За справка: Атлетик Билбао

От заглавието следва, че ще си говорим за испански футбол. Колкото и странно да звучи обаче, тема в тази статия ще бъде и българският футбол.

Повечето от вас най-вероятно знаят историята на Атлетик Билбао. Това е един от отборите, заедно с Реал Мадрид и Барселона, които създават испанската Примера Дивисион и които никога не са изпадали от най-високото ниво на футбола в страната. Смята се, че Атлетик е основан през 1898 г. (макар спорове по тази тема да не липсват). В периода 1910 - 1919 се формират и някои от ценностите и устоите на клуба. Такива например са цветовете на фланелките - червено и бяло, откриването на стадион "Сан Мамес" и решението да се развиват само местни футболисти. Знаете ли обаче защо идва то и каква е причината тимът да е съставен изцяло от играчи с баски произход или такива, родени в радиус от около 60 километра от града Билбао?

Ще се върнем през 1911 г., когато се провежда турнирът за Купата на Краля. Тогава Атлетик Билбао триумфира, но самата надпревара се оказва повратна за бъдещето на клуба. В хода й текат сериозни спорове дали отборите могат и трябва да използват чуждестранни играчи. Една от причините за полемиките е именно тимът на баските. В редиците му личат двама английски футболисти, а тези, които надигат глас срещу чужденците са Депортиво Ла Коруня, Академия де Инхениерос, Фортуна Виго, Реал Сосиедад и още.

Това кара Атлетик да погледне към една философия, устояла и до днес - да не използва чуждестранни състезатели, а да развива свои собствени кадри. Ако привлича играчи от други клубове, тимът отново се стреми да остане верен на принципите си и щом не са баски, поне да са тренирали в местни школи.

Разбивка на отбора показва, че огромен процент от състава на клуба включва испанци, като почти всички са преминали и през някои от отборите на Атлетик, за да стигнат до мъжкия тим. Сериозен брой играчи са и юноши на "червено-белите". Има и няколко човека с двойно гражданство като Юри Берчиче, Адама Бойро, Алваро Джало и Мароан Санади, но те или са родени в Испания и баския регион, или в ранна детска възраст са се преместили да живеят там. По-специален е и случаят със звездите на отбора - братята Нико и Иняки Уилямс. Родителите им бягат от Гана, за да търсят по-добро бъдеще за семейството си, а днес двамата са лицата на отбора, макар и да нямат баски корени.

И все пак, за да докажем, че тези играчи реално се реализират както на клубно, така и на национални ниво, е редно да погледнем и към настоящия европейски шамион Испания. Нека видим колко от играчите, триумфирали в Германия, са от Атлетик. Двама от вратарите в разширения състав са продукт на тима. Унай Симон стартира кариерата си от там, като в момента отново пази под рамката на "червено-белите". Алекс Ремиро, макар и сега част от Реал Сосиедад, е юноша на баските. През различните отбори ("Б" или юношески) назад във времето преминават Аймерик Лапорт и Дани Вивиан, като вторият все още е в състава на "лъвовете". Историята на друг настоящ футболист и основен двигател на тима Нико Уилямс пък вече е ясна.

Защо казвам всичко това? Защото може и с налагане на собствени кадри, юноши и представители на съответната страна. Да, сигурно не е лесно. Да, база за сравнение между България и Испания няма. Но няма как да не дадем светлия пример, който все пак да покаже, че някои избират трудния начин, но мислят за бъдещето в дългосрочен план.

Всичко това е в контекста на полемиките около броя на чужденците в родните отбори. Около въпроса има или няма качествени български юноши. Около това - защо и как да се налагат наши състезатели. Да, тук няма толкова добри бази, липсва инфраструктура, проблем са треньорските кадри. Под въпрос са приоритетите на частните клубове, които гледат собствения интерес, а не цялостната картина. Трудно е да се бориш за Европа само с българи, а може би и неща като лична мотивация и желание за развитие на играчите също се неглижират. Защото виновни са всички, но виновни сме и самите ние, тъй като усилията на подрастващите и дали те са достатъчни не трябва да се подценяват.

Да, да и да. Но пък в крайна сметка затова и на селекционера ни ще му е все по-трудно да избира състава. Затова няма да имаме силен национален отбор или големи трансфери в чужбина, както преди години. Затова ще говорим, че мечтите на децата, които искат да са следващите Меси и Роналдо, са захвърлени на вятъра. Защото без да положим основи сега, няма как да градим бъдеще.

Някъде не се дава шанс на българите, другаде идват чужденци със съмнителни качества, на трети места толеранс и търпение към родното няма. Оправдания много, причини още повече. Ясно е, че не всеки е талантлив, не всеки има нужната психическа устойчивост или необходимите желание и отдаденост. Но едва ли на някой българин, който следи и обича футбола, му харесва следната статистика, предоставена от страницата Campionia.

А тази как ви се струва? От Futbolbro качиха класация, която показва академиите, създали най-много футболисти, които играят в топ 5 лигите. Правят впечатление няколко такива примера от Балканския полуостров.

Значи може. Но въпреки всички оправдания, въпреки забраните и стимулите, въпреки ограниченията или липса на такива. Най-важното е самите клубове да имат желание.

Да, може би никога няма да стигнем първите отбори в класацията, но желанието да изградиш и наложиш няколко юноши, колкото и да е трудно, трябва да бъде водещо. Защото иначе няма смисъл. От играта, емоцията и феновете. Ако ви трябва справка как се прави - все пак вижте Атлетик Билбао.