Очертанията на войната: Какво се случи в Соледар

Всичко е математика

Изучавам модерните войни от толкова отдавна, че не помня дори кога започнах това пътешествие в познанието. Прочел съм безброй документи, книги и статии, филми, водил съм безчет разговори с колеги, интервюирал съм свидетели и участници на страшни събития. Анализирал съм почти неразрешими исторически загадки и съм намирал решенията им. За едно нещо обаче до ден днешен нямам отговор и това e доколко една война се решава от тежестта на числата. И не е ли човешката воля, мисловна дейност, упоритост и целият този набор от качества, който отличава печелещия от губещия, решаващият фактор, определящ победителя в една смъртоносна битка? Едва ли това, което ще напиша по-долу, ще доведе до някакви ясни изводи по тази иначе доста философска тема, но позволете ми поне да опитам.

Соледар

От края на миналата седмица практически неизвестният доскоро малък миньорски град се превърна от „място забравено от бога“ във водеща новина на всички световни медии. След месеци безполезни атаки срещу основната украинска крепост в Донбас – Бахмут – където, според най-консервативните оценки, руснаците до момента са загубили поне 12 000 души, Москва премести фокуса на своята офанзива десетина километра по на север, при Соледар. С това се преследваха едновременно две цели:

• да се регистрира каквато и да е победа, с която да се хвърли нещичко на руските Z-патриоти
• да постави началото на поредния опит за овладяване на Бахмут, този път чрез дълбоки обкръжаващи удари едновременно от север и от юг (Именно през Соледар трябва да премине северният клин на руската офанзива, който след това да установи контакт със силите напредващи от юг и така да формира плътен „котел“около Бахмут.)

Ако все пак през последните дни сте се интересували как точно протичат боевете в района на Соледар, то вероятно сте обърнали внимание, че информацията, идваща от там е доста противоречива и даже объркваща. Всъщност за зони на интензивен военен конфликт една такава неяснота е напълно нормална и в английския съществува даже специален израз, Fog of War (Мъглата на войната). Да погледнем отвъд пелената на военната „мъгла“...

Щурмът

Битката за малкия град стартира малко след новогодишните празници, продължи с нарастваща интензивност през цялата минала седмица за да достигне своята кулминация тази сряда, когато станахме свидетели на серия от наистина драматични събития. И както всяка буря има начало и край, така и руската офанзива в района започна да утихва в четвъртък и в момента ситуацията върви към поредното стабилизиране, т.е. отново ще наблюдаваме поредица от позиционни сблъсъци без сериозни териториални придобивки за двете страни. Но нека ви разкажа за това с малко повече детайли.

Миналата събота (7 януари) ситуацията в Соледар изглаждаше, че се контролира изцяло от ЗСУ (украинските въоръжени сили). След успешна контраатака те даже успяха да си върнат контрола над предприятието „Артьомсоль“ в източния край на града.

Заводът „Артемсоль“ след окончателното му превземане от руснаците

Това даваше някакви надежди, че 93-а бригада или защитниците на „крепостта“, които до този момент се представяха повече от великолепно, ще успеят да я задържат още дълго. Тогава обаче се появиха проблеми по фланговете, в откритите полета на север и юг от града. Те бяха защитавани от очевидно по-слабо подготвените и недостатъчно въоръжени батальони на Териториалната отбрана и именно срещу тях руснаците съсредоточиха значителни усилия. При това в боя бяха хвърлени не само наемниците от частната армия на Пригожин ЧВК „Вагнер“, но и неотдавна изтеглените от Херсон елитни части на руските въздушно-десентни войски. Не след дълго украинските флангове се огънаха и Соледар се оказа в полуобкръжение, а основният път, свързващ града с тиловата зона ЗСУ на запад, се оказа изцяло под огневия контрол на руснаците. При това те вече бяха овладели ключовите височини около източните покрайнини на населеното място и това им даваше възможност да наблюдават дори и с просто око целия район на много километри напред.

Главнокомандващият ЗСУ генерал Залужни не бе готов да предаде така лесно Соледар и въпреки затрудненото снабдяване и комуникации, към понеделник изтощената вече 93-а бригада бе заменена със свежо елитно формирование – 46-а аеромобилна (въздушно-десантна) бригада. При това от Киев в окото на бурята пристигна лично генерал Сирски, командващият сухопътните войски на Украйна, за да провери ситуацията на място и да внесе нужните корекции. Въпреки положените усилия, ситуацията на защитниците на града вместо да се подобри даже се влоши.

Решаващият момент, който вероятно реши битката в полза на нашествениците, се оказа изненадващ пробив на ударна група вагнеровци между два опорни пункта на украинците в североизточната част на града, като по този начин бе нарушена целостта на отбранителния периметър на ЗСУ. Или случи се нещо, което сме гледали в повечето филми за обсадени крепости - част от стената рухва и обсаждащите нахлуват като вълна през пробива.

От този момент нататък сражението се водеше при напълно променени условия. Украинската артилерия вече не можеше да играе тази решаваща роля в сдържането на натиска на агресора, защото разстоянието между сражаващите се вътре в града бе намаляло до 50 метра, а в някои случаи то бе 20 и даже 10 метра. На много места в сградите се водеха близки боеве и даже ръкопашни схватки между малките щурмови групи на двете страни.

Реалностите на градския бой в Соледар – ЗСУ унищожават противника с помощта на дронове и артилерия.

Тъй като основната тежест от настъплението бе поета от вагнеровците, Пригожин бе в стихията си. Или по-точно в медийната си такава. В средата на седмицата пресслужбата му разпространи лично негово съобщение, според което излизаше че Соледар е изцяло в руски ръце, по улиците навсякъде се въргалят украински трупове, а последните 500 защитници на града, след като отказали да капитулират, биват унищожени. Четейки излиянията му, човек би останал впечатление че те са били писани докато предводителят на ЧВК „Вагнер“ се е укривал от куршумите в някоя разрушена постройка или поне е наблюдавал сражението през бинокъл. При това самият Пригожин се снима в солна мина в пълно бойно снаряжение обкръжен от неколцина от „служителите“ си. И именно това му изигра лоша шега – той много бързо бе уличен в лъжа от хора, познаващи детайлно района. Оказа се, че фотосът с въоръжения до зъби бизнесмен не е правен в някоя от солните мини на Соледар, ами в някаква си Василевка.

Допълнително масло в огъня наля и руското Министерство на отбраната, където от край време открито недолюбват „готвача на Путин“ заради желанието му да си прави алтернативна армия. Още на същия ден те излязоха с официална сводка, че боевете за населеното място продължават с неотслабваща сила, като при това и дума не обелиха, че в тях участват някакви си вагнеровци.

Боят в града

На практика към сряда ситуацията в „крепостта“ бе доста по-различна от описаната от Пригожин. В централната част ЗСУ бяха хванати в нещо като джоб с нестабилна тилова комуникация в западна посока, а нашествениците ги притискаха едновременно от север, изток и юг.

Тъй като имаше реална опасност 46-а бригада да бъде напълно обкръжена и унищожена, в Киев бе решено тя на всяка цена да бъде изтеглена от там. За целта бе оставен ариергард, който да прикрива отстъплението на главните сили дори с риск да бъде пожертван. Допълнително в града бяха прехвърлени части и от друго елитно съединение на ЗСУ – Карпатската 10-а Планинска щурмова бригада – вероятно с цел да бъде задържан съществуващият отворен коридор за оттегляне.

Последните битки в сърцето на града вероятно са били доста драматични - репортер на CNN бе успял да се свърже с един от защитниците от 46-а бригада, който му казал, че нямат радиовръзка със съседите си, все още имат достатъчно муниции, но разполагат с твърде малко храна и даже, че се „чувстват изоставени от командването си“. В крайна сметка ходът на украинските командири успя – бригадата, заедно с техниката си, бе успешно изтеглена към западните покрайнини на града. Що се отнася до ариерграда, както в повечето подобни случаи в историята на войните, част от него най-вероятно е успяла да се измъкне, а останалата част е била изгубена безвъзвратно. Бе съобщено за около 100-ина пленници, попаднали в руски ръце.

Към четвъртък, с пристигането на украински резерви, ситуацията бе стабилизирана в западната част на града, където ожесточените сражения продължават, но вече не носят същата динамика. Тук е моментът да спомена, че за разлика от повечето населени места, които, погледнати отвисоко, изглеждат като петно, на картите Соледар прилича по-скоро на зле оформено кебапче проточило се от изток на запад.

Има три солни мини, които, освен че могат да служат за складове, нямат почти никакво значение за отбраната на града, промишлени предприятия, както и две гари, съответно в източната и западната част, откъдето да се извозва солта и другата продукция на предприятията. ЗСУ засега контролират именно района на западната гара, поне една от мините и са изградили нова отбранителна линия покрай жп линията. Основното преимущество на тяхната позиция е откритото пространство, което лежи между гарата и жилищната част на града, т.е. всеки път, когато вагнеровците тръгнат в атака, те трябва да преодолеят едно голямо „мъртво поле“, където те просто са избивани от защитниците. Новата главна украинска позиция, обаче, има и своите недостатъци, най-важният от които е, че руснаците контролират височините и могат да коригират огъня на артилерията си.

Изводи и поуки

Първо, Соледар категорично не е превзет изцяло от руснаците, защото западната му част все още се намира под контрола на ЗСУ. Той е по-скоро „почти превзет“, т.е. налице е нещо подобно на ситуацията в Сталинград от есента на 1942 г., когато на немците им остава „още съвсем малко“ преди достигнат Волга. Колко дълго ще продължи това „още съвсем малко“ в настоящия случай едва ли някой може да каже, но се появиха достоверни сведения, че украинците трупат резерви за контраатака. Ако това наистина е така, то драмата, разиграла са в района на солниците, тепърва ще има своето динамично продължение.

Второ, руският пробив в голяма степен се оказа възможен заради две или три съществени грешки на украинското командване. Преди всичко, то съществено бе подценило ситуацията и дълго време разчиташе, че силите на 93-а бригада са напълно достатъчни, за да се удържи района. Когато руският пробив все пак започна, фланговете, охранявани от Териториалната отбрана (което си е нещо като опълчение), не бяха своевременно усилени. И накрая бе допуснат изненадващ и доста лесен пробив между опорните пунктове на защитниците на Соледар в североизточната му част.

И за да затворя темата за украинското военно ръководство, не мога да не спомена, че и в това сражение за пореден път се прояви характерният почерк на генерал Залужни. Неговият подход, както обикновено, беше премислен и даже консервативен като се опитва да избегне ненужни рискове и излишни загуби. И в момента, в който стана ясно, че битката за централната част е загубена, изтегли защитниците.

Същият почерк на Залужни можем да открием и в решението му за пореден път да не се започва дългоочакваното голямо украинско настъпление. За него се шуми от доста време, с нетърпение се очакваше застудяването, което ще направи земята твърда и проходима за танковете. Температурите паднаха доста под нулата, но голяма офанзива на ЗСУ няма. Най-вероятно в Главното командване в Киев не се чувстват достатъчно силни, за да атакуват уплътнените от мобилизацията руски позиции. Освен това се заговори и за недостиг на артилерийски снаряди. Предполагам, че с нетърпение очакват пристигането на големите партиди тежки оръжия, обещани на Зеленски от западните му партньори. Или голяма украинска офанзива може да се очаква през пролетта. А може и да се надяват руснаците да започнат първи и да ги изтощят в едно безпощадно отбранително сражение?

Що се отнася до Соледар не смятам, че в случай на загуба на града ще доведе до рухване на украинската отбрана в Донбас. Битката за Соледар е преди всичко част от опита на руското командване да обкръжи Бахмут, а в информационен план – част от имиджовата кампания на Пригожин да представи себе си като някакво подобие на Наполеон. А дори и многократно по-големият Бахмут да бъде отстъпен от ЗСУ в даден момент, то това отново няма да доведе до голям и най-вече стремителен руски пробив в посока на Днепър. В района има твърде много села, които ще бъдат превърнати в миниатюрни крепости, а в дълбочина се намират градовете Краматорск и Славянск, които са многократно по-здраво укрепени дори и от Бахмут и Соледар.

Руски успех или пирова победа на Пригожин?

Напълно разбираемо, руската официална пропаганда и медийните ресурси на Z-патриотите се опитват да представят превземането на три четвърти от малък украински град за някаква епохална победа. Дори и да приемем, че това в известна степен е успех, е редно да се запитаме как и най-вече на каква цена той бе постигнат.

На първо място трябва да отбележим, изключително високата концентрация на руски войски в района - говори се, че в 30-километровия сектор Бахмут – Соледар са концентрирани поне 32 батальона. (За сравнение – близо 200-километровия Херсонски плацдарм бе отбраняван от около 20 - 25 руски батальонни групи). Това даде възможност на руснаците да се нахвърлят на украинските позиции с невиждани от началото на войната човешки маси. Явно мобилизацията и масовото вербуване на затворници от страна на Пригожин си казват думата. При това, подобно на отдавна отминали войни и епохи, се атакува предимно с хора при поддръжка на артилерия (и когато е възможно, с подкрепа от въздуха) и почти не се виждат танкове.

Вярно е, че от доста време руснаците здраво са го закъсали с модерните танкове, а и теренът около Соледар и Бахмут не благоприятства особено използването им. За капак на всичко, артилерията на руснаците разполага с много по-малко муниции, отколкото преди. По преценка на британското разузнаване интензивността на руския артилерийски огън е спаднала с около 75%. На практика излиза, че единственият безграничен ресурс, с който войската на Путин разполага в момента, това са хората. А тактиката зависи от ресурсите.

Тактиката използвана от руснаците и най-вече от вагнеровците при щурма на Соледар може да бъдат определени единствено и само като средновековно-примитивна. Създадени са значителен брой от неголеми (8 - 15 души) щурмови групи напредващи на вълни. В първата вълна се състои предимно от наскоро освободени затворници, вербувани от ЧВК „Вагнер“, за мнозина от които това въобще е било първото им влизане в реален бой. Отличителната черта на тези щурмови групи е тежкото им въоръжение – гранатомети, картечници и т.н. – както и че носят със себе си изключително много муниции. Друга характерна особеност е способността на вагнеровците-щурмоваци изключително бързо да се окопават при достигането на целта след преодоляването на „мъртвата зона“. Освен амуниции те носят със себе си и комуникационни устройства – радиостанции за връзка с артилерията и таблети за направляване на дроновете и бързо се сдобиват с артилерийска поддръжка.

Излишно е да се казва, че опитните и добре въоръжени украинци успяваха да унищожават повечето от тези щурмови групи още при преодоляването на „мъртвата зона“. Съответно след това тръгваше нова вълна вагнеровци щурмоваци, които буквално газеха по телата на вече загиналите си бойни другари. Тези от тях, които имаха късмета да достигнат определените им цели, вече бяха в състояние да водят бой с изключително висока интензивност, защото мъртвите им „колеги“ от първата вълна бяха донесли там доста оръжия, патрони и гранати. Вече чак след това в действие влизаше третата вълна от щурмова пехота, която се състои от наистина първокласни бойци – най-добрите професионалисти на „Вагнер“ и десантчици от въздушно-деснатните части на регулярната руска армия. Те обикновенно се занимават със „зачистване“ на вече завладените от първите две вълни позиции.

Безмислено е да споменавам, че и най-закоравелите ветерани от ЗСУ бяха шокирани от безумната тактика на вагнеровците край Соледар и най-вече от това, че живи хора биват безмилостно жертвани, за да служат едва ли не като мулета-носачи на муниции. Снимките и кадрите, показващи осеяните с трупове полета около Соледар и Бахмут също не са за хора със слаби нерви. При това колосалните загуби, понесени от руснаците по време на полупобедата при Соледар, шокираха дори и виделите две и двеста руски военни кореспонденти и някои от тях не се притесниха да ги опишат в социалните мрежи.

Победа и точка

Напълно логично, полупревземането на Соледар за кратко предизвика голям ентусиазъм сред руските официални пропагандатори и военнолюбивите „диванни войски“ на Путин. Появиха се поредните закани за това как идва редът на Берлин, Прага и други европейски градове, както и поредните призиви някои държави, поддържащи Украйна, като Франция и Канада, да бъдат изтрити от лицето на земята с ядрени ракети. Някои „експерти“ и „журналисти“ напълно сериозно задаваха въпроси от рода „не е ли време да разположим ядрени ракети в Куба и така да принудим САЩ да престанат да пращат оръжие на Украйна“ като и „дали няма да е най-добре да ударим по центъра на Киев с ядрена ракета“. Да точно така, такива „дискусии“ се леят от екрана на руската държавна телевизия в най-гледаното време... Разбира се, ентусиазмът на нуждаещите се от усмирителни ризи с дълги ръкави руски телевизионни империалисти не трая дълго, защото скоро след това повечето от тях се сетиха, че от запад в Украйна всеки момент ще започнат да пристигат големи партиди нови мощни оръжия и муниции. Общият извод бе, че „имаме най-много месец да постигнем решаващ пробив на бойното поле“ и че след това най-вероятно „яко ще се мре“. Но докато четях списъка с това какво в момента е на път към ЗСУ, ми се струва, че най-вероятно ще се случи второто.

За разлика от низините, където от доста време се люшкат между кратки моменти на еуфория и дълги периоди на униние, по руските върхове полупобедата в Соледар стана причина с нова сила да се разгори войната между клановете, в случая - между този на военните и този на мутрите. Пригожин буквално изпадна в ярост, обвинявайки Министерството на отбраната, че се опитва да узурпира успеха в Соледар, който иначе бил само негов и на неговите вагнеровци. Военните, от своя страна, вероятно са силно обезпокоени от нарастващото влияние на Пригожин и ортака му Кадиров в обществото и от доста време се правят, че „такова животно като ЧВК Вагнер нема“.

В целия този спор по интересен начин се намеси Путин. В сряда той махна главнокомандващия руските сили в Украйна Суровикин (т.нар. „генерал Армагедон“) и го замени с генерал Герасимов. Интересното в случая, че Суровикин ще остане на фронта, но вече като пръв заместник на Герасимов, с когото откровено не се долюбват. Освен това обратно в играта бе върнат и генерал Лапин, предшественикът на Суровикин, който бе назначен за началник на Генералния щаб на Сухопътните войски на РФ.

Малко по-детайлен анализ на ситуацията, показва гросмайсторски ход от страна на Путин в тази ситуация, както че и единствената държавническа техника, която владее наистина добре, е прословутото „разделяй и владей“.

За какво става въпрос? Суровикин, който стана известен най-вече с това, че инициира нанасянето на ракетните удари по украинската енергетика, откровено е смятан за протеже на Пригожин и Кадиров. След катастрофата при Харков през септември, когато командването се държеше от Лапин, тези двамцата буквално го съсипаха и открито лобираха в полза на Суровикин. Путин удовлетвори желанието им като махна Лапин и на негово място сложи въпросния „генерал Армагедон“. Последният не направи реално нищо, освен че остави без ток милиони мирни украинци. Междувременно Пригожин се помисли за много велик, а безмерно увеличилата му се орда от вагнеровци вероятно го е накарала да си въобразява, че е съдбата му е отредила да бъде нещо доста повече от „готвача на Путин“. При това, както подобава на всеки добър гангстерски филм, от време на време той е подкрепян от чеченският полусултан Кадиров, с когото иначе са съперници в други области. И сега, за да ги постави на мястото им, Путин маха протежето им Суровикин и слага на негово място доверения си човек Герасимов. А за да може военните да не се почувстват всесилни, пръв заместник на Герасимов става същия този Суровикин. Както споменах - класическо „разделяй и владей“.

В непроницаемия свят на руските военни генерал Герасимов е не просто голяма риба, той е най-голямата, абе направо си е кит. Защото Герасимов е не просто някакъв си генерал, а е началник на руския Генерален Щаб, т.е. той е най-висшият професионален военен в момента. (Министърът на отбраната Шойгу може и да носи униформа, но по образование е строителен инженер.) Това означава, че от тук насетне той ще разполага с практически неограничена власт при взимането на решения, както и с целия ресурс на руската армия във всички точки на страната и даже в чужбина. Основният му противник, генерал Залужни, се отнася с видимо уважение към Герасимов, а преди време дори беше заявил, че се е учил от него.

Какво точно очаква Путин от Герсимов? Най-вече да проведе грамотно едно голямо настъпление, вероятно през пролетта, с което да постигне решаващ пробив някъде в Украйна и най-малкото да постави Русия в силна позиция при евентуални преговори с Киев. Герасимов безспорно е сериозен теоретик, а дали е добър практик, тепърва ще разберем. Преди всичко не трябва да му се приписват качества на магьосник – не бива да забравяме, че именно Герасимов и офицерите му са автори на плана за инвазия, който бе пуснат в ход на 24 февруари миналата година и който всички ние знаем, до какво доведе.

За Путин хвърлянето в дълбокото на Герасимов е изиграване на последния реален коз с който разполага. Спокойно може да се каже, че играе вабанк и това е ход на отчаянието. В момента кремълският диктатор е притиснат най-вече от бюджета за 2023 г., който той няма да е в състояние да реализира. Предвидените разходи за силовия сектор (най-вече за войната в Украйна) в него са около една трета, а приходите трябва да дойдат най-вече от продажба на петрол, като заложената цена на база на която са правени калкулациите са 70 долара за барел. В момента, обаче, руския петрол го купуват най-вече индусите и китайците, които открито се надпреварват кой повече ще успее да издои руснаците. За момента първите откровено надделяват в съревнованието, успявайки да си договорят продажни цени от нечуваните доскоро 38 долара за барел. По най-груби сметки Русия губи над двеста милиона долара на ден само от това перо, т.е. трябва да се очаква загуба от 75 и дори повече милиарда долара до края на годината само от петролния сектор. Официално се споменава за над един трилион рубли дефицит, но сериозни руски капацитети отсега допускат, че той може да достигне дори пет трилиона. (Честно казано, не съм го обръщал в долари, просто умът ми не може да побере такова число...)

Как се съществува в състояние на такъв дефицит? Ами най-логичният отговор е – премахване на най-голямото ненужно разходно перо. И кое е то в случая с Русия? Ами войната, разбира се. А ако не можем да го премахнем? Тогава започваме да взимаме от всички други, т.е. от болници, училища, пътища и всичко останало. Или просто започваме да печатим пари. Много пари. Ужасно много пари. В света на финансите това се нарича инфлация. Тя неусетно нараства като балон и когато този балон се изпусне от контрол, то той внезапно придобива едно твърде зловещо лице. Стига се до там, че в някои държави инфлацията дори поставя точка в историческото им развитие и дава начало на ново летоброене.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube