Истории от световните първенства: 1930

Световното първенство по футбол наближава, като за първи път то ще бъде на територията на три държави – Съединените Щати, Мексико и Канада. За първи в турнира ще участват толкова много страни – 48, което не е задължително да е промяна за добро, защото неминуемо качеството на срещите ще бъде влошено.

Защитаващата титлата си Аржентина и изглеждащата страховито Португалия в (вероятно) лебедовата песен на колосите Лионел Меси и Кристиано Роналдо.

Вечно могъщата Германия и непрестанно проправящата си път към заключителните фази напоследък Англия!

Криещата толкова много козове Франция и практикуващата забележителен футбол Испания!

Да не ми се сърдят феновете на Скуадра адзура, но не смея да спомена и Италия, защото съставът на Дженаро Гатузо към днешна дата изглежда ще трябва да мине през баражи и евентуалното пропускане на трето (3!!!) поредно световно първенство не изглежда чак толкова невероятно!

Но стига дитирамби!

Все по-често ще гледаме към календара, за да видим колко точно месеци, седмици и дни остават до 11 юни 2026, когато на „Ацтека“ завесата ще се вдигне!

Удобен повод, за да поставим начало на една нова поредица в спортния сайт на БНТ, в която ще ви предоставям по един очерк, посветен на всеки един от изминалите 22 Мондиала в хронологичен ред.

Качвайте се на машината на времето и да отлитаме почти 100 години назад към 1930 и далечен Уругвай.

Когато Уругвай получава правото да приеме първото световно първенство по футбол, донякъде поради факта, че в онези години страната чества 100 години от създаването си, донякъде и заради успехите си на спортното поле, защото футболистите от южноамериканската държава печелят злато на Олимпийските игри през 1924 и 1928, надали самите уругвайци осъзнават, че това е същевременно благословия и проклятие. Проклятие, защото страната разполага само с 1 година да организира турнир от невиждани дотогава пропорции. Неизбежно – стадионът в Монтевидео получава името „Сентенарио“. Там Уругвай играе всичките си мачове чак до финала. Самото съоръжение не е готово дори след официалното начало на турнира. Смята се, че „Сентенарио“ придобива завършен вид 5 пет дни след изиграването на първия мач, като три смени от работници не спират да се трудят по 8 часа непрестанно. Това е и причината домакините да играят първия си мач последни от всички отбори. Капацитетът на стадиона е бил предвиден за около 100 хиляди души, но впоследствие на него се допускат по около 80 хиляди, макар точните данни за онези дни за присъствието по трибуните далеч а сне може да претендира за абсолютна точност. Първият съперник на Уругвай в надпреварата е Перу, който … вече има една среща зад гърба си. Ако се чудите как е възможно това – на първото световно първенство участват само 13 държави, като Уругвай и Перу са в група, в която има само 3 състава и единият от тях почива в отделните кръгове. И тук се връщаме отново на темата за проклятието.

Догодина отборите ще отпътуват спокойно за Мондиала, за да могат да се аклиматизират, да се настанят в базата си и да мислят само за мачовете. Преди 95 години обаче нещата не са били толкова елементарни. Уругвай трябва да убеди европейските държави да участват в турнира. Тогава все още не се провеждат квалификации. На Стария континент обаче не са впечатлени от новата концепция. Англия и Шотландия все още не членуват във ФИФА, така че автоматично не искат и да чуят за подобен воаяж. В Италия са обидени, че първенството не е дадено на тях и протестират в знак на съгласие турнирът да се провежда в далечния край на света, като вкупом към адзурите се присъединяват и много други европейски нации. За Южна Америка потеглят само Белгия, Югославия (и двете държави далеч не са футболни сили по онова време), Румъния, чийто състав е определен от краля на страната и Франция, която не изпраща най-добрите си играчи. За да бъде историята напълно чаровна, четирите отбора от Европа пътуват заедно на параход през океана в продължение на 3 седмици, поддържайки форма, докато търчат по палубата.

Донякъде сходна е съдбата и на Египет – единственият африкански отбор, който е имал желание да участва, но няма щастието на европейските си колеги – буря в Средиземно море предотвратява пътуването на „фараоните“ и те се отказват от присъствието си на първото световно първенство.

Благословията за Уругвай се корени в това, че въпросните неразбории в логистиката и изморителни пътувания превръщат тима в изявен фаворит за трофея. Да не говорим, че южноамериканците така или иначе имат футболни аргументи, доказани в годините преди турнира на Олимпийските игри. През 1930 отборите нямат и треньори в днешния смисъл на думата. Аржентина, отборът който достига до финала, разполага на скамейката с фигура, която се доближава до съвместяване на популярните сега функции „спортен директор“ и „селекционер“. Уругвай има преимущество и в този фактор, защото техният състав има специалист, който се грижи за тренировките и подбора на футболисти – Алберто Супичи, наричан Професора: прякор, който му е прилягал чудесно, защото Супичи имал спортно минало в гребането, плуването, бокса, леката атлетика. И във футбола, разбира се. Супичи завел играчите си на едномесечен лагер преди първенството и въвел вечерен час. Дисциплината наистина била неговата основна мантра. Когато вратарят Андрес Мазали на тима нарушил правилата и се опитал да напусне лагера, треньорът го изгонил от отбора, което било немислимо, защото стражът бил смятан за сигурен титуляр. Селекционерът далеч не се вълнувал толкова от тактиката. Особено по начина, по който ние я тълкуваме сега. В някои статии дори се твърди, че играчите сами избирали титулярните 11. От Супичи се искало да ги държи под око и да гарантира, че физически ще бъдат достатъчно издръжливи.

Както казах – тактиката през 1930 не е била на такъв пиедестал. Повечето от отборите, включително бъдещият шампион Уругвай, подреждали играчите си във вариант 2-3-5. Излишно е да ви казвам, че не можете да видите подобно чудо днес. Промяната в правилото за засадата няколко години по-рано все пак кара в щабовете да се замислят как да оптимизират различните фази на играта. Уругвай получава похвали за умелата си употреба на подавания на къси разстояния, както и за бързата ротация на петимата футболисти в предни позиции. На финала обаче те предприемат различен ход и започват да разчитат на дълги пасове през целия терен. Според източници теренът на „Сентенарио“ е бил с широчина над 90 метра (за справка – във Висшата лига днес стандартът е около 67 метра). Вече стана ясно – Уругвай играе срещу Аржентина на финала, което не е никаква изненада – още преди Мондиала всички очакват точно тези два тима да спорят за титлата. В историята обаче остава един друг (недоказан) факт: двете полувремена се играят с две различни топки. Визирам – различен модел. В хода на турнира и на двете селекции е позволено да използват топката, с която са свикнали да тренират. Когато обаче стигат до мача за титлата, настават разногласия. Взето е соломоновско решение първото полувреме да се играе с топката, която предпочитат „гаучосите“, а второто – с тази на домакините. Дали причината за развитието на двубоя се крие именно в различната топка, историята мълчи. Но се знае, че по случайност или не Аржентина се оттегля на почивка с аванс от 2:1, но Уругвай прави обрат през второто полувреме и печели първата световна титла след 4:2 в своя полза със „своята“ топка.

Иначе срещата е доста емоционална – географската близост между двете държава позволява на агитка на гостите да дойде на „Сентенарио“, където обстановката е доста враждебна. Аржентинските играчи получават смъртни заплахи преди мача. Споменатата агитка на гостите пък едва успява да стигне до Монтевидео заради многократни проверки за наличие на оръжие у феновете. Съдията на финала – белгиецът Джон Лангенус настоява да му бъде направена застраховка „живот“, иначе няма да ръководи срещата. За разлика от днес няма официални кадри на връчване на трофея на капитана на Уругвай след срещата. Макар да се смята, че през следващите 4 години купата остава в страната до следващия Мондиал, липсва снимков материал с нея. Някои фотоси заблуждаващо показват дясното крило Дорадо да държи сребърен трофей в ръцете си след мача, но дори от ФИФА не са убедени какво точно е хванал уругваецът. На всичкото отгоре медалите на победителите са им връчени няколко месеца след края на Световното първенство. Каква идилия само! В изблик на необуздана радост домакините обикалят целия стадион, за да помахат на привържениците, която сякаш поставя началото на добре познатата ни днес почетна обиколка или тур за овации. В изблик на ярост уругвайското посолство е атакувана от аржентинците в Буенос Айрес.

Турнирът наистина е уникален, въпреки че с тази дума се спекулира постоянно напоследък. На някои от мачовете присъстват по около 300 души поради слабия интерес, на други – „Сентенарио“ се оказва тесен. В Европа първенство почти не получава никакво медийно отразяване. Почти 100 години по-късно Алберто Супичи остава най-младият треньор, печелил титлата на футболен Мондиал (тогава на 31 години). Това е последният шампионат на планетата, който се провежда изцяло в един град. Знам, знам, твърденията, че Мондиалът в Катар през 2022 се играе изцяло в Доха, не са лишени от доводи, но на теория имаше мачове в различни градове като Лусаил, Ал Уакра и Ал Раян. Ще стигнем и до Катар, следете поредицата. И не на последно място – по-горе написах, че употребата на две различни топки във финала е „недоказана“. И до ден днешен няма официални доказателства за това, че белгийският съдия сменя топката на почивката. В мемоарите си арбитърът не споменава подобен ход, което изглежда странно на фона на известността на деянието. Аржентинската топка от финала е изложена днес в Музея на Футбола в Манчестър, но от уругвайската няма и следа.

Какво ли щеше да се случи след 4 години в Италия…