Лейтенант Желязкова - първата българка, ръководила взвод за охрана в Афганистан

Лейтенант Славена Желязкова: "Винаги ще помня първите стрелби, пазя си първата мишена и ... от първата бойна граната още вкъщи! За мен да си военнослужещ не е просто работа. Както е казал, дано не греша в цитата, полк. Борис Дрангов - това не е професия, да защитаваш родината е призвание. Така че за мен, колкото и години да минат в армията, да нося тази униформа, пагоните, винаги ще е чест!"

И докато за нея това е сбъдната мечта, то за най-близките й хора, оръжието и униформата носят страх.

"Усетих притеснението и подкрепата на близките си хора! До последно се опитваха да ме спират, но когато човек е взел твърдо е взел решение - единственото, което остава е да го подкрепиш!"

Така, с подкрепата не само на близките си, но и на своите колеги, заминала в Афганистан. Още не може да се отърси от 6-месечния си живот там.

"Моят основен страх беше за хората, с които заминавам! Защото командирът в момента, в който е отпред, командир значи отговорност. Когато носиш отговорност за хора, тогава страхът за себе си остава на втори план!Той не се преодолява - просто правиш най-доброто и се надяваш, че правейки най-доброто, може да разчиташ и на известна доза късмет!За нас 6-те месеца, за мен лично, минаха до толкова леко, колкото заминах с хора, които бяха подготвени, които знаят защо са там! Взводният без взвода си е нищо, така че аз имах късмета да имам добър колектив. Това е нещо, което поставям на първо място за изминалите 6 месеца в Афганистан - заминах със силен колектив и се върнах с още по-силен колектив! Мога да пожелая на всеки един командир да има подобен взвод или съответно - подразделение, което да командва!"

А тя е командвала 59 души. Всеки от тях я подкрепял безрезервно. Защото в нейно лице са виждали не само ръководител, но и обединител.

"Днес командирът на първо място трябва да бъде човек. Не че в миналото е било по различен начин, но армията днес е професионална....Всеки един човек знае защо идва тук, идва да си свърши работата - така че, на първо трябва да сме хора, защото всички първо сме колеги, след това сме офицери, сержанти и войници!"

Подкрепа у едни, но и силно недоверие от страна на други. Неуважението е онова болезнено усещане, което според лейтенант Желязкова, всеки военнослужещ изпитва на гърба си.

"Болна тема, защото всички знаем, че във всяка една ситуация, когато се наложи - знаете, и през последните дни - армията е тази, която се отзовава на нуждите на обществото. Смятам, че не е заслужено неуважението, което по един или друг начин се усеща от обществото към армията!"