„Отвъд границите“: Когато на всеки кръстопът му трябва тишина

Част първа: Пътуването

Пътувахме с „British Airways“. Приказен презокеански полет с красиви, руси стюардеси, като нимфи. Бяха толкова мили с нас. Дадоха ни одеяла, чорапи, четка и паста за зъби, а на детето много играчки. Но аз бях вкаменена от ужас, защото нямах представа къде отивам… нито пък имах познати там. Знаех само, че някаква жена Силвия ще ни посрещне, но дори не знаех как изглежда. Още докато самолетът кацаше, ужасът ми ставаше все по-голям. Виждах отгоре плоските грозни покриви на сградите и си казах: „О, Боже мой, дали някога ще свикна тук“. И така, когато кацнахме, аз се оказах с пет годишно дете в едната ръка и тридесет килограмов куфар в другата на летището в Монреал – емигрантка в Канада.

Годината е 1999-а. Катя е на двадесет и шест години. Току-що завършила СУ "Св. Климент Охридски". Решава да замине за Канада, защото:

В България беше ужасен глад и мизерия. Не можех да си намеря работа, а говорех пет езика и тъкмо бях завършила международен туризъм. Но това е втората причина. Първата беше тежкият развод с първата ми любов, ученическата – бащата на детето ми. Трябваше да заминем заедно, имахме документи и легални визи, но така се получи, че заминах само аз с малкия ни син.

Докато разказва за пътуването, пристигането и първите часове в Канада, Катя се намества удобно в кухненския стол, подпира ръцете си на дървената, обла маса и двете отпиваме по глътка кафе. Кухнята ѝ е уютна, топла, украсена с коледни свещи. Ухае на мандарини. На прозореца каца гълъб, а съвсем наблизо се чува вик на чайка. Във Варна сме. Родният град на Катя Янкова. Тя поглежда през прозореца, от който се виждат сградата на Варненския театър и големия площад с фонтаните. Апартаментът е на последния етаж в стара кооперация, а на тавана над нас гнездят гълъби и постоянно се чува гукането им. Катя се усмихва и ми казва:

Докато слушам гълъбите на тавана, се сещам в какъв апартамент живеехме в Монреал. Беше в най-бедния квартал – мръсен, индустриален, само емигранти. На всичкото отгоре беше над един бар, ама криминален, „каубойски“, който постоянно разни телевизии идваха да снимат, за сериали ли, за какво ли… така и не разбрах… И аз се оказах над този бар с моето дете… без работа. Още първия ден синът ми започна да плаче и въпреки че беше на пет, нареждаше като възрастен човек: „Как можа да ме доведеш тук, искам при баба и дядо във Варна, тук е лошо, ти ме направи нещастен“. А аз слушам и плача с него, докато той нарежда.

Трябваше да си намеря работа. Това беше легална емиграция с документи, имах диплома за висше образование, говорех пет езика (английски, френски, руски, италиански и български), но нямах работа. Ужас някакъв. Поне успях да намеря детска градина за Ясен, но и с това беше трудно, защото той не разбираше какво му говорят децата, те него не го разбираха и той започна да ги бие наред. Стана много агресивен. Висях постоянно при директорката да ми се оплакват от него.

Как си намери работа? Какво започна да работиш?

Никога няма да забравя. В блока над бара, където живеехме имаше един човек от Коста Рика, беше нещо като поддръжка на блока. Казваше се Хесус… като Исус… (замисля се и продължава) Не беше случайно това име, сигурна съм. Представи си ме, аз съм момиче на двадесет и шест години, четиридесет и девет килограма, вейка, като дете бях, но с дете… Та Хесус ме гледа и ме пита какво търся въобще в Канада и как мисля да оцелея. Аз му отговорих, че търся работа, че това е единственото, което искам – да работя, без значение какво. И той ме хвана за ръката и ме поведе по улиците на квартала да разпитваме някой търси ли си работник. А то, една индустриална зона с тенекеджийски работилници и сервизи за коли… къде ти работа за момиче. Всички ни гледат все едно сме луди. Като сега си спомням бях с една черна поличка и бяла ризка, изплашена, едва пристъпвах, по улицата нямаше никой, само аз и Хесус.

По едно време, на края на една улица излизат двама мъже и започват да си говорят с Хесус на испански. Сочат нещо в далечината и Хесус ми казва, че може там да намерим работа за мен. Стигнахме до една червена сграда, от онези с тухлите. Влизаме вътре. Някакви хора говорят с Хесус на испански, но аз от италианския малко разбирам. И го питат: „Тази каква ти е? Любовница ли ти е или жена?“ Той им казва, че не съм му никаква, просто едно момиче в беда, което си търси работа. Питат ме как се казвам. Отговарям им: „Катя“. Още един въпрос - дали съм рускиня. Казвам им, че съм българка. И тогава единият ме поглежда и ми проговаря на български: „Здравейте, и аз съм българин“. Оказа се, че този човек е трето поколение българин, семейството му още по царско време е избягало в Колумбия. И той в момента също е емигрант в Канада и има фабрика за банички и всякакви тестени хранителни продукти.

Започнах да работя при него. Беше много тежко – пълниш баничките, подреждаш ги в едни тави, буташ количките до огромни хладилници за дълбоко замразяване и влизаш на -20 градуса, където ги редиш по рафтовете, но поне имах работа. Работих три месеца, но затвориха детската градина, нямаше кой да ми гледа детето и напуснах. Започнаха да ми дават помощи, защото бях самотна майка, а това беше голям срам за мен, да ми дават помощи и да не работя...

И така два месеца, докато не видях, че в университета на Монреал има докторантска програма по урбанистика. Кандидатствах и ме приеха. Още първата година една от професорките ми много ме хареса. Взеха ме в университета да правя изследователска дейност заедно с нея. Изследвахме емигрантските общност в Канада срещу заплащане. Изучавахме хаитяни и всякакви други групи. Беше чиста социология, обърната главно към жените от малцинствата, които ми разказваха много от личните си истории. Някои от които ужасяващи – кръвосмешения, наркомания, проституция, насилие…

Постепенно започнахме работа и по други проекти и така попаднах при ескимосите.

Част втора: Първата тишина, пътят на север и уловителят на сънища.

През 2005 г. година почти бях завършила доктората си. Тогава тръгнах на север към ескимосите и прекарах сред тях пет години. Научих се да различавам различните звуци от хрущенето на снега при различни температури. Там студът и снегът блестят по различен начин при -5 и -25 градуса и границата на промяната е при -21 градуса, тогава хрущенето става пискливо като гларусите във Варна… (започва да се смее)

Пътувах всеки 40 дена. Уникално беше – с едни самолетчета, които побират само по шест човека... като летящи таксита бяха. Пистите бяха посипани с камъчета, няма асфалт. И тия самолетчета успяваха да се приземят и излетят по тях. Летяхме до над Шейсетия паралел.

Какви са ескимосите? Каква общност са?

Много затворена, с много резерви към когото и да било. Не допускат никого. Аз бях късметлийка, че ме приеха сред тях. Първо, защото не съм канадка. Те са много недоверчиви към местните, но като им казах, че съм българка и те се успокоиха. Знаеха, че в България режимът е комунистически, и в същото време, че България не е била колонизаторска страна. Интересно е, че са много добре настроени към комунистическите страни. Може би защото тяхното устройство (на ескимосите б.а.) е на комунален принцип. Имат например огромни общи хладилници и някой като хване кит, го слага в този общ хладилник, и всички ядат от него, цяла зима. Едно от най-впечатляващите неща сред тях са танците им, озвучени от нещо като дайрета върху които има опъната кожа. И те удрят върху тази кожа и танцуват. Другото, което е невероятно при тях са стаите им за потене, опушени с билки и като влезеш вътре изпадаш в транс. Има много мистицизъм и гадателство…

Ти поинтересува ли се за нещо от бъдещето ти?

Не, не посмях. Но си донесох уловител на сънища. Това е една плетеница – мрежа от мъниста и пера, през която могат да минат само добрите сънища, лошите остават оплетени в мрежата и не достигат до теб. (усмихва се)

О, донесла си си паяжина с паячета за добри сънища?

Да, точно като паяжина за добри сънища са, да!

Какво научи от ескимосите. Има ли нещо, което си мислиш, че си могла да вземеш само от тях?

Може би най-важното, което научих там е как да оценявам тишината, как да я чувам и тя да ми говори. Тогава ми идват най-важните мисли и идеи, най-ценните, както за работата, така и за личния живот.

Това е някаква искреност със самата теб, през съзерцанието, така ли?

Да! (усмихва се) Така е – съзерцанието и тишината са искреност. Тогава чуваш какво иска сърцето ти.

Част трета: Европа

Защо напусна Канада?

Тръгнах си от Канада и ескимосите през 2010 г.. Въпреки че от 2007 г. имах собствена, триетажна къща в Нюфаундленд, преподавах туризъм в Университета „Мемориал“ (Memorial University of Newfoundland), ходех да изучавам ескимосите, обучавах студенти, които да ме заместят някой ден и животът ми беше подреден. Но провинцията беше много отдалечена, нямах достатъчно последователи и студенти, с които да правя проучванията си. За три години дадох и взех всичко, което можех. Започнах да тъпча на едно място, а аз не исках това. Освен това много дълго останах разделена със сина ми. Докато аз ходех на север за университетските проучвания, Ясен, понеже от малък си беше много агресивен и аз се чудех на какъв спорт да го запиша, беше започнал да тренира фигурно пързаляне. Откриха в него голям талант. Стигна до първите места в републиканските състезания на Канада, където конкуренцията е огромна. Но той трябваше да е в големите градове, за да тренира и бяхме разделени. И така започнах да подавам документи да се върна в континенталната част на Канада, но все нямаше университет, който да има нужда от специалист като мен. За сметка на това ме поканиха в Европа. Можех да замина или за Италия, или за Великобритания. Избрах Великобритания, Лондон.

Част четвърта: Нов вид тишина

Къде сядаш – до прозореца или пътеката?

До прозореца, защото обичам да си правя слънчеви бани, когато самолетът се издигне над облаците. Тогава усещането е уникално.

В какво вярваш?

В добрата природа на хората, в бъдещето и в прогреса.

От какво се страхуваш?

На времето се страхувах от физическата болка и от самотата. Днес не ме е страх от нищо. Но то е въпрос на тренировка – сам да се научиш да не те е страх.

Тишината, пак за тишината ли си говорим?

Да, за тишината. Човек може да живее сред тишина, дори и сред многолюдния град.

Какво не ти дава мира, та все търсиш нещо ново, не се задържаш на едно място?

Вярвам в това, че хората имат мисия – малка, голяма, но имат и тя може да се постигне и намери само, ако не спират да я търсят, ако вървят напред. Ако стоиш на едно място, то те тегли назад. Няма как да се развиваш.

Това може ли да се нарече търсене на щастие, докато се развиваш и искаш прогрес?

Да, даже аз винаги съм казвала, че съм една преродена богомилка. Те така все са вървели напред и са търсели прогреса. И аз не искам да се оставям. Защото стоенето на едно място е вид покой. А покоят е много близко до смъртта.

Зад целия този твой непримирим дух, в теб прозира тъга. Всичко, което ми разказваш, дори и веселите неща са сякаш през някаква тъга. Така ли е? Има ли си име тази тъга?

(усмихва се) Така е. Тази тъга е от това, че хората трудно приемат такива като мен. И още нещо има, сякаш от детството ми постоянно имам усещането за нелюбимост, че не съм любима.

Това мечта ли е – да бъдеш любима?

Да, мечта е! Да съм любима, много обичана и специална за някого. Някой да се премести, да дойде тук или там, заради теб… Но това е рядкост, защото хората все очакват някой да направи това за тях, а не те да го правят за някого – да успеят да накарат някого да се чувства любим.

За какво пътуване мечтаеш?

За пътуване с любим човек. Аз все пътувам сама. Много искам да имам до себе си любим човек, с когото да отида, ако ще да е до Аспаруховия мост, но да сме заедно в това пътуване.

Когато това се случи, ще носиш ли парченцето от кръста със себе си?

Да! Задължително!

А професионално на къде ще пътуваш сега?

Заминавам да преподавам в Абу Даби. Влюбих се в пустинята, когато 2010-а – 2011-а ходих в Дубай на конференции. Искам да усетя и да живея сред трептенето на въздуха от пясъка, и да потърся в него нов вид тишина.

Как ти се стори Европа, след тишината на ескимосите?

Европа ми се стори лудост. Хората говорят твърде много, без да има нужда, толкова е шумно и объркващо. Въпреки че Университетът (University of Greenwich), в който преподавам туризъм, е изключително красив стар замък.

Имаш ли талисман или нещо, което винаги носиш в куфара си?

Да! Точно преди да замина за Канада през 1998-а ходих в Рожен. Там имаше едно параклисче. И аз докато се молех, преди това пътуване, погалих кръста. Дървен кръст. От него се отчупи едно малко парченце. Това парченце е навсякъде с мен. И тук искам да ти кажа, че тази символика не е случайна, защото още през 2000-а година, докато бях в Монреал, аз и още девет човека основахме православна църка там. Тя се казва „Св. Иван Рилски“. Четири години се занимавах с тази църква, освен с другите неща. И тази църква е едно от най-големите постижения на моя живот. Бях на тридесет и три… Затова отчупеното парченце от кръста ми е толкова скъпо. То дойде с мен от България, стигна до Монреал, помогна ми в много неща, включително да създам българска православна църква там. А то е толкова малко парченце, ако не знаеш значението му можеш да го изхвърлиш, като камъче, толкова е малко…

Църквата „Св. Иван Рилски“, основана от Катя Янкова и още 9 доброволци в Монреал

Канада ли беше първото ти излизане в чужбина?

Не. Бях на деветнадесет години, когато една моя съученичка Мария ми каза, че заминава да работи като гувернантка във Франция. Училището, в което учехме, беше с френски език и тя затова тръгна на там, но моите родители не ме пуснаха, защото бях малка. Но 1990-а година в България времената бяха много тежки и безпарични. Моите родители останаха безработни. Аз на осемнадесет, брат ми на дванадесет години – страшна мизерия и страшен глад. Тогава (1991-а година - б.а.) реших да замина за Франция при моята приятелка. Градчето, в което започнах работа се казва Nîmes. И това беше някакво фантастично време за мен, защото аз никога не бях излизала извън страната, а попаднах в южна Франция – такава красота! Грижех се за две деца и дома на хората, които ме бяха наели. Четири месеца бях най-щастливият човек на света. Първата заплата в живота ми беше във франкове… (смее се). Но визата ми не беше работна и изтече. Трябваше да се върна в България. Тогава семейството, при което работех ми каза: „Остани, ако трябва ще те оженим тук“, ама аз идеалистка… (смее се) … как ще се оженя по сметка за една виза… И се върнах в България. И какво мислиш се случи като се върнах? Започнах да уча международен туризъм, ожених се по любов и забременях… Детето ми се роди в края на третата година от студентството ми. През 1998-а завърших СУ и през 1999-а емигрирах в Канада.