Верка Стоянова в предаването "Зала на славата"

Верка Стоянова е част от златното поколение на българския женски волейбол. Тя е бронзова медалистка от Олимпийските игри в Москва 1980 и основен двигател в състава, триумфирал с европейската титла през 1981 година.

Същата година печели и наградата за най-добър изпълнител на сервис на турнира за световната купа в Япония. Има още бронзов медал от европейско първенство, а през 1983-а на шампионата на Стария континент е обявена за най-добър разпределител. С ЦСКА печели Купата на европейските шампионки през 1979 г. и още две купи на носителите на национални купи. Верка Стоянова има 470 мача за националния отбор на България.

Стоянова се върна в годините, в кото започва всичко за нея в спорта.

„Когато бях трети за четвърти клас, учителката по физическо, която се казваше Невена Витанова ме заведе с нея на волейбол. И оттогава започнах да играя волейбол, тя просто ме накара да се влюбя в този спорт. След това ме заведе в залата на стадион „Септември“, която беше най-близо до там, където живея. Запозна ме с треньорката Фанка Шаханова и бате Райо, те са семейство Фанка и Райчо Шаханови и от там започна моята кариера. Преди да стигна до волейбола, започнах да скачам, скокове във вода – много ми харесваха. Лека атлетика също, но в леката атлетика трябваше много да се тича, а аз не съм от тези, които обичат да тичат, даже до края на кариерата си като спортистка не обичах да тичам. Даже с моята приятелка Мая Стоева в училищните състезания – то беше тласкане гюле, то беше не знам какво си и навсякъде ни дърпаха на всичко и ние от всичко опитахме. Но най-накрая се установих във волейбола, първо, защото е колективна игра и ми беше по-интересно", разкри легендата на женския волейбол.

Верка Стоянова говори и за приятелството със съотборничката си Мая Стоева.

"С Мая Стоева съм израснала от 3-годишна възраст и тя ми е била повече от сестра. Защото първото дете на родителите ми умира, когато е на 3 месеца от менингит, тогава не се е лекувало, после брат ми го удариха, когато беше на 13 години и аз останах самичка. А тя също остана самичка, защото брат й почина и просто целият ни живот е минал заедно. Когато заминавахме или се връщахме от състезание моят мъж купуваше един букет за мен и един букет за Мая, защото на Мая гаджето беше войник, а моят мъж е по-голям от мен, не беше войник и като ни чака – един букет за Мая, един букет за мен. Аз се ожених, тя – пет месеца след мен. Аз родих, тя пак пет песеца след мен. Изобщо всичко правехме заедно", разказа именитата волейболистка.

Стоева се върна и към годините в ЦСКА и работата с треньорите в клуба.

"1968 година мисля, че беше, вече не помня, ни обединиха Септември с ЦСКА и оттогава до края играх в ЦСКА „Септемврийско знаме“. И оттам започнаха и успехите – пионерки, девойки младша, старша вързаст. С Райчо и Фанка Шаханови бяхме, докато влязохме при жените. След това в отбора при жените първият треньор, който дойде беше Митьо Димитров, с който спечелихме първата Купа на европейските шампионки. 1983 година, аз бях играещ треньор, и точно на моя рожден ден станахме и европейски шампионки. След това вече бяхме с Васил Симов", сподели Стоянова.

"Винаги съм искала най-доброто и винаги съм искала да съм първа, така че никога не съм се задоволявала с друго. И винаги съм давала 100%, е, на тренировка може би не винаги съм давала 100%, но изляза ли на игрището винаги съм давала 100% от себе си", разкри тя.

И продължи:

"На един турнир в Пазарджик загубихме от бразилките, но те после дойдоха на Олимпиадата в Москва и ние си им го върнахме, бихме ги с 3:0. И след това с германките за малко не ни стигна, 5 гейма играхме и малко не ни стигна, за да отидем на финала срещу рускините. И ако бяхме отишли не се знаеше как щеше да завърши финала, но след това си го върнахме на европейското първенство, тогава ги бихме рускините. Мисля, че след Олимпиадата ни направиха и заслужил майстор на спорта, Народен орден на труда ни дадоха, златен – хубаво нещо е, гали самочувствието."

Верка Стоянова става европейска шампионка през 1981 г.

"Станахме европейски шампионки и то на наша земя. Бихме унгарките, които бяха много силни по наше време, и румънките. Бяхме с Цеца Божурина в една стая и следобед, докато почиваме, слушаме музика, която пускат по радиото и една песен на Тангра „С каничка кафе“ /“Богатство“/. И преди последния мач, финала с рускините, вече трябва да тръгваме, 3:30 следобед е, обличаме се и вече чакаме по радиото да пуснат музиката. И като пускат музиката аз вдигам ръцете, Цеца вдига ръцете и вика: „Моля ти се, нищо не казвай, нищо не казвай“, а тя беше много суеверна – трябва да си остане така, както си излизаме всеки ден. И така спечелихме и бяхме много щастливи, че докрай ни се сбъдна мечтата", разкри тя.

Стоянова се връща и към годините прекарани в чужбина.

"По наше време не ни пускаха да играем в чужбина, докато навършим 29 години, а не както досега на 18-20. Но ние пък напук на това, че ни пускаха толкова късно, играхме още 10 години навън. Фактически аз играх до 40 години – и играх, и бях треньор в чужбина, в Италия. Първата година бяхме в Реджо Калабрия, с Мая Стоева бяхме заедно. Там бяхме 4 години. След това ни се разделиха пътищата – тя отиде в друг отбор, във Фаенца, аз отидох в Пескара. От Пескара отидох в Спецано. В Спецано бяхме в А2. В Реджо Калабрия бяхме в А1, но се борехме да останем в А1 и добре, че се преборихме - беше ни много трудно, защото като отидохме, те не знаеха, както се казва, какво е волейболна топка. Като вдигах на Мая топката и тя забиваше и те викаха: „Ами, те са от друга планета“, изобщо не бяха и сънували такива неща. Но ги запалихме и имахме най-голямата публика в цяла Италия с Реджо Калабрия, към 4000 души се събираха в залата. Много бяха доволни от нас и добре се представихме, но нямахме други добри италианки. После вече започнаха да идват по-добри, но пък ние отидохме на други места да играем. В Спецано в А2 станахме първи и ги вкарах в А1, но пък аз от Спецано отидох на друго място. Бях треньор в Модика, долу в Сицилия и накрая ми завърши кариерата в Болцано – там пак като треньор. Това беше 1996 година", сподели Верка Стоянова.

През 2002 година става треньор на националния отбор - жени на Малта.

"2 години бях там и с тях спечелих бронзов медал в Сан Марино на Игрите на малките държави –Люксембург, Малта, Сан Марино и други. И там се прославихме, и там прославихме България", спомни си Верка Стоянова.

Тя се връща и към момента когато става майка.

"Моята дъщеря се роди 1977 г. Имах много добра свекърва и добре, че беше тя, благодарение на нея и моя мъж, моят мъж ѝ беше и майка, и татко, и всичко, пък свекърва ми и майка, и баба. На 40-я ден се върнах да играя, нямаше кой да играе и в ЦСКА, и в националния отбор. Дъщеря ми до 3 години не ме ѝ познаваше, като се връщах, ме дърпаше за роклята и ми викаше „лельо“. Колко съм ревала, само аз си знам, но какво да направя – трябва да избереш или едното, или другото. Аз знаех, че каквото го правя, го правя в името на нашето семейство, на бъдещето на дъщеря ми и мисля, че съм успяла", разкри легендарната българска волейболистка.

Към младите Верка Стоянова се обърна с думите:

"На младите ще им кажа – първо, да не започват да се занимават със спорт, ако не го искат и наистина не го обичат. Второ: колективен спорт се гради с вяра, не с лъжа, с любов, с отдаденост, да прощаваш грешки, на който е сбъркал или да се извиниш, ако си сбъркал и да искаш наистина победата.“

Гледайте предаването "Зала на славата" във видеото!