Борислав Кьосев: Всеки мач с екипа на ЦСКА бе истинско преживяване

ВК ЦСКА продължава да представя легендите на клуба в рубриката „Червените волейболни сърца на България“ на своя сайт.

Срещаме ви с Борислав Кьосев - носител на невероятните 9 титли на България с екипа на ЦСКА, както и на седем Купи на България. Един от най-добрите посрещачи на клуба през 80-те години. Легенда и на националния ни отбор.

- Г-н Кьосев, помните ли кога започна пътя ви в ЦСКА и направихте първата си тренировка в клуба?

– Много добре си я спомням, защото цяла България знае, че на първата тренировка бях бос. Нямах гуменки,  чаках Златанов да ми донесе. Трябваше да тренирам бос. Първите шест месеца само тренировки бяха, като пет от тях бяхме в казармата. Но навремето ЦСКА имаше такива шампиони, че да влезе някой отвънка трябваше, както се казва, някой да си замине. Така че, да, много добре си спомням първите тренировки с големите състезатели, които бях гледал само по телевизията.

- А кога изиграхте първи си мач и съумяхте да се наложите в мъжкия отбор?

– Ситуацията при мен е малко по-интересна. Аз до девети клас, втори срок не бях играл волейбол, играех в Марек футбол и за три години влезнах и в младежкия национален отбор, след това ме взеха и в ЦСКА. Първата година се очерта така, че трябваше да докажа, че раста от ден на ден и мястото ми е в ЦСКА. Няма как да не бъде незаслужено. Спомням си с Милко Караиванов, когато започнаха да ме пускат по един гейм, по  два гейма. Още като войник. Може би бях един от първите, които като войник е играл в състава на ЦСКА.

- След девет титли с клуба, може ли да отличите двубой, който няма да забравите? Или период, който е най-силен за вас с екипа на ЦСКА?

– Всяка титла, всеки мач, за мен си бяха преживяване, защото да носиш фланелката на ЦСКА по онези времена беше призвание, удоволствие, отговорност. Няма да забравя и първата шампионска титла. Няма да забравя и част от финалите, които сме играли за Купата на Европейските Шампиони. Ние почти всяка година участвахме в битката за медалите. Няма да забравя и когато бях спонсор на женския отбор на ЦСКА. В онези тежки времена, когато беше закрит женския волейбол. Аз го възстанових и заедно с моя брат бяхме основни спонсори.

- А на фона на позитивните емоции, които изредихте имате ли негативни такива, свързани с контузии или нещо друго?

– Има да. Има мачове, които са негативни. Мач, който загубихме, мисля 85 година, шампионската титла, на  финала с Левски, защото още първият гейм контузих лошо глезен и не успях да вляза да играя и загубихме. Това ми бе единствената титла, която съм я губил. Не съм имал тежки травми, защото влизането ми в ЦСКА и от там 14 години в националния отбор в постоянната работа и тренировки, ти дава възможността да се поддържаш и да се съхраняваш добре. Всяко едно спиране на тренировки води до несериозно отношение към работата и до контузии.

- Как се справяхте с тази отговорност да бъдете част от клуба? Тежеше ли очакването да сте винаги на първо място?

– Естествено. Аз казах и в началото. Да бъдеш част от тази армия от спортисти, които са европейски, световни, олимпийски, балкански шампиони си е една отговорност. Там вече се показва твоя характер, дали си отговорен въобще към работата, към спорта, към клуба. Аз съзнателният си живот го изкарах с екипа на ЦСКА. И винаги съм подкрепял ЦСКА. Това си е лична отговорност, това са възпитания, отношения, не само към клуба и към емблема. Носиш отговорност. Държанието извън клуба, начина на поведението по улицата,  контролирането на поведението с хората. И това е част от отговорността която винаги те съпътства.

- Кои бяха треньорите, които ви указаха най-силно влияние върху кариерата?

– Мога да започна малко по-рано първият ми треньорът, който ме откри беше Димитър Пандурски. След това в Кюстендил, който ми даде основата и желанието за работа Стоянов – Чемата. От там идването в ЦСКА Каров, Милко Караиванов, големият Васил Симов, който доизгради, ошлайфа моят талант в този спорт. Аз не че съм имал много треньори, но тези, които са работили с мен са били специалисти от много високо ниво. Всеки един от тях ми е дал нещо и доусъвършенствал нещо, както технически и като характер, и като отношение към този спорт. След това дойде и Златанов и Васев и смятам, че всеки един от тях е дал много за моето израстване в подходящия период на моето развитие като спортист.

- Как стана така, че заиграхте като посрещач? Какви бяха вашите качества и силни страни?

– Аз започнах в ЦСКА като център. Една година, две играех като център на мястото на Златанов, след това играх една година диагонал и след това цял живот посрещач. Човек, който дава възможност на другите, но и поема отговорност да даде топката на разпределителя, този който твори. Явно качествата ми на волейболист бяха такива, че можех да си позволя да правя всичко. Освен да бъда разпределител. Не беше моята сила подаването с две ръце отгоре, но ми беше сила поддаването с две ръце отдолу. Силата ми беше да поемам отговорност. Накрая да завършвам мачовете и след като 15 години съм бил в националния отбор неизменно, означава че треньорите и ръководството, най-вече обществеността и публиката ме познават като качествен състезател.

- А кои от съотборниците ви останаха най-близки?

– Аз не съм имал конфликт с никой. Всички тези от по-старото поколение – Гунчев, Иван Николов, Соколов, Петко Петков, Стефан Петров… това са първите хора с които се срещнах – шампиони. След това изградихме наш отбор, пак от опитни и млади – Милчо Натов, Пламен Христов, Венци Тодоров, Милчо Миланов това е отборът, другото поколение, което също се разигра. След това и по-младото поколение Ники Иванов, с всички тези състезатели поддържам много добро отношение. Не съм конфликтна личност, аз съм човек, които мисли доброто на хората. Сигурно съм пропуснал някой, да ме извинят, но мисля, че с всички имам добри отношения.

- Какво ви научи престоя в клуба?

– Предстоят ми в клуба ме научи на дисциплина, ред и уважение към ближния, защото нашият спорт е такъв, че ако не уважаваш този ближния, с който играете, живеете заедно по 6 месеца по 8 месеца, нямаш място в отборен спорт. Това ме научи да бъда добър и отговорен, да помагам на ближния до мен, защото и аз мога един ден да закъсам. Това е колективизъм – отношение, уважение към ближния и най-вече към хората които  искат да работят и да се развиват.

- А накъде поехте след ЦСКА?

– След ЦСКА, последният мохикан от онова време, заминах за Италия. Тогава ЦСКА ме продаде за сумата от 300 хиляди долара, днешни 3 милиона. Само Христо Стоичков и аз бяхме продадени за такава сума. След това дойдоха други времена след 1989 година всеки си подписваше договор. Заминах за Италия мисля, че клубът и хората там ме приеха, макар че ме пуснаха на стари години. Успях 3-4 години да играя в италианското първенство, на много високо ниво. Оставих своя отпечатък, като спортист, като човек и в италианското първенство.

- Когато сложихте край на кариерата си, защо не поискахте да продължите с треньорството?

– Времената бяха такива, че смятах, че като ръководител имам повече възможности да покажа и да създам клубове във волейбола. Аз също бях за кратко в ЦСКА като треньор. Но започнах с бизнес да се занимавам, благодарение на тези контакти успях да съхраня женското направление на ЦСКА. Три години бях и спонсор и директор и мениджър, когато нямаше финансови възможности. Бях влезнал в един екип от хора с възможности, които милеех за ЦСКА, помогнаха за възстановяването. Като треньор нямаше тези възможности, финансови да може да се издържа човек само от тази работа. Затова предпочетох да плащам аз, на треньорите, на младите треньори които сега са опитни и  с качества.

- Какво бихте посъветвали играчите в днешно време?

– Много може да се говори за съвременните играчи. И нещата въобще. Промените в съвременния спорт и най-вече във волейбола. Това което искам да пожелая е да бъдат живи и здрави. Да не се отказват от тежките условия, а най-вече да работят, да усъвършенстват техниката. Да усъвършенстват и характера, който имат и да се борят да бъдат винаги първи. Когато човек се бори, търси предизвикателството да бъде най-добър, само по такъв начин може да се постигнат успехи. Хората без характер, които се задоволяват с малко, тях самият спорт и общественост ги изхвърля. Важното е да си поставиш цел, висока и да я гониш. Съвременният волейбол се измени достатъчно, за да могат да разберат младите, че само с труд и работа, желание и най-вече сърцето ти за клуба или за националния отбор, това може само да даде висок резултат и добри успехи.

Последвайте нашия канал "Спорт по БНТ" във Viber

Последвайте ни и във Фейсбук, за да сте винаги в час с последните спортни новини

Намерете БНТ в социалните мрежи: Instagram, Facebook, LinkedIn, TikTok