Кардинал Пиербатиста Пицабала, Латинският патриарх на Йерусалим, разказва за ужаса на войната в Газа, за живота на християнските общности в Близкия изток и за мисията на църквата в свят, разделен от конфликти и социални медии. В откровен разговор в предаването „Панорама“ той споделя истории за страдание и надежда, както и своята визия за мир и диалог между културите.
Ваше Преосвещенство, като Латински патриарх на Йерусалим, Вие видяхте сам ужасите на войната в Газа. Промени ли Ви някоя от историите там? И кой е виновен за всичко?
Има много истории. Тези две години война бяха много драматични от човешка гледна точка. Опустошени съдби! Две неща няма да забравя. В едно от посещенията ми през войната видях деца и възрастни на дълга опашка. Чакаха за залък ориз без нищо друго, сред море от трупове. А кадрите не предават миризмата на смърт, на хора, загинали под развалините. Беше ужасна картина! Тя силно повлия върху възприятието ми за войната: че за тях не е теория. Втората история е положителна. Посетих християнската общност и им казах: „Вижте, получихме заповед за евакуация. Става дума за Вашия живот. Трябва Вие да решите. Каквото и да сторите, ние ще Ви подкрепим“. А Хамас беше нарекъл тази война „Туфан Ал-Акса“, „Потопът на Ал-Акса“. И едно дете, момиче, дойде в църквата, защото само там можехме да се съберем. И каза: „Владико, не можем да си тръгнем. Имаме възрастни, болни. Не можем да ги изоставим.“ Попитах: „Сигурна ли си? Родителите ти съгласни ли са с теб?“ И тя отговори: „В този потоп искаме да бъдем Ноевият ковчег.“ Много ми хареса. С невинността си това момиче ми напомни каква е нашата мисия.
Дойде ли вече мирът?
Не Ви отговорих за виновника. Не мисля, че е само един. Това е резултат от години култура на презрение и омраза. Да, има пряка отговорност за събитията от Седми октомври и за отмъщението след това. Тя е на съответните лидери. Но почвата беше подготвена преди много години. Мир е много взискателна дума. Няма мир днес. Имаме прекратяване на огъня, примирие не и мир. Няма ясен план за бъдещето на Газа. Все още сме по средата. Няма активна война, но не сме стигнали до края.
Но трайното решение би било „две държави“ или това е утопия?
Хората продължават да питат за това решение: „две държави“. По него почти цялата международна общност постигна съгласие наскоро. Това изглежда е единственото идеално решение. Но то не е възможно днес. Защото, първо, израелските власти не го искат и го казаха много ясно повече от веднъж. А и палестинците са доста разделени. От друга страна, не можем да кажем на палестинците „Нямате право на дом, докато не бъде постигнат мир“.
Споменахте Ноевия ковчег. Това ли е съдбата на християните в Близкия изток? Каква е истината за преследването им, встрани от политическите спекулации?
Не можем да говорим за преследване. Такова имаше с ИДИЛ в Сирия и Ирак. Това си беше наистина преследване. Но за дискриминация можем да говорим. Понякога християните са считани за граждани втора класа. Та каква е нашата мисия според Вашия въпрос? Тя е преди всичко да останем там. Дори да сме малък брой, да участваме в отношенията, в диалога. Ние не сме заплаха за никого. Освен това християните са много активни в обществото - в бизнеса, администрацията, политиката, културата, училищата. Много активни! Така че можем да бъдем положителен елемент от развитието на обществото.
Вие говорите езиците на Светата земя - иврит, арабски. Познавате и много култури. Възможен ли е мирният диалог на културите в един свят, разделен от социалните медии? Или това е либерална утопия?
Културите имат нужда от диалог, от сблъсък, също от спор и обсъждане. Без дискусия културата умира. Понякога е нужно и здравословно напрежение. Важно е обаче това да се случва в рамките на взаимното уважение. Различията трябва да останат — затова сме сътворени свободни. А един от резултатите на свободата е разнообразието.
Вие сте в България с послание за мир. Но не са ли Изтокът и Западът предопределени да воюват — или поне да спорят?
Да спорят — да, със сигурност. Да се борят — не е задължително. Изтокът и Западът имат различен поглед върху света, живота, културата, религията. Но това не е противопоставяне. Имаме нужда и от едното, и от другото: красотата е в различието. А нашата роля, на религиозните и политическите лидери, е да управляваме това по положителен и конструктивен начин.
Вие сте в България. Какво е България от гледна точка на католически религиозен водач?
България е православна страна и католиците тук са много малко малцинство. В известен смисъл България и Светите земи са сходни. В Светите земи католиците също сме много малко и също така сред християните православната църква е основната. Това е важно. Тук можем да научим повече за богатството на православната култура, история, религия и църква, което е част от нашето наследство като християни. В миналото, за съжаление сме воювали. Но сега трябва да се учим един от друг. Когато отидете в Рим, виждате мощта на католическата църква. Но е важно също да има католически малцинства. За да се научим, че не сме единствените.
Кой може да слепи този разделен свят? Политическите лидери се провалят. Хората потъват дълбоко в своите самотни ехо камери. Дори католическа Църква не е пощадена от скандали.
Не е. В Евангелието Исус казва, че и скандали трябва да има. Човешки същества сме. Това, от което се нуждаем сега, чувствам го и го виждам много ясно в Светите земи, са свидетели. Трябват ни хора, които да свидетелстват и на които имаме доверие. Които да живеят така, както сами проповядват. Нещата не се променят сами. Трябва да има водач. Някой, който да е готов да плати цената. Да бъде първи. Да отвори нови пътища, нови начини, нови перспективи. Това ни трябва днес.
Вие много рано сте решили да се посветите на Църквата, още като дете. Тя изпълни ли ролята си?
Виждам много промени в Църквата. Виждам края на една фаза, но не виждам много ясно началото на новата. Ние сме в период на преход. Вече виждаме какво ще умре и това е един определен църковен модел. Но не е много ясно какво предстои. Аз, обаче, вярвам в присъствието на Духа. И знам, че предстои да разберем.
Чуй новините
Подкаст
