Истории от Световните първенства - 1994

Да напиша нещо, което вече не е видяло бял свят около Мондиала през 1994, не е просто трудно. Според мен е откровено невъзможно! Нашето Световно! В години, в които преходът, продължаващ смело и до днес у нас, започва и народът далеч не се чувства сигурен, футболът извършва подвиг. Само се замислете – намираме се в месец март 2026. И все още темата за лятото на 1994 изплува в съзнанието на хората – без значение от възрастта им. Като споменеш „1994“, няма нужда да добавяш пояснение, просто всички знаят какво се визира. Сцените с посрещането на тима на летище „Васил Левски“, съпровождането до националния стадион, веещите се навсякъде из София трибагреници, усмивките, медалите на гърдите на играчите! Един щастлив народ, който иска да остане по терените в Щатите, а не да се връща в ежедневието си и да бъде натиснат до земята от проблеми, задкулисие, измами. Тази глава от поредицата ще бъде малко по-различна от всички останали (и доста по-дълга), защото акцентът в нашите очи винаги ще пада не върху шампиона, а върху четвъртите в света. А и да не залъгваме – по подобие на Мондиала четири години по-рано в Италия, този в Щатите също не впечатлява особено много чисто футболно. За нас той ще бъде най-великият и емоционално зареждащият, за останалата част от света (с изключение на Бразилия) – вероятно не. Посрещането на летището е прекрасно и толкова много хора участват в импровизирания парад. А дали толкова много хора вярват в чудото? Категорично не.

8 декември 1991. Пътят към Световното първенство започва с жребия за квалификационните групи. Най-известната зала в света „Медисън Скуер Гардън“ посреща церемонията, която изглежда по съвсем различен начин с тази, която гледахме в началото на декември. България попада в група, която към днешна дата би била определена като „желязна“, „групата на смъртта“ и т.н. Компания по пътя към Америка ще ни правят Франция, Швеция, Австрия, Финландия и Израел, като само първите два отбора се класират директно. Останалите приключват. Роджър Муур, който светът познава като един от актьорите, превъплътил се в Джеймс Бонд, е водещ на церемонията, а треньорът на световния шампион Германия от 1990 Франц Бекенебауер тегли жребия за европейските групи. В студиото на БНТ гости на водещия Никола Ексеров са футболният енциклопедист Румен Пайташев, директорът на спортната редакция Николай Колев – Мичмана, журналистът от вестник „Спорт“ Спас Тодоров и националът Наско Сираков. Капитанът на Левски – леко брадясал и с характерната обица на ухото, приема с охота жребия, докато неговият съотборник – Христо Стоичков – е включен на живо по телефона от Барселона благодарение на също присъстващия в студиото млад репортер Петър Василев – Петела. Кой би повярвал, че 3 години по-късно два от отборите в тази група ще стигнат до полуфиналите на Световното първенство? И нито от тях няма да е Франция…

13 ноември 1993. В София е спокойно, особено що се касае до футболни емоции. В очите на всички България отдавна е загубила шансове за класиране на Мондиала, а Димитър Пенев и неговият тим са съсипани от критики. За нас всичко започва впечатляващо след две чисти победи при гостуването на Финландия и домакинството на Франция, но в хода на групата губим и надежди. Пораженията при визитите на Швеция и Австрия са приети болезнено, но най-големият проблем е равенството в София срещу Израел. „Отборът на Пенев няма да ходи на Световно“ е едно от заглавията в пресата далеч преди края на груповата фаза. Във футбола цари хаос, играчите се карат с журналистите, а второто поредно Световно без нас се вижда все по ясно на хоризонта. В предпоследния кръг от групата бием Австрия с разгромното 4:1 на националния стадион. По улиците остава безкрайно спокойно, както вече е ясно, защото дори реми на Франция в Париж срещу Израел на практика ще ни остави зад борда. В онези години се присъждат все още по 2 точки за победа. Съдбата обаче очевидно е решила друго. Израелците, които отдавна са елиминирани и са аутсайдерът в групата, губят до 83-а минута с 1:2. Все още остава мистерия и до ден днешен как точно се случва това, но те обръщат развоя на събитията и след голове на Беркович и Атар шокират французите и оставят България в играта! Това е единствената победа на Израел в тези квалификации от всички 10 мача.

17 ноември 1993. Помощта на Израел е великолепна, но за да се възползваме от нея, трябва да спечелим и ние на свой ред в столицата на Франция. Знаете какво следва. Ред е на Париж да остане прекалено тих и лишен от футболни емоции. Двата гола на Костадинов, вторият от които в последната секунда хвърля в екстаз цялата нация, която само 4 дни по-рано дори е забравила, че следващото лято ще има Световно първенство. А само ако знаеше какво следва…

Изборът на домакин за Мондиала е противоречив. Всички се съмняват в турнира, не защото американците нямат инфраструктура, а защото просто не харесват играта и сокърът е доста ниско в йерархията им на предпочитания, отстъпвайки с разлика на баскетбола, американския футбол, хокея, бейзбола. Часовата разлика също е проблем и макар мачовете донякъде да са съобразени с интереса на европейската публика, няма как всичко да се провежда в удобно време. Като всеки Мондиал и този не пропуска да въведе някои футболни иновации. В квалификациите може и отборите да са получавали по 2 точки за победа, но на основния турнир те вече ще си гарантира по 3 за успех, така че атакуващият футбол да бъде стимулиран. Правило, което остава валидно и до днес, слава Богу. Натрупаните жълти картони в груповата фаза се „изчистват“ след нейното приключване, за да може донякъде да се избегне ситуацията с Клаудио Каниджа отпреди 4 години. На съдиите е позволено да носят екипи, различни от черни, в случай че трябва да се различават от някой от двата отбора. За първи път имената на играчите се изписват на гърба на фланелките им – точно над номера, с който играят. Двубоят между домакините и Швейцария пък става първият в историята на първенствата, който се провежда на закрито при спуснат покрив на „Понтиак Силвърдоум“. И не на последно място – първият неофициален удар по топката на церемонията по откриването е нанесен от певицата Даяна Рос. По сценарий тя трябва просто да я ритне от дузпата, а намиращата се съвсем близо врата да се разпадне при гола. Рос обаче някак не улучва. И това по-късно се превръща в пророчество.

Приказката ни на Световното първенство далеч не потегля плавно. Загубата с 0:3 на старта на групата от Нигерия е приета толкова болезнено, че нажежената обстановка в тима преди турнира вече едва се удържа. Преди Мондиала отборът заплашва да не замине заради неизплатени премии за класирането. Валентин Михов някак успява да потуши напрежението, но първият двубой не помага. Кошмарът в Далас води дори до призиви за отзоваване на отбора. В медиите отново излизат заглавия като „Пълна нула“ и звучащото безкрайно расистко днес „Черен влак се композира от Далас за София“. Въпреки че това е шестото участие на България на Световни финали, първата победа така и не може да дойде. Това сякаш и голямата ни цел. И тя най-накрая става факт. България разгромява Гърция с 4:0 в Чикаго и за първи път печели мач на Мондиал! Два пъти бележи Христо Стоичков след две дузпи, по веднъж се разписват Йордан Лечков и един от младите в тима – Даниел Боримиров. Нацията все още не се тресе от радост, но настроението значително се подобрява. Честта да коментира първата ни победа в ефира на Канал 1 има Красимир Кушев – дългогодишен колега от РТВЦ – Благоевград.

Предстои мач с Аржентина! Която е играла на два поредни световни финала, в чийто състав продължава да бъде Диего Армандо Марадона. Или не съвсем. Съдбата си знае работата. В навечерието на мача между „лъвовете“ и гаучосите дон Диего е изваден от тима заради употреба на забранени вещества. По-рано в турнира той вече е блеснал, а необузданата му радост след гола срещу Гърция би стреснал малките деца. Изведнъж обаче южноамериканците остават без най-голямата си звезда и макар там все още да е Каниджа, те си намират майстора. България побеждава Аржентина с 2:0, което си остава единственият ни успех срещу този съперник в историята. Но в най-точния миг. Двамата присъствали на жребия за груповата фаза през 1991 (макар и единият само по телефона) Христо Стоичков и Наско Сираков бележат за грандиозната победа. Сираков пък вече може да се похвали с гол на две различни световни първенства. Изумително! В България неволите от началото на груповата фаза са забравени, сякаш никога не са съществували! Продължаваме към осминафиналите, където ни очаква домакина Мексико. Знам, знам – Съединените Щати са домакин на турнира, но това да играеш срещу Мексико там е равносилно на гостуване. Пореден велик мач, който изкарва цялата нация по улиците. И поредните велики истории. Сменената врата, фантастичният пас на Ивайло Йорданов, светкавичният спринт на Стоичков, спасяванията на Борислав Михайлов при дузпите, камарата от играчи един върху друг след победния удар на Йордан Лечков. И до ден днешен това е последният случай, в който националният ни тим стига до изпълнения на дузпи в официален мач. За рубриката ни „Зала на Славата“ Бончо Генчев ми е споделял, че това си остава най-хубавият миг в кариерата му – вкараната дузпа, с която той дава аванс на България след пропуска на Красимир Балъков и двете пропуснати дузпи от мексиканците. Емил Кременлиев, който е изгонен в онзи двубой за два доста спорни жълти картона, пък ми е казвал в интервю за същата рубрика, че се е чувствал изключително потиснат, защото при загуба е осъзнавал, че вероятно той е щял да бъде посочен от всички като основния виновник. Сърцатият краен бранител пропуска поради наказание ¼-финала срещу Германия, където се изявява друг славен и всеотдаен бек – Илиян Киряков.

10 юли 1994. За много хора победата срещу Франция на 17 ноември вероятно е най-славната. Може би заради своя драматизъм. Но фактологията би трябвало да ни убеди, че това е най-свещената дата за футбола ни. България се изправя срещу действащия световен шампион на ¼-финал на Мондиал. И печели. След обрат. И след скандал в съблекалнята на почивката между Христо Стоичков и Красимир Балъков – двамата се сдърпват заради ситуацията, в която Камата подава на магическия халф и последният праща топката в гредата. После идва дузпата за Буденстима за нарушение на Лечков срещу търсещия точно подобни конфронтации Юрген Клинсман. Лотар Матеус открива резултата. Преди да дойдат онези 180 секунди. Величественото изпълнение на Стоичков от пряк свободен удар и плонжът на Лечков след паса на Златко Янков. Делириум с несравними пропорции, докарал до лудост не само Борис Касабов и Хачо Бояджиев на коментаторския пулт в Ню Йорк (да, тогава генералният директор на БНТ е точно до журналиста), но и целия народ. Кадрите с хората по улиците веднага след последния сигнал са вечни.

Да, България губи на ½-финала срещу Италия главно заради Роберто Баджо. И да, никой никога няма да разбере какво щеше да се случи, ако бяхме получили дузпа за игра с ръка на Алесандро Костакурта. Самият италианец беше наскоро в България и призна, че тогава е трябвало да има наказателен удар. И да, можем да съжаляваме изключително много. Но и да се радваме и да си спомняме за онова американско лято. Което по вълшебния си метод ни кара да го споменаваме и до днес. И поражението с 0:4 от Швеция (да, онази Швеция, с която бяхме в квалификационната си група), не може да промени нищо от тези спомени. Още повече, че тогава ФИФА връчва бронзови медали както на третия, така и на четвъртия в класирането, което донякъде обезсмисля малкия финал, но това е съвсем друга тема.

Какво още се случва в шампионата ли? Да започнем от Карлос Алберто Парейра. Емблематична фигура в треньорския занаят. Човек, водил на Мондиал Кувейт, Обединените Арабски Емирства, Саудитска Арабия, Република Южна Африка и … Бразилия на два Мондиала. Когато е назначен през 1991, Селесао не е печелил световната титла вече от 2 десетилетия. Отборът не разполага с чак толкова големи звезди, а и красивият футбол, който се очаква от южноамериканците, няма как да бъде предложен заради разбиранията на Парейра за играта. Той иска победи, а не забавление. На някои от мачовете в Щатите, името му е освиркано при съобщаването му от диктора. В интервю за един бразилски вестник дори собствената му майка отправя критики към някои от решенията му по селекцията на тима. На всичкото отгоре Бразилия изпитва трудности при класирането си за Мондиала. На старта на квалификациите тимът губи от Боливия с 0:2, което се приема за чутовна издънка. Освен това медиите и феновете са бесни, че той вече има договор с испанския Валенсия след приключването на Световното първенство. Не може да се отрече обаче, че Карлос Алберто Парейра е забележителен в организационен план. Бразилия разполага с най-богатия на специалисти щаб, хора, които отговарят само за видео-анализа (в онези години това не е чак толкова широкоразпространено), желязната дисциплина е поставена на пиедестал. Говори се, че дори след финала и спечелването на световната титла играчите са били задължени да са по хотелските си стаи до 23ч. Ако се чудите как е възможно това – просто последният мач в турнира започва в 12:30ч. на обяд местно време.

Бразилският тим не може да се похвали с особени звезди. Може би в съзнанието ни е останал вратарят Тафарел, капитанът Дунга, централният бранител Алдаир, левият бек Бранко, както и, разбира се, нападателният тандем Бебето – Ромарио. Тандем, който е трудно да обясним как функционира заради неразбирателството на двамата извън терена. Ромарио, който е нетипично нисък за централен нападател – 167 сантиметра, не изпитва особено топли чувства към съотборника си. Нападателят не се разбира добре и с Парейра, след като няколко години преди турнира той е повикан да играе за националния отбор, опитва да обясни, че е контузен, но желанието му да отсъства не е уважено. Ромарио прелита над Океана, само за да остане резерва през целия двубой. Следват 12 месеца, в които изобщо не играе за Бразилия, преди Парейра да го помоли официално да се върне в последната квалификация срещу Уругвай, която Селесао трябва да спечели. Ромарио вкарва и двата гола за победата с 2:1. Може би трябва да кажем, че големият любимец на цяла Бразилия Аиртон Сена загива трагично около месец преди началото на Световното първенство и всички виждат в Ромарио евентуалния нов спасител и лечител на емоционалните мъки. А и той добре осъзнава това. Ромарио бележи първия гол в мача срещу Русия, първия гол в мача срещу Камерун, първия гол в мача срещу Швеция, първия гол срещу Нидерландия на ¼-финала и единствения гол срещу Швеция на ½-финала. Всичко това му осигурява наградата за най-добър играч на Мондиала. Но не и голмайсторския приз, който отива при Христо Стоичков и загадъчния Олег Саленко, който бележи 5 от 6-те си гола на турнира в мача срещу Камерун.

Но да се върнем на Ромарио с Бебето. Ромарио иска Парейра да използва като титуляр добрия му приятел Едмундо. Това просто не се случва, а наставникът изобщо не праща повиквателна на Едмундо за Световното първенство и той остава извън състава. Но далеч не е само това. Ромарио прави трансфер от Васко да Гама в ПСВ Айндховен. Бразилският тим логично търси заместник на звездата си и привлича със скандален трансфер от местния враг Фламенго Бебето. Бебето помага на Васко да Гама да спечели първата си титла от 15 години, което кара Ромарио да ревнува изключително много. По-късно Ромарио отива в Барселона (но сега няма време да говорим за приятелството му със Стоичков и какво ли щеше да представлява един финал между България и Бразилия през 1994), а Бебето прави трансфер в испанския Депортиво ла Коруня. И двамата стават голмайстори на Ла Лига – Ромарио през 1993, Бебето през 1994 – точно преди Мондиала. За да бъде драмата пълна, през 1994 отново преди Световното Барселона измъква титлата в Испания под носа на Ла Коруня, а Ромарио нарича бразилския си съотборник „хленчещо бебе“ (бел. ред. – тук няма игра на думи, името на Бебето на португалски няма нищо общо с думата „бебе“ на български) заради непрестанните му оплаквания към решенията на съдиите. Идилия. И всичко това – точно преди Световното първенство. Където обаче двамата успяват да заровят томахавките. И се справят страхотно. Ромарио е заявил, че при никакви обстоятелства няма да седне до Бебето в самолета, но това няма да му повлияе на игрището. В историята ще остане и паметното отпразнуване на един от головете във вратата на Нидерландия, когато двамата заедно с Мазиньо имитират люлка по повод новороденото дете на Бебето, появило се на бял свят само 2 дни по-рано.

Финалът на Мондиала през 1994 едва ли ще бъде запомнен с друго освен с пропуска на Роберто Баджо. Човекът, който е основната причина Италия да стигне толкова далеч в турнира, е и човекът, пропуснал последната дузпа в турнира, докато Клаудио Таферел ликува с ръце, вдигнати високо над главата си. България ликуваше въпреки напрежението и критиките в пресата, Бразилия ликуваше за първи път от 1970 и въпреки критиките на Ромарио към Бебето, Карлос Алберто Парейра ликуваше въпреки критиките на собствената му майка. Ликуваше и Даяна Рос, защото нейните действия бяха пророчески. Турнирът започна и завърши с пропусната дузпа.