерия бяха държавите, с които повечето хора свързваха африканското присъствие. Това лято нито една от тях дори не се класира за Мондиала дори при увеличения му формат. В средата на 90-те всички си мислеха, че американците ще навлязат сериозно във футболното пространство. Да, Съединените Щати наистина влагат изключителен ресурс в сокъра, но също както през 1994 и сега никой не прие достатъчно сериозно единия от трите домакина. Азия е изключителното разочарование, като континентът предложи много отбори, които по-скоро бяха съгласни да приемат съдбата си на абсолютни аутсайдери – Ирак, Йордания, Узбекистан. Дори Република Корея не успя да излезе от групите, а стартира с победа. Япония продължава да е самотната азиатска лястовица, но дори гордите „самураи“ приеха играта в глуха защита след гола си във вратата на Бразилия на 1/16-финалите и допуснаха обрат. И като споменахме Бразилия – Карло Анчелоти не успя да възроди падналия гигант. Уругвай се провали, от Колумбия се очакваше повече, Чили дори не е на Световното първенство.
18 от 26-те футболисти в състава на Мароко, достигнал до ¼-финалите, са родени в Европа. Отгледани, научени да играят футбол в Европа. Разбира се – те имат пълното право да представляват страната на дедите си, но е спорно доколко щяха да се развият в професионален план, ако житейският им път беше потеглил именно на територията на северноафриканската държава. Дори селекционерът на „атласките лъвове“ Мохамед Уахби е прекарал първите 45 лета от живота си в Брюксел. Двадесет от играчите на Демократична Република Конго и 16 от алжирците (два отбора, които прескочиха групите) също са родени в държави от Стария континент. Ако погледнем към Северна Америка – там квотите бяха спечелени от нетрадиционни и енигматични държави, защото Канада, Мексико и Съединените Щати се класираха автоматично като домакини. Кюрасао – 25 от 26 играчи са родени в Нидерландия; Хаити – 12 от играчите са родени не просто в Европа, а във Франция. За сметка на това страни като Хондурас и Коста Рика, които исторически имат по-константно присъствие на Мондиали и залагат предимно на играчи, родени на територията на страните си, не се класираха за турнира това лято.
Доминацията на (Западна) Европа тихо продължава. При това – да бъдем честни – повечето европейци подкрепят собствената си държава, няма да чуете италианец да иска титлата за Франция, или германец да дере гърло за Хари Кейн. Тоест – подкрепата не е особено солидна дори от съседите, но въпреки това разцветът продължава. Не можем да кажем и че домакинският фактор е бил от съществена помощ, просто защото сега сме в Северна Америка, преди 4 години бяхме в Близкия Изток, а преди 8 – в Русия, чийто статут винаги е бил по-особен и едва ли може да се каже, че предразполага безкрайно западноевропейците. Дори вече страните от Южна Америка отправят явни критики към прекалено „систематизиране“ на играта – всичко във футбола е прекалено подредено, структурирано, доверяващо се на технологиите. Импровизацията и техниката са останали в старите видея, които можете да гледате в YouTube.
Школите в Европа разполагат с много повече средства и произвеждат играчи. Европейското първенство се усеща като Световно (особено по думите на Кристиано Роналдо за триумфа на Португалия от 2016), защото там сякаш няма случайно попаднали отбори. Аутсайдери биха били страни като Румъния, Албания, Република Ирландия, които спокойно могат да спечелят мач на Мондиал срещу неевропейски отбор като Австралия, Република Южна Африка или Парагвай.
През 1994 само 1 от ¼-финалистите на Световното първенство не е от Европа – станалият по-късно шампион Бразилия. Ако тогава ви бяха попитали какво очаквате да се случи като географско присъствие 32 години напред във времето, надали щяхте да кажете, че само 1 от последните 7 отбора няма да е от Европа. Доминацията продължава и няма изгледи това да се промени.
Снимки: БТА
Чуй новините
Подкаст
