"Чия е тази песен?"

Тази песен е за парадоксите. Увлича и обединява с мелодия, така както разделя и обърква с думи. Но никой не остава безразличен пред нейната история. Разказана във филм преди 14 години от Адела Пеева, днес още продължава да вълнува света. Част е от от програмата на близо 30 университета е в САЩ и Канада, отличена е със 17 награди, превръща се в тема на дисертации и пътува по различни фестивали. Като песента, която достига до нас, носейки се по Балканите през вековете. Всички я обичаме, всички я пеем и всички искаме да е само наша.

Адела Пеева, режисьор: Точна снимка на това, което сме ние - много талантливи, много добри, едновременно с това кибритлии. Преди доста години френския посланик стъпил на летището в София и тези, които го посрещнали му казали: първото, което трябва да направите, е да видите един филм "Чия е тази песен?", за да знаете къде сте дошли. Тази песен показва до каква степен музиката като част от нашата идентичност. Песента е жизнено важна за всички нас, така че: не ми пипай в песента, не ми бъркай в това, с което съм отрасъл! Според мен това е филм за идентичността и най-вече това е чист филм за патриотизъм и национализъм - тука те стигат границите. Всички се смеем, казваме си: тази песен е ваша, тази песен е наша и накрая се стига до нещо доста нелицеприятно и във филма. Стига се до бой!

Докато въпросът за принадлежността се преплита с чувството за идентичност, изплува неоспорим факт от нашата история - като част от една империя дълго време сме живели заедно, а песента пътувала свободно. Така с появата на границите се появяват и проблемите.

Адела Пеева, режисьор: Всъщност нещата на Балканите са много сложни, което ние всички знаем и едновременно с това трябва да сме наясно, че това е положението: били сме много близки, обменяли сме знания, опит, творчество и сега просто трябва да изживеем този период, в който трябва всичко да се стабилизира! Но трябва да сме наясно, че е много критичен и твърде дълго продължава.

И в крайна сметка "Чия е тази песен?", която едни превръщат във военен марш, други в химн на Странджа, а трети - просто пеят за любов? Освен че не получава отговор, въпросът задава още въпроси. А най-важните: толкова ли държим на традициите си, че не искаме да го споделим с никого и толкова ли се гордеем с онова, което имаме, за да не позволим да ни го вземат?