Разказ на оцеляла при нападението на Хамас по време на музикалния фестивал в пустинята Негев

Как насилието и убийствата бележат едно цяло поколение в Близкия изток?

от Биляна Бонева

21:19, 30.11.2024

Чете се за: 12:30 мин.

След новините

Снимка:

Слушай новината

Слушай новините днес

Седмицата беше белязана от примирие в Ливан и разпалване на дългогодишния конфликт в Сирия. Светът е насочил внимание към дипломацията на високо равнище. Но колкото повече продължава войната, толкова повече забравяме за най-важното - човешкият живот и отпечатъкът на насилието в душата на всеки от нас.

Международният ни редактор Биляна Бонева ни среща с едно от хилядите млади момичета, които оцеляха след атаката на Хамас, по време на фестивала в пустинята Негев.

Това е музика, която всеки може да усети. В електронната музика няма думи. Няма песни, които се изпълняват на определен език, не е нужно да знаеш текстове или пък да знаеш песни наизуст. Някоя песен, която всички знаят, може да бъде променена напълно и тя да зазвучи по нов начин. Това е музика, от която всички стават част.

Мая Изутчеев. На 30 години. От Израел. Музикант по душа, мениджър проекти по професия. Страстта ѝ към музиката я отвежда в пустинята Негев, на 5 километра от Ивицата Газа. За фестивала "Нова" - най-голямото събитие в Израел за почитателите на рейв музиката.

Изпълнението на DJ Artifex e последната музика, която Мая чува на живо. След това - ракетите, куршумите, виковете, плачът, молитвите и тишината превземат живота ѝ.

"На фестивала работех като уредник. Това е един от начините да присъстваш на фестивала, ако нямаш достатъчно пари. На 7 октомври работех с една приятелка, която вече не е между живите. Беше убита на фестивала. Смяната ми свърши около 6.00 часа сутринта. Около 6,15 с приятелката ми Еден, с която бяхме в една стая, тръгнахме към къмпинг зоната. В 6.29 ч. чухме сирените. Музиката спря. В небето имаше стотици ракети. Постоянно се чуваше - бум, бум, бум.... Изпаднах в паника. Приятелката ми Еден, която е от Южен Израел ми каза, че ракетите са нещо нормално за тази част на страната", разказа Мая.

Но не и този път. Издаден е червен код за опасност. Най-високото ниво на тревога. DJ Artifex прекъсва изпълнението си. Музиката от фестивала в пустинята Негев заглъхва. Около 4000 души се втурват към колите си. Някои от тях все още не осъзнават какво се случва. Повече от година по-късно Мая помни всяка стотна от секундата от онзи ден. Помни всяко лице, всеки вик, всяка кола, с която се е разминала, всеки завой и всяка частица от пътя, по който се е спасила.

"Хаосът беше огромен. Хората крещяха, някои се молеха, а други продължаваха да се забавляват. От колите им се чуваше музика. Смееха се. Не знаеха какво да правят. Потеглихме с приятеля ми. Половин час шофирах по черни пътища. След това излязохме на основния път... 15 минути по-късно приятелят ми изкрещя да спра. В първия момент не разбрах какво става. Но когато погледнах напред, видях терористи да стрелят. Бяха две коли пред нас. Нямаше и 7 метра. Тогава осъзнах, че освен ракетите чувам и друг звук -- пам, пам, пам... Постоянен звук. Това беше звук от автоматично оръжие. Едва, когато спряхме видях, че се намираме до бомбоубежище. Замръзнах на място. Трябваха ми няколко секунди, за да разбера какво се случва. Не исках да умра в колата", споделя Мая.

Тя и приятелят ѝ се скриват в бомбоубежището. Постройка предназначена за 6-7 души, в която вече имало над 30.

"Останахме там около 10 - 15 минути. Осъзнахме, че терористите се доближават все повече до нас. Приятелят ми сграбчи ръката ми и започна да ме бута да излизам от бомбоубежището. Каза ми - "Мая, не трябва да оставаме тук!" Спорихме около 5 минути. Според мен, беше добре да останем. Предполага се, че бомбоубежищата трябва да ни защитават. Отново тръгнахме с колата. Срещу нас, обаче, идваха коли - хората в тях бяха облени в кръв. Главите, ръцете им бяха в кръв. Те крещяха - "Не ходете там". Бяха отворили прозорците и крещяха - "Не ходете в тази посока. Има терористи, които стрелят", спомня си Мая.

Следват още 15 минути лутане в пустинята. И търсене на правилния път за бягство. Докато не се появява една червена кола, цялата надупчена от куршуми. Следва сцена, в която Мая осъзнава, че реалността се е превърнала в ад, че смъртта е навсякъде около нея, и че трябва да се бори за живота си.

"В колата имаше жена, която отвори вратата и започна да крещи "Моля те, помогни ми. Те я застреляха." Помислих си, че е луда. И когато погледнах през предното стъкло и видях друга жена да отваря другата врата. Не беше жена, това беше момиче. Тя беше на около 20 години. Момичето падна на земята. Имаше рани. От врата и от главата ѝ течеше кръв. Видях това и разбрах, че трябва да бягам. Зарязах колата и започнах да бягам през полето. Не знам дали сте гледали видеата, но си представете 3000 души, които бягат през полето и стрелят по тях. Стреляха по нас, сякаш бяха на лов за животни. Бягахме за живота си. Бягахме около 20 километра. Чувахме ракетите, оръжията. Хора падаха убити. Но ти нямаш никакъв избор, освен да продължиш да бягаш."

Мая намира спасение в най-близкия кибуц, където кошмарът не свършва. Започва да получава видеа от простреляните си приятели.

"Половината от хората, които бяха в бомбубежището, в което се бяхме скрили, са били убити. 5 минути след като сме излезли от там, терористите са дошли. Получих видео и от приятелката ми Еден, с която бяхме в една стая. Тя се криеше зад будката за билети. Изпращаше ми снимки - беше в кръв. Молеше ме да я спася. По-късно, когато Хамас разпространи видеата, аз бях обсебена от едно видео с човек с жълта тениска, натискаха главата му в чакъла. Постоянно гледах и се опитвах да разпозная този човек. Това е, което се случи в този ден. 7 октомври!"

Разкадровка на един зловещ ден, който в съзнанието на Мая никога няма да избледнее. Както и споменът за онези лица, с които тя е танцувала, пяла и се веселила до 6.00 часа сутринта на 7 октомври. 364 души, които са били на фестивала в пустинята Негев, са убити. 40 са взети в плен.

"Това беше фестивал за мир. За мир и любов", подчерта Мая.

"Това беше международен фестивал. Имаше хора от целия свят. Аз проверявах личните карти. Имаше хора от Бразилия, от Великобритания, хора от САЩ. Все още има заложници от Америка. Имаше хора от Германия. Русия, Грузия. Хора от целия свят, които просто празнуваха любовта, мира. Имаше евреи, християни, мюсюлмани. Всички те бяха заедно, танцуваха и се забавляваха. Този фестивал е празник за любовта, свободата, мира."

"БНТ: Мая, как трябваше да продължи живота ти след фестивала? Какви бяха тогава плановете ти? За какво мечтаеше тогава?

- Бях много щастлива в работата си. Това беше първата ми работа в тази професия. Изучавах индустриален мениджмънт, бях въодушевена, макар, че бях работила там само 4 месеца. За мен това беше нещо ново. Но животът ми се преобърна напълно. Приятелите ми все още са в плен. И сега аз правя всичко, което мога да направя за тях. Искам да изкрещя - "Ако някой може да направи нещо, за да помогне." Сега това е моята работа.

БНТ: Колко приятели имаш, които все още са в плен?

- Ще ви покажа тениската, с която съм днес. Това момче се казва Гай Гилбоа Далал. Това е по-малкият брат на един много скъп мой приятел. Приятел от детството. За него това беше първи фестивал. Той отпразнува 23-я си рожден ден в плен. Той беше запален по Япония, по японската култура. Учеше японски. Мечтаеше да отиде в Япония. Също Иля Коен. Бащата на един мой приятел продължава да е в плен.

- А как живееш с тази болка?

- За съжаление живея с трагедията постоянно, всеки ден. Всеки път, когато се храня, когато пия, ме връхлита мисълта - дали хората в плен днес са се хранили. Дали имат достатъчно вода. Дали пият вода. Дали спят. Дали им е студено. Трудно е да се опиташ да се излекуващ от това, докато нещата все още не са свършили, докато продължават. Да, аз съм в процес на възстановяване. И ще се възстановявам през целия си живот. Това, което правя през последните месеци, е да говоря за тази болка. Аз не знам дали те не са измъчвани, изнасилвани, дали не ги бият. Знаем за убити заложници. Знаем, че са в много лошо състояние. Така че не мога да спра да мисля за това. Знаете ли, няма как да се възстановя напълно, докато заложниците не се върнат вкъщи.

- Ти си почитателка на музиката. Продължаваш ли да слушаш музика?

- Да, продължавам да слушам музика. Тя е моята терапия. Трябва да продължавам да танцувам. Никой няма да ме откаже от това да танцувам. Никой няма да ме откаже да съм щастлива. Това е нещо, което те никога няма да ни отнемат. Те няма да ни отнемат щастието, да сме сплотени, да танцуваме. В началото беше много трудно, защото тялото ми усещаше музиката, но мозъкът ми отказваше да я приеме. Сякаш съзнанието ми беше замръзнало. Отне време, докато започна отново да чувам музиката с цялото си съзнание. Трудно беше, но с мен работиха много терапевти. Да, музиката е любов, и винаги ще бъде. И никой никога няма да ми я отнеме."