НАТО прие и Северна Македония

Със Зоран се знаем отдавна. Помня го като един от македонските журналисти, които се бореха със слово и микрофон да утвърждават суверенитета и независимостта на новата балканска държава. Стана инициатор и пръв директор на новосъздадената Македонска информационна агенция, която и до сега действа на местния и регионален медиен пазар. И досега, когато се видим с него, го закачам, че освен талантливите си деца - пианистка и филмов режисьор, МИА е неговото любимо дете.

После, в един от кабинетите на премиера Бранко Цървенковски стана негов говорител, а когато през 2004 г., след трагичната гибел на Борис Трайковски край Мостар, Цървенковски победи на президентските избори и стана държавен глава на Република Македония, Зоран му стана шеф на прес-службата.

Винаги, когато съм имал професионална нужда, ми е помагал... После дойде време за оттегляне, за пенсия, но сега отново е свързан с МИА - председател е на Надзорния ѝ съвет. Има редовна колона в един от авторитетните сайтове заедно с няколко други интересни публични личности в Скопие. Често се виждаме - или в Скопие, или - странно, но факт!, повече в София, когато идва по личните си работи...

И когато подписването на Протокола в централата на НАТО стана факт, нямаше начин да не го поздравя. Защото той беше един от журналистите, които даваха решителна подкрепа на Договора от Преспа с Гърция, който да отвори пътя на страната към евроатлантическата интеграция. Е, спечели си хули и закани от квази-патриотите, с които македонското публично пространство е пълно и които не виждаха и продължават да не виждат по-далече от пъпа си. На всички обвинения, че с Договора с Атина се поставя под съмнение македонската идентичност, той отговаряше, че ще се чувства македонец още повече, когато държавата му стане членка на НАТО и на Европейския съюз. Защото - и друг път сме писали тук, това беше залогът за подписването на Преспанския договор - членството на НАТО и в ЕС.

Да, сега си давам сметка, че затова сме приятели и си имаме приказката - защото никога не сме се питали един друг „кАжи сега - ти какъв си”, а сме се приемали такива каквито се виждаме и усещаме. Той се чувства македонец и аз не съм се опитвал да го разубедя, аз съм си българин, и той никога не се опитвал да ме убеди в противното, въпреки че знае семейната ми история и фамилните ми корени от Македония.

Сега Зоран очевидно е доволен. Доволни са и онези, които дълги години работеха за това. И тях поздравих по един или друг начин - бивши премиери или министри, депутати, обикновени хора и много приятели...

Онзи ден в едно предаване за Българското национално радио си дадох изведнъж сметка, че Македония поднесе кандидатурата си за членство в НАТО в годината, когато започнах кореспондентската си работа в Скопие. Това беше през 1993 г. И колко време оттогава до сега? Я, да пресметнем - 26 години. Цели 26 години!

Истински политически маратон през времето, в което на страната и на хората в нея се случиха какви ли не неща. През цялото това време новата Балканска държава се готвеше за членството, нейните лидери убедено заявяваха, че вече са напълно готови, само че... онзи спор за името с Гърция.

НАТО се чувстваше комфортно на територията на Македония, особено след 1999 г., когато Скопие стана основният логистичен център за силите на пакта в съседно Косово. Всичко за нуждите на корпуса военнослужещи от НАТО - от клечките за зъби до горивата и от 18-те вида сладолед до бойните машини минаваше през Скопие на път за базите в Косово. Да, НАТО се чувстваше в Македония като у дома си и преди косовската криза - помня първите съвместни учения на части от армиите на страните, които кандидатстваха за членство в пакта, в това число и български, на полигона Криволак по долното течение на Вардар.

Войници от Армията на Македония започнаха и продължават и досега да са част от мироопазващите мисии по света - Афганистан, Босна и другаде. Даже дадоха и жертви - 11 македонски военнослужещи загинаха на връщане от мисията в Босна при хеликоптерна катастрофа близо до Скопие. Политиците претърпяха шумен провал - през април 2008 г. тогавашният премиер Никола Груевски с група отбрани министри тръгнаха към срещата на върха на НАТО в Букурещ с настройката да се върнат триумфално с покана за членство. Не се случи - въпреки обещанието не президента Джордж Буш, Атина наложи вето...

Да не казвам как се върнаха Груевски и компания в Скопие. Но използваха настроенията в страната, обявиха предсрочни парламентарни избори, Груевски ги спечели убедително, а солидното мнозинство в парламента му даде основание да започне да управлява авторитарно и без грижа за мнението на опозицията.

Така че Зоран Иванов и другите като него имат повод да се радват. Македония не е голяма военна сила, дори, бих казал, и регионална не е. Някакви си 8 000 войници и 31 танка, които останаха от големия подарък от 96 машини, които България при Иван Костов безвъзмездно даде на Скопие. Но че от сега нататък Република Северна Македония ще се чувства по-сигурна и стабилна от когато и да е, в това няма никакво съмнение.