Британецът Том Кърк: Навсякъде има проблеми, хората ги носят със себе си

Том, как се случи така, че се озова в България?

Когато живях в Лондон работех в „Лондон филмс“ - държавна организация, която се занимава с промотирането на града, къде и как младите кинаджии могат да снимат там. Бях отговорен за филмите с микробюджет и работех с хората, които бяха снимали късометражни продукции и реклами, но имаха желанието да пробият в света на пълнометражното кино.

Един ден присъствах на презентация на режисьор от България, който се казва Илиян Метев, а аз вече обмислях да се преместя тук поради лични причини. Така че направих всичко възможно да го открия след това, а не беше лесно, повярвай ми. Той работеше с Джефри Смит, чието дело е прекрасният документален филм „Английският хирург“. В крайна сметка, когато се срещнахме с Илиян, беше трудно да се разделим, говорихме повече от 4 часа за кино.

Той ми сподели за проекта си „Последната линейка на София“ и аз изявих желание да работя по озвучаването на филма. И стъпка по стъпка в крайна сметка филмът беше селектиран за фестивала в Кан, спечели награда за визионерство в киното и най-важното беше, че главните виновници за този филм - лекарят, шофьорът на линейка и медицинската сестра бяха с нас на церемонията и получиха аплодисментите на публиката - това наистина стопли сърцето ми!

Ти живееш повече от 10 години тук, в София - има ли български филм, който истински да улавя според теб духа на града?

Аз наистина много харесвам „Източни пиеси“! Толкова е автентичен, че наистина успява да пресъздаде усещането за пространство и време в София - как се чувстваш, когато се разхождаш по улиците, енергията на хората, които срещаш. Много от филмите пресъздават една фалшива, да кажем, реалност, а в този аз успях да видя един град, който аз познавам, истината, запечатана на филмова лента. Бях впечатлен!

Има ли ново лице българското кино в последните години, поне според теб?

Да, мога да изразя такова мнение! Преди години се запознах с човека, който организираше българския филмов фестивал в Лондон и гледах много български филми, но знаеш ли, странно е, но според мен всеки път, когато гледам филми на български има едни нюанси, които са свързани с културата и манталитета, които не винаги остават разбрани от мен, а не искам да съм дразнещият чужденец, който дава присъди не само за киното, но и за живота тук. Дразни ме да слушам чужденци в България, който да мрънкат, защото тук не прилича на техните страни, вместо да допринасят положително и да се асимилират. Навсякъде има проблеми, хората ги носят със себе си. В Англия казват, че държавата е по-корумпирана от италианската мафия, препятствията са едни и същи навсякъде, единствено езикът е различен.

Ако трябва да направиш предложение за филм, посветен или ситуиран в България на британски продуцент, как би го направил, как ще му направиш предложение, което не може да откаже?

Ха-ха, харесва ми абсурдността в живота и тя може да е навсякъде, тя е антидот на помпозността! Разбира се, в света на киното, това не е новина. Стилът на Кустурица е доказателство за това - с тромпетите, които свирят, сватбите и погребенията и прочие!

Мислиш ли, че абсурдността е нещо типично за източноевропейската душа, едно ала Фелини, пренесено на по-трагична почва, забелязвам го във филмите на Никита Михалков също?

Това е нещо, за което си мислехме, докато снимахме „Последната линейка на София“. Стигаш до извода, че тъжното се преплита със смешното като една тактика за оцеляване. Хуморът навсякъде е способ да преодолееш сериозността и трагичността в живота, понякога просто трябва да се засмееш и да отърсиш негативното от себе си с усмивка!

В нашия филм можеше да се забележи това чувство за хумор, проявено сред една разбита инфраструктура и хора, борещи се за живота си.

По какви нови проекти работиш в момента в България?

Преди една седмица излезе първият пълнометражен игрален филм на Илиян – „Три четвърти”. Аз отново отговарях за звука в тази продукция. Снимките бяха с продължителност 4 месеца. Филмът отново прегръща трагичното и комичното и е една история за хората, които са принудени да превъзмогват себе си и да се борят всеки ден.

Аз всъщност те познавам от проекта „Кино на чорчик“, където ти беше в основата на различни прожекции в един клуб в София, спомням си че с теб сме гледали „Repo Men“ на Алекс Кокс именно там.

Беше интересно преживяване! Със сигурност не ми донесе никакви пари, но и не съм очаквал. За сметка на това ме запозна с много хора, с които в последствие работихме заедно, бях отговорен за различните визуализации в този клуб и един ден естествено решение бе да се организират филмови вечери, в които зрителите можеха да видят недооценени продукции и култови заглавия. Спомням си първата прожекция, когато очаквахме да дойдат 190 зрители, а се появиха само 10! Поръчахме си пица и изгледахме филма, ха-ха! Чувствах се зле от факта, че нямаше голяма посещаемост, но с течение на времето все повече хора посещаваха тези прожекции. Атмосферата беше приятна, хората разговаряха за кино, за живота и макар да не знаех езика, успявах да се интегрирам на онзи език, който всички обичахме - този на киното.

Толкова време работиш в този бизнес, както в Англия, така и тук - има ли някаква среща или история, която си спомняш с интерес?

Има различни истории, но си спомням за един случай на фестивала в Нотингам, когато гвоздеят в програмата беше „Глутница кучета“ на Тарантино. Филмът беше вече минал по големите фестивали и в Кан, беше направил фурор и спомням си как младият Тарантино просто си пиеше на бара в един пъб в центъра на града и беше събрал група хора около себе си. Разговорът с него вървеше повече от спокойно, още тогава си личеше, че умее да зарежда хората около себе си с неговата енергия. В последствие той стана един от най-култовите творци в историята на киното. Спомням си, че си говорихме за новия филм на братята Хюз – „Заплаха за обществото“, за Боб Дилън и за голямото внимание към детайла, особено в саундтрака към една лента. Беше интересно!

Том, всеки един велик филм е познат и с велик цитат, кой е твоят любим цитат?

„Заедно те превърнаха всичко в някакво приключение и на нея това ѝ харесваше, дори една обикновена разходка до супермаркета беше изпълнена с приключения!” Цитатът е от филма на Вим Вендерс – „Париж, щата Тексас“. Харесва ми, защото издава едно чувство за споделена свързаност и въображение, което трансформира възприятията ти за заобикалящия те свят!

След нашия разговор с Том си мисля, крачейки по софийските улици, за онази песен на Вера Лин от филма на Кубрик "Доктор Стрейнджлав" - "Ние ще се срещнем отново не знам как и кога, но ще се срещнем отново!".

Киното има своя собствен език и Том го владее до съвършенство, понякога това е достатъчно да се чувстваш у дома навсякъде.