Габриела Коева: Професионалният спорт възпитава ценности и качества, които в бъдеще само помагат

Габриела Коева е трикратна шампионка с екипа на волейболния тим на ЦСКА и дългогодишна националка. Играе на поста централен блокировач.

Габриела Коева разказа за началото си във волейбола, за емоцията да играе с екипа на "червените" и на националния отбор пред официалния сайт на ВК ЦСКА.

- Габриела, как стана част от ЦСКА?

– Бях в девическия отбор на Спартак Плевен, когато треньорът на ЦСКА Атанас Петров бе селекционер на националния тим за девойки. Той първо ме повика в състава на България, след което ме покани да премина в ЦСКА. По това време играех както за девойките в Спартак Плевен, така и за жените и не беше голяма промяна, че ще играя при жените. Така, след края на лятото, започнах да тренирам и с ЦСКА.

- Обикновено става обратното – от ЦСКА към националния отбор…

– Да, но в случая първо получих повиквателна за националния тим девойки, а след това и покана към ЦСКА.

Лесно ли премина адаптацията ти?

– По това време имаше доста момичета, които не бяха от София, така че не беше нещо ново за тях. При мен бе малко по-особено, защото за пръв път излизах от вкъщи, от родния ми град, живеех в общежитието, учех в спортното училище, преместих се в СУ „Ген. Владимир Стойчев“, но най-голямата разлика бе, че бях далеч от дома. Но се адаптирах бързо. Дните са много натоварени, особено когато играеш за девойки и жени, тренирах понякога по три пъти на ден, така че нямах време да мисля за носталгия по дома. Нямаше време за нищо друго.

- Как те приеха момичетата в отбора?

– Мога да кажа добре. Имаше и по-млади и по-опитни състезателки. Имах удоволствието да направя няколко сезона с Юлия Иванова, тя още играеше по това време. Имаше добра приемственост между млади и опитни. Смятам, че ме приеха радушно. В първия полусезон играех много малко, включвах се от време на време. Вторият вече играех титуляр, редом до Юлия. Адаптацията протече плавно.

- Кои приятелства останаха през годините?

– С Елица Василева и до ден днешен сме най-близки от отбора, който бяхме тогава. Но по това време гръбнакът на женския национален отбор на практика бе и гръбнак на ЦСКА, така че създадох много приятелства. Тогава бяха Мария Каракашева, Юлия Иванова, Диана Ненова, Маргарита Амиджинова, Петя Цекова, много момичета, с които след това дълги години бяхме заедно в националния отбор. Но към днешна дата съм най-близка може би с Елица.

- Успя ли да се засечеш и с други треньори в ЦСКА?

– При девойките бях и с Наско Лазаров, но основно при жените бях с Атанас Петров. След това заминах за чужбина и така и не се върнах.

- Имаш ли по-емблематични мачове за този период?

– Има, не са един или два. Основната тройка в шампионата бяхме ЦСКА, Левски и Славия. Станах шампион и трите си сезона с ЦСКА и спечелихме купата, не съм имала неприятни спомени за този период. Отличават ми се обаче по-дългите серии във финала със Славия. Нямаше лесни мачове за титлата, но все пак печелехме, така че явно ни се получаваше малко по-добре.

- Играеше като централен блокировач, но къде беше най-голямата ти сила?

– Дълго време и след ЦСКА работех, за да усъвършенствам блокадата. Никога не ми е била най-голямата сила. Определено атаката ми бе най-голямата сила и страст. В националния отбор също бях най-ниския център и разчитах на бързината в нападение. Атаката зад главата на разпределителя – популярните късо и дълго краче бяха моята сила.

- С какво се компенсира липсата на достатъчно ръст на този пост?

– С бързина и с добро прочитане на играта на разпределителя. С много тренировки, като всеки друг елемент във волейбола. Но определено с бързина и отскок.

- Доколко ЦСКА помогна за развитието на кариерата ти в последствие, а и на изграждане на личностни качества?

– ЦСКА бе много важно стъпало в развитието ми, тъй като един състезател има нужда не само от таланта и полагане на труд, но и от възможност да играе редом с най-добрите. Освен това в последствие за мен отиването в ЦСКА е тясно свързано и с националния отбор, вървят ръка за ръка. Един млад състезател, който е част от женския национален отбор, винаги е под прожекторите и ми помогна много. ЦСКА е клуб с много сериозни традиции назад във времето, и в нас са възпитавани ценностите, които той носи със себе си. Никога няма да забравя коридорите на залата, които бяха обсипани с безброй черно-бели снимки с множество легенди и с част от тях сме имали щастието да се срещаме в залата. Това също изгражда личностни качества и помага много.

- Виждаш ли се обратно в залата?

– Животът ми в момента се развива по много различен начин. Обичта към спорта я има, следя мачовете, включвам се като анализатор в телевизията и не спирам да милея за нашите момичета. Но моят път се промени. Започнах следването си в НСА, докато още бях млада, завърших семестриално и в последствие реших, че не ми се иска да губя време. След което завърших бизнес администрация, но интересите ми поеха в друга посока и в момента се занимавам с клинични проучвания. За да станеш треньор, трябва да ти идва отвътре, да има какво да дадеш на децата и не всеки го умее. Не всеки добър състезател може да е добър треньор. Не съжалявам, продължавам да следя волейбола, да имам контакт със средата и състезателите, но имах силно желание да се реализирам и в друга сфера. Да покажа на себе си, че не е задължително професионалният спортист да е такъв цял живот и това да го определя като личност. Постигам го и съм много щастлива.

- Доколко спортът помага на един състезател и извън терена?

– Помага в много аспекти. Дисциплината и отговорността се пренасят във всеки друг етап на живота. В много ситуации, в които се сблъсках, докато започна настоящата си работа, много хора подхождат скептично към бивш спортист. Не е лесно и трябва да се доказваш постоянно, че си отговорен, сериозен и стабилен кадър. Има си недостатъците в очите на хората, но аз смятам, че професионалният спорт възпитава ценности и качества, които само помагат в бъдеще.

- Какво би казала на по-младите тогава?

– Нещо, което майка ми много ми повтаряше, докато бях дете. Моите родители също са бивши спортисти, баскетболисти. Майка ми казваше, че спортът е до време и трябва да уча. Много е важно за децата, тъй като голяма част от тях разчитат на това, че ще правят това цял живот. Не всяко дете обаче става професионалист на голямо ниво и е много важно, спортът е чудесно нещо, но трябва и ученето да върви ръка за ръка с волейбола. В ЦСКА нещата са много добре балансирани, спортното училище е до залата, условията предразполагат да не изостава нито един аспект. Затова и децата да го изискват сами от себе си, най-вече.

Последвайте нашия канал "Спорт по БНТ" във Viber

Последвайте ни и във Фейсбук, за да сте винаги в час с последните спортни новини

Намерете БНТ в социалните мрежи: Instagram, Facebook, LinkedIn, TikTok