Ивет Лалова пред БНТ: Да бягам на шеста Олимпиада, ще бъде най-голямото щастие за мен

Пренасяме се в Токио, където българската лекоатлетка Ивет Лалова записа своето пето участие на Олимпийски игри.

За състезанията, за ролята на психолозите, за бъдещето си говори прекрасната и неповторима Ивет Лалова пред Илия Илиев и камерата на обществената телевизия:

- Ивет, преди две години в Доха си говорихме, че сякаш числото 7 те преследва. Какво да кажем обаче за числото 5?

- Числото 7 се превърна в числото 5 (смее се). Това определено е числото на тази година и на това мое участие. Пета Олимпиада, петте олимпийски кръга, на 5 май се контузих, на 5 юли оперираха съпруга ми, участвах в пета серия и завърших пета. Изобщо толкова много петици тази година, дано да е на късмет.

- Има ли думи, които да опишат това, което изпита на тази пета за теб Олимпиада или сълзите след старта бяха достатъчни?

- Много трудно мога да опиша с думи това, което изпитах. Последните минути дори преди излизането на пистата бяха много емоционални. Последното влизане в колруума и последните думи със Симоне също. В колруума не знам дали се вижда, но изпращат всички с аплодисменти, което е много приятно и много зареждащо. Преди да излезем на пистата също ни държаха зад една черна завеса като в театрална постановка. Казваха ни колко минути ни остават и ни изпратиха с аплодисменти, беше наистина като началото на един спектакъл. В момента, в който стъпих на пистата ме обзе спокойствие, щастие и си казах: "Ти го направи, момиче, успя! Забавлявай се!".

- Лекуваше разтежение буквално до преди месец, спомена операцията на съпруга ти, много хора сега ще се запитат заради всичко това, какво правиш тук и защо дойде?

- За мен нямаше опция да не дойда (смее се). Наистина, съществуваше като вариант. Имаше хора, които ме попитаха дали няма да го избера. Всеки, който следи моите постижения знае, че аз съм атлет, който участва винаги на много състезания. През тази година направих много плахи опити за един-два старта и беше ясно, че нещо се случва, че нещо не е наред. Не разбрах от самото начало каква точно беше контузията, не знаех как да я лекувам, не знаех какво да правя. Да продължавам ли, да спирам ли? Вчера гледах сериите на 200 метра, където Адам Джемили завърши ходейки и плачейки. Когато го гледах си казах: "Това можеше да съм аз". Така че нека бъда щастлива и доволна за това, че направих най-доброто бягане за сезона именно тук.

Моето идване тук, моята мисия беше да затворя тези пет кръга, да направя всичко, на което съм способна. От две години имам двете квоти на 100 и на 200 метра. Как да ги оставя? Как да захвърля целия този труд, всичките лишения и цената, която съм платила, за да стигна до тук? Няма така опция! За мен това е отказване и слабост на духа.

- Струваше си, нали?

- Струваше си, разбира се! Не всичко е резултати, победа на всяка цена и медали! Някой път в моменти, в които животът ти показва, че има и други много по-важни неща. Именно, когато минеш през тези моменти си доволен от това, което си свършил като работа и от резултата, който идва.

- Кое е онова нещо, което би накарало много други хора да се откажат, но теб те държи и успяваш да минеш отново и отново през много трудни моменти?

- Едно усещане в мен, че все още мога да бягам. Това е усещането, което ме караше да вървя напред през всичките тези години. И това е нещото, което ме кара също сега да не кажа, че се отказвам в момента. Вярвам, че още мога да бягам и да ми се получат нещата.

- Може би психиката също е решаваща в такива моменти? Виждаме, че много други светила в спорта не издържат.

- Последните години много често чувам и от състезатели и от треньори нуждата от психолог. Това звучи едва ли не обидно в очите на един спортист, че той е слаб и няма силите да се справи. Като професионален спортист мога да кажа, че за психиката трябва да се работи повече, отколкото за физиката. Защото физиката е ясна - ти познаваш тялото си, познаваш своите мускули, знаеш с тренировките до къде можеш да стигнеш и какви резултати можеш да постигнеш. Но психиката много често върши срещу нас и нашето съзнание не е пригодено и неговата мисия не е ние да бъдем шампиони, а да оцелеем.

Видях мъже, които никога не съм си представяла, че мога да видя да плачат. Видях как те плачат след своите стартове, след своите успехи и неуспехи. Видях много големи шампиони, които решиха да се оттеглят още преди да са се опитали да направят своите дисциплини. Бих казала, че навлизаме в една нова ера, в която се обръща много внимание на психическото състояние на спортиста и аз се радвам много за това нещо, защото аз не обичам стереотипи. Смятам, че всички трябва да се развиваме, трябва да се опознаваме все по-добре и това е една част от това да бъдем професионални спортисти.

Много е трудно, когато те обявят за един от най-великите спортисти, а ти да отидеш на втората си Олимпиада и да носиш толкова много очаквания към теб. Нещо, което преди време се смяташе за слабост и ако някой се откажеше, това се считаше за провал. Сега се обръща повече внимание, търси се причината и има едно разбиране. Вече се намираме в една нова ера спорта, в която трябва да се работи на всички нива.

- В този ред на мисли, ти как си след бягането?

- Аз съм щастлива именно заради това. Разбира се, в момента изживявам своето постолимпийско настроение и разочарование. Това винаги се случва след всяка голяма цел. Този момент е много важен за мен, защото аз правя своя план, поставям своите цели и започвам да оценявам всичко, през което преминах. Получих много любов, на стадиона имаше хора, които плачеха, прегръщаха ме. И самият факт, че Олимпиадата се състоя, показахме, че сме по-силни от тази пандемия. Спортът успя да се обедини, независимо от всички мерки и рестрикции.

- Спомена цели. Харесваш ли Париж?

- Харесвам Париж (смее се). Олимпиадата в Париж е само след три години, за това не казвам нищо. Има много неща в моя живот, които от много години оставям на пауза.

- Може ли да стигнем до там спортът да бъде на пауза за година-две и след това да "натиснеш" отново?

- И аз, и всички около мен не могат да си представят аз да спра да тренирам. Сега починах два дни след моето финално бягане на 200 метра и вече искам да се движа. Не затварям вратата за нищо. Ще започна да следвам моите интереси, ще се развивам в посоките, в които искам да се развивам. Ако Господ е решил, че трябва да бягам на шеста Олимпиада, защо не? За мен ще бъде най-голямото щастие на света!

Последвайте нашата общност "Спорт по БНТ" във Viber!