Прекрасно е да видиш пълен националния стадион. Особено когато там играе България. Толкова сме отвикнали от подобни футболни събития с по-мащабен характер, че сякаш не знаем как да се държим, когато дойде време за самия мач. Двубоят с Испания беше наистина странен. И тук не говоря, а и няма да го направя и в следващите редове, за чисто футболните поуки и нюанси от снощи. Говоря за това, че мачът с действащия европейски шампион напусна рамката на чисто футболното събитие. Това си беше социална проява, която държеше София будна в последните 48 часа. Кога пристигат испанците, къде ще спят, кога ще тренират, ще говорят ли с нашите журналисти, ще се срещат ли с феновете, ще раздават ли автографи, ще отиде ли някой от тях на фензоната на стадион „Юнак“? Все въпроси, които се задаваха непрестанно и отговорите се очакваха с трепет. Особено от децата – хлапетата искаха да зърнат за миг любимците си, за да могат да ги снимат, да подвикнат след тях, в чистото им съзнание, сигурен съм, е присъствала и налудничавата и откровено невъзможна идея да се срещнат с Ямал и Педри и да се прегърнат. Испания! Един от най-добре функциониращите национални отбори в света сякаш дойде от друга галактика, за да ни покаже какво представлява футболният шоубизнес към края на 2025 година. Всяка стъпка – изговорена до съвършенство, така че нищичко да не остава на пътя на случайността. Машина, всеки детайл от която работи без дефект. От масажиста, през физиотерапевта, психолога, готвача, охранителя, шофьора, пресдиректора, домакина.
Но да се върнем в нашата си галактика. Ясно е – каквото и желание да имаш, колкото и да разчиташ на съдбата, Фортуна, мускули, щастие и шанс, трудно ще измъкнем нещичко от този мач, дори ако играем още 20 пъти. Но и същите тези привърженици, които задаваха безкрайните си въпроси по отношение на испанските звезди, сякаш не знаеха какво трябва да правят на стадиона, когато дойде време за срещата. Изпълнението на химна изглеждаше доста зрелищно заради хореографията, но не бих казал, че присъстващите по трибуните пяха с цяло гърло. Повечето от тях по модерна традиция искаха да заснемат всичко с телефоните си. По време на самия двубой нямаше мощни скандирания и дори емблематичното „Българи, юнаци!“ не ехтеше така често и гръмогласни както в миналото. Сякаш публиката е забравила как може да помогне на националния отбор, как може да подкрепя националния отбор. И голяма част от нея гледаше футболното шоу, за което беше платила билетите си без всъщност да подкрепя някои от двата отбора пламенно. Вкарват ни ранен гол – ок. Резултатът става 0:2 – голяма работа. 0:3 преди почивката – приемливо.
Годините наред, в които така и не можем да направим нищичко във футболно отношение се отразиха и на хората, които гледат и следят националите. Агитките на големите отбори отказват да посещават тези мачове, самите играчи са учудени, когато видят над 10 хиляди по трибуните. Ако не ми вярвате – ще си говорим пак след един месец, когато в София дойде Турция – тим, който със сигурност е доста атрактивен и силен, но не притежава в редиците си Ямал. Ако пък искате потвърждение – потърсете ме в средата на ноември, когато в неудобния заради метеорологичните условия час от 21:45ч., а и заради вероятно изгубените ни шансове за нещо повече от последното място, и заради съперника – Грузия – в столицата ще има ... даже не искам да прогнозирам колко хора ще има тогава на „Васил Левски“.
Последните 48 часа бяха хубави. Сега обаче – обратно в реалността.
Чуй новините
Подкаст
