Стоян Велков. Едва ли са много хората чували това име. Стоян е македонец, който избира България за свой втори дом, където с любов, отдаденост и с оранжева топка в ръка предава любовта към играта. Играта, която може да променя съдби и до която веднъж докоснал ли си се, остава в сърцето ти за цял живот. Очевидно тази максима е валидна и за Стоян Велков, който раздава от магията на баскетбола без да се надява на слава и признание. Но признанието рано или късно идва, славата, струва ми се, не го вълнува.
Но ето как един трудолюбив човек ми върна вярата в доброто и в това, че у нас може да се случват положителни неща, стига да обичаш това, което правиш и стига бюрократичната машина да не ти пречи много. Философията на Стоян е, че баскетболът е възможност за по-смислено и щастливо детство, възможно по-далеч от телефоните и компютрите.
Стоян е роден е в град Кавадарци, Република Северна Македония. В България пристига през 2002 година, за да продължи обучението си като треньор. Съдбата го завежда в Свети Влас, където открива своето място и превръща професията учител в мисия. Забелязвам, обича от сърце и душа това, което прави.
Очевидно е, че Стоян е един от щастливците превърнали хобито си в професия. А то е да учи децата на баскетбол. Очевидно и той е завладян от магията на баскетбола. И слава богу.
Срещнах Стоян за първи път на финалите на републиканското първенство за момичета до 12 години в Самоков. И аз като повечето се учудих как един сравнително нов клуб като Свети Влас, не само е на финали, но и дори стигна до мача за титлата. Момичетата на македонския специалист получил образованието си в България, загубиха на финала от Доростол с 54:68, но показаха сърце, дух, качества и най-вече любов към баскетбола, което разбирам е най-важното за техния наставник.
Сред успехите на Велков и неговите възпитаници е първото място в Първа Дивизия на държавното първенство до 14 години през 2022 г. Година по-късно същите момчета и отборът на ОУ “Св. св. Кирил и Методий” в Свети Влас завоюват сребърните медали от ученическите игри при момчетата от V до VII клас през 2023 година.
Преди две седмици той бе удостоен с почетна грамота „за развитието на баскетбола, за високи треньорски постижения, за отдадеността и професионализма в работата с деца“ от кмета на община Несебър Николай Димитров.
Срещам отново Стоян в Свети Влас, бърза за тренировката, защото децата не могат да чакат, но обещава да продължим разговора. А, аз нямам търпение, защото любопитството ме гложди, как един македонец дойде у нас, успя да запали момичетата от южното Черноморие по баскетбола, превърна ги в екип, та и до финала на първенството ги изведе.
Любопитно ми е, как един македонец се озова в Свети Влас?
В България дойдох през 2002 година, движен от любовта към спорта и желанието да се развивам като учител по физическо възпитание и като треньор. Реших да продължа образованието си във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" град Велико Търново за преподавател по ФВС и Национална спортна академия "Васил Левски", за треньор по баскетбол. След като завърших, пътят ме заведе към Свети Влас. Харесах мястото, хората и възможностите, които предлага Свети Влас, и реших да остана тук. С треньорска дейност се занимавам от близо 10 години.
Как и кога се роди баскетболен клуб Свети Влас?
Реших да създам клуба, защото видях, че в Свети Влас децата имаха желание да спортуват, но градът не им предлагаше такава възможност. Клубът е създаден през 2018 година, от началото на създаването до днес, аз съм президент на клуба, и основен треньор.
Как успявате да заинтригувате децата, да ги накарате да изберат баскетбола?
Винаги им правя демонстративна тренировка на начинаещите, в която да видят какво ще правят в началото на обучението. Гледам тренировката да е под формата на най -различни игри, където децата с голям интерес участват.
Лесно ли успявате да ги спечелите за баскетбола?
Както знаем в днешно време трудно е да спечелиш едно дете да спортува. Изисква се много дисциплина, отговорност и постоянство, но с много труд и желание успявам да ги спечеля за баскетбола и да им задържа вниманието към спорта. Не беше лесно, защото много деца oще от детската градина се насочват към други спортове. Но с постоянство и интересни тренировки успях да им покажа колко вълнуваща и красива игра е баскетболът.
С какви деца работите?
Работя основно с деца на възраст между 7 -14 години. За мен е важно те не само да тренират баскетбол, а и да ги науча на дисциплина, уважение и отговорност.
Тази година поднесохте сензацията на държавното първенство за момичета до 12 г. като спечелихте сребърните медали, имахте ли такива очаквания?
В началото на сезона, желанието и амбициите ни бяха основно да се класираме на финали, където ще играем срещу най - добрите 12 отбори в страната. Но след като ги изиграхме срещите от групите в зона Загоре и зона Изток , където успяхме да се класираме на първо и второ място, разбрахме, че имаме шанс и за нещо повече на финалите от държавното първенство. Очаквах да се представим достойно, но сребърните медали надминаха нашите мечти. Това е огромна награда за труда и упоритостта на децата.
Как премина първенството в Самоков?
Беше изключително вълнуващо и интересно, срещите ги играхме в най -хубавата зала в България „СамEлион Самоков“. Срещнахме утвърдени клубове с голям опит и традиции, но нашите деца показаха умения, огромен характер и спечелиха всички срещи до финала.
Какво не ви достигна да спечелите и титлата?
Най-вече физическата сила и опита. Във финалния мач се борихме достойно, но липсата на физическа сила, кондиция и свежест си каза думата.
И как стана така, че един клуб без история и от малък град, успя да постигне тези резултати при момичетата? На какво се дължи това?
Този успех се дължи на 5-годишния ни труд, тези деца тренират от 5 години заедно, редовно и отговорно, и благодарение на отдаденост, работа в екип, и ентусиазма на децата и на мен.
Какви са проблемите, които имате?
Основните трудности са свързани с липсата на достатъчно добри условия за тренировки и ограничените финансови ресурси.
Къде тренирате?
В момента тренираме в училищния салон в Свети Влас. Условията не са идеални, залата е малка, но децата имат голямо желание и това компенсира. Надявам се в бъдеще да получим повече подкрепа, за да можем да развиваме клуба още повече.
Това ли е най-големият проблем, липсата на условия за тренировка?
Да, най – големият проблем е липсата на спортна зала, финансовите ресурси са също така ограничени. Често предизвикателство е именно това, липсата на спортна база и подкрепа. Но и мотивацията на децата, както и помощта от родители и общност са решаващи. Родителите са също много важни при подрастващите в най - ранна възраст.
Как протичат тренировките през сезона?
Тренировките са интензивни, но съобразени с възрастта. Работи се върху техника, тактика, физическа подготовка и най-вече върху колективния дух.
От какви момичета е съставен отборът, който спечели сребърните медали, къде живеят?
Отборът е съставен само от 12-годишни деца, родени 2013 година, предимно деца от Свети Влас и Слънчев бряг, обединени от любовта към баскетбола.
По-трудно ли се работи с момичета, кои са най-големите предизвикателства?
Работи се по-различно. Момичетата са по емоционални и чувствителни, но и по- отдадени, ако усетят , че някой ги подкрепя. Предизвикателство е да намериш баланс между дисциплината и разбирането.
Как се справяте със специфичната им възраст, в която имат и други интереси?
Баланс между училище, приятели и спорт. Трябва гъвкавост и разбиране от страна на треньора.
Какво им казвате, слушат ли ви, чуват ли ви?
Казвам им , че колкото повече тренират, толкова по-близо са до мечтите си, и че всеки голям играч е започнал от малка зала като тази. Да, слушат, когато виждат, че се отнасяме с уважение към тях и че думите ни, им помагат.
Има ли талантливи момичета и момчета?
Да, и вярваме, че трудът им ще ги изведе напред.
Има ли ваши възпитаници, които продължават към по-големи отбори, това ли е целта ви?
Да, има. Двама наши възпитаници след 14-годишна възраст преминаха в отбори с по- голяма баскетболна история и спортна база. Същите тези момчета бяха и част от националния отбор на България до 14 и 16 г. Целта на нашия клуб е да дадем възможност на тези деца след 14 г. възраст да се развиват в клубове с по-големи възможности , където ще имат по -голяма конкуренция, защото ние сме клуб от малък град.
Кой е най-големият недостатък на баскетбола у нас като цяло при подрастващите?
Най-големият проблем е липсата на достатъчно зали, лицензирани треньори, финансиране и внимание към школите. Често таланти се губят, защото няма условия да се развият или мотивация да останат в спорта.
А вие как успявате да задържите децата в залата, как ги мотивирате да тренират?
Мотивирам ги, като им показвам, че вярвам в тях, давам им примери с деца които стигат до националния отбор и представляват България на високо ниво. Чрез разнообразни тренировки, приятелска атмосфера и показване, че всяко дете има шанс да се развие. Но най- силната мотивация идва от успехите – когато усетят, че трудът им дава резултат, сами искат още.
Как се чувствате в България?
Добре, особено когато виждам желание за развитие и подкрепа за спорта.
Какво ви дава мотивация да работите като треньор и то с деца в район, далеч от големия град?
Любовта към спорта, усмивките на децата и подкрепата от хората около нас, това е моята мотивация. В по-малките населени места често няма толкова много спортни възможности за деца. Един треньор там може буквално да промени живота на група млади хора, като им даде шанс да спортуват, да изградят дисциплина и приятелства. За треньорите не винаги е най-важно къде се намират, а с кого работят и какво постигат заедно.
Какви са целите ви, каква е визията ви за развитие на клуба?
Да изградим школа, която не само постига резултати, но и възпитава характери.
Предвиждате ли да развиете още възрастови групи?
Да, целта е да има приемственост и всяко дете да има път на развитие. Тази година ще участваме в първенствата при момичетата във възрастите до 10, 12 и 13 години, а при момчетата до 10 и 14.
Има ли бъдеще баскетбола при момичетата у нас?
Да, има бъдеще, но то зависи от подкрепата – както от клубовете и треньорите, така и от държавата, родителите и самите деца.
Какво мислите за сентенцията „И сам воинът е воин“? Чувствате ли се така?
Да, понякога в спорта се чувстваш сам в битката, особено когато трябва да преодолееш трудности или липса на подкрепа. Но баскетболът е отборна игра – силата идва, когато воините са заедно.
Какво си пожелавате да ви се случи като треньор?
Да създам играчи, които не само да имат успехи на терена, но и да израснат като личности – отговорни, дисциплинирани и борбени.
Чувствате ли се като будител с баскетболна топка в ръка?
Да, защото чрез спорта възпитавам деца, давам им пример и посока. Баскетболът може да бъде не само игра, а и начин да оформиш характер и да вдъхновиш бъдещи поколения.
Чуй новините
Подкаст
