Американецът Брент Сандърс: България страда от "ефекта на поничката"

Брент, ти си от Калифорния, бил съм там, не смяташ ли, че наистина щатът е един голям гараж по думите на френския режисьор Жан Люк Годар?

Ха-ха! Е, той най-вероятно го е казал доста по-рано от моето време! Роден съм през 1967 г, но да ти кажа честно не бих го нарекъл така. Общо взето се строеше навсякъде, израснах в Ривърсайд, но разстоянията са огромни и е трудно да се прецени кога напускаш един град и навлизаш в друг. Истински метрополис е. Големият проблем в Лос Анджелис и като цяло в Калифорния е, че не може да се живее без кола. Не може дори да си намериш работа, ако нямаш автомобил - може би това е имал предвид. Илон Мъск в момента се опитва да изгради функционираща метро мрежа, но ще видим докъде ще стигне.

Как всъщност започна всичко и се озова тук, в България?

Това е много интересна история. Започнах да пътувам още, когато бях в университета. Първо в Тайланд, а след това и в Северен Китай - дотогава само си мислех, че познавам света. Израснах в силно религиозно семейство. Бях вярващ и съкровено исках да стана мисионер или нещо подобно, но изживях криза в убежденията си. Наречете я „екзистенциална“. Когато бях на 24, осъзнах, че искам да живея извън Америка и най-лесният начин беше да преподавам някъде. Присъединих се към Корпуса на мира и първото нещо, което ме попитаха беше къде искам да отида и аз отговорих: „Тайланд или Източна Европа“. Беше след падането на Берлинската стена. Смятах, че ще е интересно да отида там, където малко американци са били. Спомням си, че ме попитаха, дали искам да отида в България и аз се съгласих веднага. Затворих телефона и отворих атласа, за да видя къде точно се намира България. И така започна всичко!

Идваш тук през 1991 г, какво беше първото ти впечатление от страната?

В Америка повечето хора живеят в квартали без голяма престъпност. Спокойно е. Сградите са реновирани, всичко е подредено. Когато пристигнах тук, летището ми заприлича на голям хангар, в който бяха нахвърляни стотици куфари - един върху друг. Беше мръсно. Мъже с осанка на офицери от КГБ се разхождаха и хвърляха тежки погледи наоколо. На улица „Витоша“ всичко беше старо, грозно, неподдържано. Стоките по магазините бяха зад щандовете и трябваше да имаш специален човек за връзка, ако поискаш да си купиш нещо.

Намери ли някой, който говори английски?

Малко хора. Дори хора от езиковите училища говореха много архаичен английски – такъв, какъвто се е говорел през 30-те и 40-те. Някои от тях за пръв път общуваха с американец.

Спомняш ли си някоя странна история от първите ти дни тук?

О, има доста такива! Сега си спомням един случай, когато отидох да си купя ракия и си поисках „КАРБОнатска“. Тази грешка се превърна в голям хит, всички се смяха.

Как намери сегашното си призвание да преподаваш и какво те накара да се занимаваш с това?

Бях в Корпуса на мира от 1991 до 1993 г и тогава живеех в Добрич. Преместих се в София заради бъдещата ми жена. Когато хиперинфлацията дойде през 1997 г, губех работата си постоянно, спомням си, че кандидатствах за работа и единственото, което исках беше 5 долара на час. Курсът на долара постоянно се сменяше и аз бях освобождаван, чувствах се депресиран, исках да се прибера в Щатите. Точно тогава преподавах на известен български музикант. Той ме уреди на работа. Разказа на хората от фондацията за мен и останалото е история. Вече повече от 15 години преподавам на едни от най-добрите ученици. Подготвям ги за различни езикови изпити, които им предстоят.

След срещата ми с Бен от Ривърсайд излизам под яркото софийско слънце и си обещаваме да продължим този разговор. Той е избрал да плува срещу течението. Във време, когато хиляди българи подават документи за Зелена карта, е намерил призванието си тук - в България.

Попитах го, дали е бил в Карнобат. Отговори ми: „Все още, не!” и се засмя.

Не го попитах, дали се чувства щастлив. Понякога усещането, че си намерил мястото си и това да си щастлив са две различни неща.

* Джон Рид е американски журналист. Автор на книгата "Десет дни, които разтърсиха света".

Знам, че не обичаш да правиш сравнения, но все пак, по какво се различава образователната система тук и тази отвъд Океана?

Знаеш ли?! Странно е, когато дойдох тук, имах това типично американско, снобарско отношение към чуждото. Направи ми впечатление, че се учеше много наизуст, а аз не бях привърженик на този метод, защото не развива мисълта. Сега, обаче, като че ли не е така. В Америка се влагат наистина много пари в образованието, но проблемът е в резултатите. Те са едни и същи от 60-те години насам. Бих си позволил да дам един съвет на хората, които ръководят образователната система в България. Не е въпрос на бюджет, финанси или по-високи технологии, а единствено и само на професионализъм при учителите, на отношение, на стил на преподаване.

Смяташ ли, че се набляга много на българската история?

Да, така е. През 90-те години всеки ми изнасяше лекция за българското минало. Българите са много горди с историята си. Това е похвално и така трябва да бъде, но на Запад се знае малко за страната, дори и днес. България страда от т.нар. „ефект на поничката“, при който всички са чували за държавите около нея, но не знаят почти нищо за самата нея.

Ти си специализирал английска литература а любимият ти писател е балкански автор - Никос Казандзакис? Обясни ми.

Казандзакис прегръща човечността, факта, че не сме съвършени, дори го възпява. Това е един от най-важните уроци, които могат да се дадат особено на младите, които имат амбициозни родители и не се научават да грешат, не се поучават от грешките си. Той е и антидогматичен писател, което е част от чара му. Бил е религиозен, но е имал тежък конфликт с гръцката православна църква. Запазил е независимия, оригинален и индивидуален глас и някак си, четейки неговите книги се изпълваш с живот, затова за мен е специален.

А след толкова години тук успя ли да се запознаеш с творбите на някой български писател?

В интерес на истината харесвам един поет – Яворов. Трудно ми е да усетя Ботев, може би защото не съм българин.

Добре, какво ти харесва толкова в тази българска душевност?

Може би смесването на трагичното с комичното, преплитането на сълзите с усмивката, откровеността в отношенията. Хората казват това, което мислят и това е готино.