Истории от Световните първенства – 1934

Въорежени с търпение, хукваме към средата на 30-те години на миналия век. И сега вече фантазията ви може да бъде отключена. Футбол? Какво пък толкова ще значи този ми ти футбол? Ще значи много. Особено ако се контролира от Бенито Мусолини.

Пропаганда.

През 1930 Уругвай отваря кутията на Пандора. Да – маркетингов трик, който се харесва в Европа. Не може да отречете – престижно е да съберете целия свят у дома, пък после да чакате хвалебствията. Италия иска да приеме дебютния Мондиал. Когато се разбира, че първото по рода си световно първенство ще се проведе в Уругвай, адзурите се нацупват като малко дете и отказват участие. Танто за кукуригу. През 1934 световните шампиони решават да не защитават титлата си и изобщо не пътуват за Ботуша, където е решено да се играят вторите световни футболни финали. В онези години е доста сложно да се установят конкретни правила и този Мондиал също е доста особен по рода си: този път се играят квалификации, така че все пак 16-те отбора, които участват на шампионата на планетата, да са преминали през някакво сито и да могат да твърдят, че заслужават да бранят честта си на подобен форум; турнирът се играе по правилата на директната елиминация, като реално се започва от 1/8-финалите.

Ако 4 години по-рано Уругвай успява да извлече максимални дивиденти от домакинския фактор, то тук италианците придават ново значение на термина „домакинско преимущество“. По примера на първите световни шампиони Скуадрата се оттегля на едномесечен подготвителен лагер преди старта на шампионата. Мусолини вижда Мондиала като перфектната възможност да се рекламира пред света и да докаже доминацията на Италия в световен мащаб. По разказите на треньора на тима Виторио Поцо Дучето лично е настоявал в състава да бъдат селектирани само членове на фашистката партия, дори и самите играчи да са твърдяли, че не се вълнуват особено много от политика. Характерният поздрав с вдигнатата високо дясна ръка може да бъде видян преди всеки мач на домакините. Бенито Мусолини, може би преди всички останали политици дори, осъзнава силата, която може да има футбола над хората. В онези години се създава и Серия А след обединение на шампионатите на севера и юга. Мусолини трескаво иска да организира и световно първенство, което обаче и да спечели. Разбира се – сведенията за мачовете са оскъдни, но се смята, че реферите са били доста благосклонни към италианците, като са им позволявали доста груба игра на моменти. Италианските власти тогава дори субсидират пътуванията на привърженици извън пределите на страната, за да накара състезанието да изглежда по-мащабно.

Алберто Супичи може и да не отговаря особено много на профила на днешните треньори. Докато Поцо се вписва доста повече – през 1934 той за четвърти път е начело на родината си. Прекарал известно време в Англия, той е завършен тактик, който води и Торино, а в част от свободното си време работи и за производителя на автомобилни гуми „Пирели“. Смъртта на съпругата му го кара да се завърне към треньорската професия, която почти е изоставил. И добре, че го прави, защото и до днес той е единственият треньор, стигал до 2 световни титли, както и единственият човек, стигал до трофея на Мондиал и на Олимпийски игри като треньор. Поцо видоизменя разпространеното за онези години 2-3-5, карайки фланговете да работят много по-усърдно. В наши дни тактиката му може да бъде оприличена на 4-3-3 с непрестанна смяна на централния нападател с дясното крило. Италия вкарва 7 гола на слабия тим на Съединените Щати, но в следващите си 4 срещи стига едва до 5 попадения. Казвам „едва“, защото в средата на 30-те години защитите далеч не са били толкова непробиваеми и високата резултатност не е била нещо свръхестествено.

Световното първенство през 1934 ражда и една от легендарните истории за любителите на причудливи факти: Луис Монти е притежател на уникално постижение, което трудно някога ще бъде повторено – той играе на два финала на Мондиал ... за две различни държави. Четири лета по-рано Монти защитава цветовете на Аржетнина, където е роден. Виторио Поцо обаче вижда потенциала у играча и успява да го убеди да се присъедини към тима му и така Монти стига до финала и на второто световно първенство, възползвайки се от обстоятелствата и все още не чак толкова строгите регулации на ФИФА, които категорично биха забранили подобен „трансфер“ днес. Други двама от съотборниците на Луис Монти, които започват сред титулярите във финала, дори не са италианци – те също са аржентинци, но все пак имат някакви италиански корени, които ги вкарват в полезрението на Поцо. Очевидно тази топла връзка между южноамериканската страна и адзурите се запазва десетилетия наред. През 2006 – годината, в която Италия става световен първенец за последен път, в състава отново има натурализиран флангови футболист, роден в Аржентина – Мауро Каморанези, който успява да докаже италианското си потекло чрез своя прадядо, роден в Италия и преместил се в Аржентина през 1873, много преди участниците във финала на Мондиала през 1934 изобщо да са били родени. Поцо обаче е категоричен в решенията си: „щом могат да умрат за Италия, значи могат и да играят за Италия“ – дръзко казва специалистът, когато обсъжда аржентинската връзка в състава си.

Основният играч за новия световен шампион може би ви говори много. Джузепе Меаца. Именно на него е кръстен стадион „Сан Сиро“, на който и до днес играят Милан и Интер. Меаца е същинска атракция. Кинозвезда. Първоначално играе като защитник, след което обаче решава, че ще се премести в атаката, а скоростта и дрибълът му го правят неудържим за времето си. Меаца е един от едва петимата състезатели, които участват и в петте мача на шампионата за Италия, като вкарва срещу Съединените Щати и Испания, а във финала асистира за първия гол срещу Чехословакия. Прическата му, придаваща му вид на гангстер от мафията, допълнително допълва образа за мачо, по който италианките са луди през 30-те. Меаца е навсякъде – в рекламите, по радиото, дори за кратко прави и филмова кариера след футболните си подвизи. И за него Виторио Поцо има крилата фраза – „с Меаца в състава ние вече водим с 1:0.“

Финалът е триумфален за домакините, което може да се очаква – 2:1! На трибуните на Стадио „Олимпико“ обаче има доста свободни места, което надали се харесва много на режима. Италия получва освен световната купа и трофея „Купата на Дучето“. Това е първенството на Мусолини! Задължително за отбелязване е, че първият гол за Италия е доста странен, най-меко казано. Меаца подава топката на Орси, който имитира удар с левия крак, след което с външен фалц с десния си крак праща топката в мрежата на чехите. Журналистите не вярват на очите си и твърдят, че това е станало по случайност. Ядосан от пренебрежителните слова по свой адрес, Орси решава да възпроизведе попадението си и кани журналистите на следващия ден на стадиона, за да демонстрира отново удара и уменията си. Според историята той не успява да вкара в нито един от 20 опита, което кара журналистите допълнително да го иронизират, че е вкарал случаен гол.

Дали Италия е най-силният тим през 1934 година е трудно да се каже. Все пак само няколко месеца по-късно Скуадрата губи от Англия в мач, популярен като „Битката на Хайбъри“. Истината е, че всички сили и ресурси са впрегнати в това страната да спечели домашния си Мондиал. Дори в квалификациите някои случки изглеждат доста подозрителни. Например – Гърция мистериозно решава да не излезе на терена за реванша срещу Италия в Атина. Никой не казва, че гърците са имали шанс да преодолеят съперника, но по-късно се появяват слухове, че от италианската футболна федерация са платили на южните ни съседи, за да не играят двубоя. Твърди се също така, че Дучето сам е избирал и назначавал реферите за мачовете на Италия. В срещата срещу Испания домакините играят изключително грубо. Тогава правилата са такива, че при равенство срещата се преиграва на следващия ден. След ремито в състава на Ла Фурия Роха са направени седем промени заради контузии, а два гола на отбора са отменени заради безкрайно тънки засади, което кара френските медии да пишат, че „швейцарският арбитър е бил непрестанният 12-и играч на Италия“.

Конспирации, фашизъм, прическата на Джузепе Меаца, тактиката на Виторио Поцо и окончателното бетониране на Италия на световната футболна сцена. Дали обаче Скуадрата можеше да повтори триумфа и през 1938 година? И то в съседна Франция?

Още от поредицата:

Истории от световните първенства: 1930