97 години от Ньойския договор - последствията днес

БНТ: Близо 100 години по-късно, няколко поколения са минали, а датата 27 ноември 1919 г. продължава да ни вълнува. Защо?

Лозан Митев, председател на Обществено движение “Западни покрайнини”:

Защото Парижката конференция, разглеждаща съдбините на България и света през 1919 г. е един несправедлив акт, за който особено откритите в последно време документи показват, че обвинeнията,отправени към България превръщат сключените споразумения не в мирен договор, а в един съдебен произвол, процес срещу нашата страна, в който са й наложени тежки обвинения. За жалост се оказва, че в голяма степен те са огромна фалшификация. Именно необходимостта да се изясни истината и усещането за едно наказание, лишено от всякаква форма на провеждане по законите на международните правила за съд и процес - в случая съдията, обвинителят, следователят и изпълнителят на присъдата е една и съща страна, ни аргументират да не приемаме клаузите на мирната конференция в Париж първо за действителни, а след това за справедливи. Договорът от Ньой е един акт на огромна нехуманност срещу нашата страна.

БНТ: В днешно време - съвсем различен свят, с друга ценностна система, която вероятно и в момента се променя, различен тип държави. Има ли място за ревизия на междудържавни договори от рода на Ньойския. Турският президент Ердоган заговори за преосмисляне на Лозанската спогодба от 1923 г. - редно ли е да се обсъждат изобщо подобни неща?

Лозан Митев:
Вижте, разсъжденията на Ердоган отразяват една политическа философия, която е от 20 век. Второ тя не отразява европейските възгледи и ценности, свързани с разрешаването на противоречията и конфликтите на отделните държави на базата на преговори и сключването на споразумения. Ето защо считам, че понятието ревизия, което е било и част от българската политика през дълъг период от време от нашата история, сега не стои на дневен ред като дипломатическа позиция от една страна и на второ място - в 21 в., когато България вече е членка на ЕС и споделя, а също така и носи в себе си принципите на международните взаимоотношения. Но ние разглеждаме случилото се през 19-та година като един акт на насилие и несправедливост към българския народ и това, което ние поставяме като позиция 100 години по- късно е всъщност възстановяването на справедливостта и хуманността. Ние не можем да се съгласим с едно престъпление. А политическите реалност днес, 100 години по-късно са толкова различни, че ние много трудно можем да се върнем на 1919 г. и да поставяме за решаване задачи, които вече 100 години са оставили друго наследство и друга конфигурация. Нека да не забравяме само обстоятелството, че през 1947 г. се подписва нов мирен договор, това е Парижкият мирен договор от 47-ма година, който вече поставя началото на едно устойчиво състояние на Европа и на света, благодарение на което равновесие се крепи и съвременният мир. Така че мирът е основна ценност и ние не можем да отстъпим от нея. Затова ние гледаме на случилото се през 1919 г. само като един прецедент за това, че всъщност Ньойският диктат, тъй като не можем да употребим думата "договор", представлява не акт на мир, а акт на война и това е причината ние да го отхвърляме.

БНТ: На датата 27 ноември какво можем да си кажем за българската дипломация? Тя тогава пропусна ли нещо или просто по силата на победените и по стечението на обстоятелствата се случи тази национална катастрофа, от която не можахме да излезем струва ми се, в чисто духовен план?

Лозан Митев:
На този въпрос най-добър отговор е дал по-голям мъдрец от мен, аз нямам силата да дам оценка на българската дипломация. Но Стоян Михайловски в своята статия във в. "Напред" от 8 декември 1919 г. ярко изобличава българската политика като неспособна независимо от изключително тежките дипломатически условия, в които сме се намирали през 1919 г.. Той обвинява българските политици като неспособни да се опитат да извоюват дори и елементарни позиции, които да защитават българската национална кауза. Дори цитира в своята статия едно мнение на френската дипломация, в което тя изказва своето пренебрежение към хора, които подхождат към преговорите като унижени, като потиснати, като смачкани. Французите са очаквали на преговорите срещу тях да застанат техни достойни опоненти. И мисля, че проблемът на българската дипломация след 1919 г. е, че тя няма самочувствието да се държи като равностоен партньор в международните отношения. Такъв проблем, разбира се, ние сме видели многократно и в решаването на сложните проблеми, свързани със Западните покрайнини. Българската дипломация според мене има един дефицит на идеи и има страх от активност. а в съвременния свят никой не уважава такива хора.

БНТ: 100 години по-късно готови ли сме да си простим ние балканските народи и по какъв начин би могло да стане това?

Лозан Митев:
Прошката е християнско понятие. Аз като всеки нормален християнин се чувствам грешник и това е основното разбиране в християнството - човек да знае своите грешки. И в прошката първото и най-важно нещо това е изявлението и споделянето, изповедта на греха. Втората стъпка е покаянието и третата - изкуплението. И след тези три духовни акта настъпва опрощението. Когато балканските народи успеят да намерят духовната сила най-напред да изявят своите прегрешения, след което да потърсят формула, с която да се покаят за тях и да изкупят греховете си, тогава опрощението ще дойде от само себе си като взаимен акт, нека да го кажем на човеколюбие и братолюбие. Така че да отговоря пряко - мисля, че балканските народи не са готови. Те имат много дълъг духовен път за развитие, за да осъществят това, което вие искате - взаимно опрощение. А събитията, които ние виждаме и на Западните Балкани и по нашата южна граница подчертават, че ние още нямаме това духовно просветление.

БНТ: Защо продължава да ни вълнува тази безспорно трагична за България дата 27 ноември 1919 г. близо 100 г. по-късно?

Ангел Джонев, историк:
Защото е национална травма. За разлика от един друг договор Сан Стефанския, който както е известно е подписан на 19 февруари 1878 г., по новия календар ние го честваме на 3 март като национален празник - в него е съсредоточена цялата позитивна енергия, която имаме. В Ньойския договор е съсредоточена нашата национална травма. България през този период - от Освобождението до днес, има множество договори, които визират нейното териториално статукво, които са нанесли много сериозни проблеми върху националната ни снага. Такъв е един Букурещки договор от 1913 г., с не по-малко звучене е и сега действащият договор - Парижкият от 1947 г. Но малцина знаят дори техните дати и не обръщат голямо внимание на пораженията, което са нанесли върху държавата и върху националната ни общност. При Ньойския договор не е така. Ньойският договор откъсна образно казано крилете на България, до голяма степен волята й да реализира националния си идеал - да събере всички българи в една държава, под една държавна стряха. И затова тази енергия, която е насочена към него е точно в този план. Тя е трагична дата за българската следосвобожденска история и 100 години по-късно все още се помни и все още ние берем плодовете на този диктат.

БНТ: В днешно време - съвсем различен свят, с друга ценностнта система, която вероятно и в момента се променя, различен тип държави. Има ли място за ревизия на междудържавни договори от рода на Ньойския. Турският президент Ердоган заговори за преосмисляне на Лозанската спогодба от 1923 г. - редно ли е да се обсъждат изобщо подобни неща?

Ангел Джонев:
Безспорно подобни договори стават част от националната митология, стават част от националната воля за промяна, за реализиране на нещо, което в миналото е било важно за тази национална общност. Общо взето народите се хранят и с илюзии. Стремежът на много днешни политици е да мислят и да действат в този план - къде конюнктурно, но в някои случаи много откровено, брутално и целенасочено. България изживява един дълъг период на промяна на споменатия Ньойски договор с няколко фази и етапи. Но като цяло само в периода на Втората световна война, в най-гибелния конфликт в историята на човечеството може да го ревизира, успява да го ревизира. За съжаление за тогавашните поколения това е за много къс период от време, само за 3 години и половина. Не се оказа устойчиво нашето съюзничество по това време, въпреки че преди този конфликт и след него се действа през идеята за мирната ревизия на диктата от Ньой и тази мирна ревизия дава своите плодове. Това е решаването на въпроса с Южна Добруджа. И тук на кантара на историята е отговорът, че по един мирен начин успяхме да възстановим суверенитет върху една цяла българска област. Интересното е, че независимо от идеологии, независимо от държавни доктрини идеята за възстановяване на българския суверенитет върху Западните български покрайнини битува. Така е и в Царство България, в съзвучие с тенденциите и с международните споразумения именно на този договор да ревизира по мирен начин и принуди Кралство Югославия да направи отстъпки. Но всичко остава на вербално ниво. И в социалистическа България го има този момент. Това е така известното споразумение, което в народната митология е известно като "Замяната на кон за кокошка". Обаче е много по-неприятно за българската нация. В Бледското споразумение /1947 г./ е оказано, че България ще получи Западните български покрайнини като отстъпи Пиринска Македония. Резултатът не може да се каже, че е равен - една българска земя се заменя за друга българска земя. Но в крайна сметка границите остават такива каквито са начертани от победителите и до днес и за съжаление тази национална травма в една част от българското общество не е изживяна. А българската общност, която оцелява от другата страна на границата още съпреживява. Такъв е случаят особено със суверенните предели на Царството отнети по Ньойския договор - това са Западните български покрайнини. И да си ги спомним - Босилеградско, Трънско, Царибродско и част от Видинско и Кулско.

БНТ: Много наслоения има на Балканите. От възрастни хора съм го чувала, че казват - ние тук живеем исторически. Дойде ли времето да си простим балканските народи и по какъв начин би могло да стане това?

Ангел Джонев:
Аз си мисля, че ако е време за прошка между българския и сръбския народ трябва да се мине през Босилеград - през погрома от 16 май 1917 г., когато населените места там са запалени от една паравоенна формация на Коста Печанац, когато са избити над 30 души, буквално клани, къщите са палени и че трябва да се изгради едно място на памет, където поколенията да се срещат и да отдават почит и да не правят нови погроми.

БНТ: Чувствате ли готовност за това от наша страна, от тяхна страна?

Ангел Джонев:
Върху готовността трябва да се работи. Може би никой не е вярвал, че германците и французите ще отдават колективно почит. Интересното е, че в Ньойския договор има един казус, който говори за почитането на гробищата на загиналите в Първата световна война. Ако тръгнем по тези бойни полета, на много места ще видим места за памет, надгробия, гробища на нашите противници добре и солидно поддържани. Българските, които са стотици почти отсъстват. Една част от тях са оставени просто на волята на времето и една много малка част се поддържат и в момента. Това е отношението на победителите към победена тогава България. Трагично е, но на Балканите победителите си отмъщават и на умрелите.

Започваме с трудностите в Западните покрайнини и с основния въпрос за прошката - възможна ли е тя между балканските народи към момента след мъките и страданията, които сме си причинили един на друг през XIX и XX век?

Весела Смилец потърси отговора с проф. Лозан Митев, председател на Обществено движение “Западни покрайнини” и д-р Ангел Джонев, историк.