Защо нещата, които най-много ни обединяват на Балканите, стават повод и за най-горещите спорове? Пример за това е една песен, която режисьорът Адела Пеева, събира от целия Балкански полуостров в изпълнения на различи езици. Ето защо историята ѝ продължава да вълнува години след появата на филма "Чия е тази песен?"
Тази песен е за парадоксите. Увлича и обединява с мелодия, така както разделя и обърква с думи. Но никой не остава безразличен пред нейната история. Разказана във филм преди 14 години от Адела Пеева, днес още продължава да вълнува света. Част е от от програмата на близо 30 университета е в САЩ и Канада, отличена е със 17 награди, превръща се в тема на дисертации и пътува по различни фестивали. Като песента, която достига до нас, носейки се по Балканите през вековете. Всички я обичаме, всички я пеем и всички искаме да е само наша.
Адела Пеева, режисьор: Точна снимка на това, което сме ние - много талантливи, много добри, едновременно с това кибритлии. Преди доста години френския посланик стъпил на летището в София и тези, които го посрещнали му казали: първото, което трябва да направите, е да видите един филм "Чия е тази песен?", за да знаете къде сте дошли. Тази песен показва до каква степен музиката като част от нашата идентичност. Песента е жизнено важна за всички нас, така че: не ми пипай в песента, не ми бъркай в това, с което съм отрасъл! Според мен това е филм за идентичността и най-вече това е чист филм за патриотизъм и национализъм - тука те стигат границите. Всички се смеем, казваме си: тази песен е ваша, тази песен е наша и накрая се стига до нещо доста нелицеприятно и във филма. Стига се до бой!
Докато въпросът за принадлежността се преплита с чувството за идентичност, изплува неоспорим факт от нашата история - като част от една империя дълго време сме живели заедно, а песента пътувала свободно. Така с появата на границите се появяват и проблемите.
Адела Пеева, режисьор: Всъщност нещата на Балканите са много сложни, което ние всички знаем и едновременно с това трябва да сме наясно, че това е положението: били сме много близки, обменяли сме знания, опит, творчество и сега просто трябва да изживеем този период, в който трябва всичко да се стабилизира! Но трябва да сме наясно, че е много критичен и твърде дълго продължава.
И в крайна сметка "Чия е тази песен?", която едни превръщат във военен марш, други в химн на Странджа, а трети - просто пеят за любов? Освен че не получава отговор, въпросът задава още въпроси. А най-важните: толкова ли държим на традициите си, че не искаме да го споделим с никого и толкова ли се гордеем с онова, което имаме, за да не позволим да ни го вземат?
Градовете Оулу и Тренчин са готови за ролята си на европейски столици на културата през 2026 г.
Бляскав финал на годината: В Софийската опера започват традиционните новогодишни концерти
"Секция 13" на Съюза на българските художници представя изложбата „Обща постановка“
Музеят на историята във Варна пази колекция от коледни картички от началото на XX век
"Всичко е черно": Разказът на една иранка в България за събитията в родината й