Еди Рама пред БНТ: ЕС има своите проблеми, но е чудесен проект

Разговор с един от най-интересните лидери на Балканите. Преди няколко месеца тонът му към България беше критичен. Причината - българските условия към Скопие. Днес обаче, премиерът на Албания Еди Рама е изцяло съсредоточен в албанския път към Европа.

Господин министър-председател, какво очаквате от България по Вашия път към Европейския съюз?

Винаги сме имали много приятелски отношения. Заради сходното минало, България е от страните, които усещат с кожата си откъде идваме и какво значи за нас да влезем в Европейския съюз. Страните, които бяха под комунизма, винаги са ни били добри, доверени и надеждни съюзници по този път. Разбира се, не съм забравил, че имахме момент на спор. Но това беше много особен, конкретен случай в много конкретен момент. Той няма нищо общо с корените, с дълбочината на нашите отношения.

Но като говорим за този конкретен случай, със Скопие, не предпочитате ли да бъдете съдени по Вашите собствени заслуги, а да не бъдете обвързани със Северна Македония по пътя към ЕС? Или предпочитате да вървите в пакет?

Ама тогава, както помните, разделянето не беше вариант. Защото не решавахме ние, а Европейският съвет. Това направи нашата ситуация доста разочароваща, а нашата позиция - доста трудна. Сега смятам, че пътищата ни се разделиха естествено. От момента, в който всяка страна започне преговори за присъединяване, нейният път зависи от собствените ѝ заслуги, не от политика или геополитика. Поне така е на книга. Е, знаем, че понякога – а и все повече – написаното на книга не отговаря на реалността. Но не виждам причина да бъдем държани заедно повече. Всеки има своя път.

Но коя е албанската мечта? Европейският съюз или обединена Албания?

Според мен, едното не изключва другото. Членство в Европейския съюз ще означава и обединение с всички, включително с албанците. Ще живеем в едно и също пространство, без граници. Ще опазваме нашите особености, но ще бъдем и част от голямо семейство. Всеки в собствената си стая, но всички под един покрив.

Искате ли да бъдете кръстникът на албанската част от семейството? Искате ли Вашият глас да бъде гласът на всички албанци на Балканите, не само на тези в Албания?

Не. Не е добра идея да мечтаеш да бъдеш кръстникът. Важно е да бъдем заедно в Европейския съюз. Там се защитават най-добре сигурността и мирът, който вече не можем да приемем за даденост. Това е много важно за нас и за всеки албанец. Защото по пътя към ЕС учим неща, които иначе никога не бихме научили. Благословия е да се възползваме от Европейския съюз, най-прекрасното политическо въображение на човечеството. Разбира се, има своите проблеми, недостатъци, трудности, но пак е чудесен проект.

Тази година отбелязваме 110 години от установяването на дипломатически отношения между България и Албания.

Да!

Ние нямаме обща граница, значи нямаме общи проблеми. Това е простото правило на балканската геополитика. Можем ли обаче да направим нещо съществено заедно?

Вижте, дълги години – говоря за Албания и албанците, но се отнася и за българите – мислехме, че всичко, което търсим, е на Запад. Но това не е вярно. Бавно го осъзнаваме, иска време. Вярвам, че някой ден ще осъзнаем напълно колко много можем да постигнем със сходно страни, които имат сходно минало. И ще съжаляваме, че не сме го сторили по-рано.

Особено, ако имаме мостове помежду ни. В този смисъл, как гледате на ролята на българското малцинство в Албания?

Слава Богу, нямаме проблем с нито едно малцинство. Гордея се, че имаме много напредничаво законодателство за защита на малцинствата, което гарантира техните особености и права. Това не идва от само себе си. Виждали сме проблеми, които идват от идеята, че малцинствата са беда, а не мост, добавена стойност или богатство от разнообразието. Ние нямаме такива проблеми. Може би заради нашата традиция сме се научили да съжителстваме най-добре с Другия. Още през Средновековието ние сме записали в първите текстове на нашето обичайно право, че домът на албанеца принадлежи и на домакина, и на госта. Малцинствата не са гости в буквалния смисъл, те споделят дома с останалите. Но бедата идва, когато домакинът каже на Другия, че наемът му е изтекъл. Това е ужасно.

Чета Вашата книга „Курбан“, преведена на български, и си мисля за вътрешните разделения, включително в Албания. Ще ги преодолеете ли или са вечни? Юг срещу Север, демократи срещу социалисти.

За жалост, ще призная, че не. Не че са вечни, но няма да се преодолеят скоро. Това е посмъртният данък, който продължаваме да плащаме на комунизма. Свикнали сме да измерваме злото на комунизма по загиналите, затворените, отлъчените. Но той бръкна още по-дълбоко. Не ни позволява и днес да изградим идеята за Другия. Внушава ни, че който не е с “нас”, е врагът. Прави невъзможна идеята за Другия, който просто спори с теб. Не иска да те убие, а да има място под слънцето заедно с теб, но на различна позиция. Навлязохме в демократичния живот, но не бяхме подготвени да се изправим пред опонента. Считаме го за враг. Духът е същият! Но вече не с военен съд, смъртно наказание, затвор и преследване, а с обиди, клевети, обвинения и много омраза. Така, чрез нас, комунизмът все още влияе върху бъдещето ни. Да, промяна има, но не много. Заразеното с този вирус поколение е нелечимо. Но се надявам, че следващото ще има повече имунитет. Да си създаде имунитет чрез заразяване.

Да, но преди малко казахте, че Западът не винаги е номер едно. И на Запад има разделение. Философският въпрос е може ли изобщо да има политически консенсус във времената на социалните мрежи?

Говорех за нас в Албания. Защо ние? Има причина. Нивото на бруталност във вътрешното разделение сред бившите комунистически страни е пропорционално на бруталността на техния комунизъм. Където комунизмът беше по-гъвкав, бруталността в разделението сега е по-ниска. Но ние бяхме Северната Корея на Европа! Бяхме напълно изолирани. Учеха ни, че България е толкова голямо зло, колкото Швейцария. Трябваше да преминем през брутално пробуждане, болезнена посмъртна ситуация. Е, да, с новите поколения, промените в новините, комуникацията и несъмнено с интернет, разделението се появи и на Запад. Докато се чудехме „Кога ще дойде денят, когато парламентът ни да заприлича на Камарата на общините“, видяхме как Камарата на общините, особено когато се дебатираше Брекзит, се превърна в босненско-подобно място, където не може да се постигне консенсус. Балканизацията на Великобритания, на Италия, айде, Гърция си е на Балканите, но и Франция…

Съединените щати…

… е доста стряскаща. И да, Съединените щати винаги трябва да бъдат най-добри във всичко, така че са на върха и на балканизацията.

Мнозина говорят за стила Ви. Не предпочитате ли да говорят за идеите Ви?

Тук няма разлика. При комунизма все ни казваха „първо съдържанието, после формата“. Не! Няма съдържание без форма. Формата е съдържание. И стилът е съдържание. Не можете да разграничите двете, да отделите амбалажа от шоколада. Не! Ако го сторите, вече няма шоколад.

Като кмет оцветихте фасадите на блоковете в Тирана и я променихте. Как променяте Албания като министър-председател?

Това че боядисах фасадите не беше художествен, а политически акт, на практика без бюджет. След това се запознах с невероятна дама, професор във Факултета по държавно управление в Харвард. Тя ми разказа за много известен урок, който дават на студентите. През 30-те във Вашингтон царяла разруха, а един кмет променя града. Та дават на студентите данни и ги питат: откъде ще започнете? Нито един студент никога не е уцелил. А с какво започнал онзи кмет? Имало две скулптури на лъвове близо до гарата. И той ги полирал. Насред цялото бедствие, те блеснали! Тогава пресата почнала да пише „Вашингтон се променя“. Така че не е въпрос на цветове или лъвове. А да дадеш на хората знак за промяна. Да превключиш нещо в съзнанието им. Да им отвориш очите, че нещо се случва, когато наоколо има само разпад, сивота, отчаяние, безнадеждност.

А цялата страна? Ще я модернизирате ли? Коя е Вашата “фасада” сега?

Вижте… Разликата между кмета и премиера е, че кметът може да поправи и да види поправеното. Премиерът трябва да се постарае да поправи цялото, като въведе много промени. Но ако тръгна да говоря за постижения, ще ме слушате до следващите български избори! Което не е много амбициозно…

Да, няма да отнеме много време.

Но все пак, ще поговоря известно време.

Накрая, пак се връщам към горчилката, която усетих във Вашата книга “Курбан”. Сега сте победител, след местните избори. Но може ли победата и постиженията да компенсират неправдата, клеветите, загубата?

Има моменти в политиката, в които имаш привилегията да правиш нещо за хората. Те са предостатъчни, за да си кажеш: всичко, през което преминах, си е струвало. Така се чувствах, когато се изправих срещу земетресението. Намерих подкрепа да се построят домове и да се приберат хората. Всеки ключ, който хората взимаха, за да влязат в нови, по-красиви домове, беше най-невероятната награда, компенсация, благословия. Не можеш да промениш природата на хората и политиката в някакъв срок. Трябва да живееш с това. Но си струва. Стига да можеш да правиш неща за хората, си струва. Учиш се да прощаваш, да забравяш и продължаваш напред.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube