Целият свят вече говори за Бразилия. За прекрасните отигравания, за изобретателността, за поколението, впечатлило всички 4 години по-рано. За жого бонито! (бел. ред. – „красивата игра“). Годината е 1962 и Чили се подготвя да подслони най-великото футболно събитие. Между другото – редом до Мондиал 1938, това първенство спокойно може да претендира за най-неразпознаваемото и енигматичното. Шампионат, за който не се знае особено много, може би и поради факта, че се провежда достатъчно далеч от Европа. Има и друга обща черта. Това са единствените две световни първенства, на което действащият шампион успява да защити титлата си.
И преди да влезем в типичните разкази за случилото се в южноамериканската страна, редно е да отбележим, че това е Световното първенство, на което България дебютира! Какъв успех само, отчитайки, че тогава все още участват само 16 страни. Ние успяваме да се класираме за четири последователни Мондиала. Какви времена! За нашите подвизи ще стане дума отново по-долу.
Почти е невъзможно да се открие сведение или информация преди началото на турнира, които да не посочват Бразилия за фаворит за още един триумф. Футболът и за това е толкова обичан, защото рядко изобилства от логични резултати, но явно тогава просто няма кой да окаже необходимата съпротива на Селесао. Петима от шестимата голмайстори за „златистите“ в този турнир – Загало, Вава, Гаринча, Пеле и Зито – са част от отбора, покорил света и четири лета по-рано. Единственото изключение е централният нападател Амарилдо, който започва да играе все по-често в хода на турнира и го приключва с 3 гола.
Шефът на бразилската делегация за Мондиала през 1962 Пауло Мачадо де Карвальо бил доста суеверен човек. Той искал подготовката на тима да прилича досущ на тази от 1958. И трудно допускал компромиси. Искал дори отборът да лети за Сантиаго със същия самолет и дори се свързал с пилота, откарал играчите в Швеция преди четири години, за да извърши още един шампионски полет. За нещастие на Карвальо авиокомпанията била фалирала. Той обаче не се предал и пожелал логото на банкрутиралата фирма да бъде „залепено“ на самолета, с който футболистите потеглили за Чили.
Всичко дотук може и да звучи забавно, но истината е, че си има причина този Мондиал да не е сред най-обичаните или известните. Головете средно на мач паднали драстично. И това не е преувеличено. Ако през 1954 се вкарват средно по 5.38 попадения на среща, то в Чили показателите се спират на 2.38. Футболът вече е далеч по-систематизиран и внимателен. Освен това първенството е и доста грубо. Един от двубоите между домакините от Чили и Италия е познат като „Битката в Сантиаго“, но очерци информират, че това по-скоро е бил типичният мач за шампионата от гледна точка на враждебно отношение, отколкото да е някакво изключение. Списанието World Soccer дори прави класация, като решава да позиционира мачовете от турнира в следните 4 категории: „скандален“, „яростен“, „много груб“ и „груб“.
Героят от миналата глава – Висенте Феола – овакантява поста „селекционер“ на Бразилия една година преди Световното първенство заради влошено здраве. На негово място идва Айморе Морейра, който е брат на Зезе – треньорът, ръководил Селесао на Мондиала през 1954. Интригите започнали да се увеличават. Феола искал да бъде запазен моделът от предишния шампионат и да се залагало на по-сериозен щаб, който да се грижи за благоразположението на играчите; Морейра пък настоявал в селекцията да попадали по-нови лица, защото отборът имал нужда от свежа кръв; а на хоризонта вече имало и трета фигура с влияние – Лула, който бил дългогодишен служител в Сантос, той пък лобирал за внедряването в отбора именно на футболисти от този конкретен бразилски тим. В крайна сметка бил постигнат някакъв компромисен вариант, от който за победител може да се смята бившият селекционер Феола, макар той изобщо да не бил ангажиран с дейностите на отбора.
Новият наставник Морейра не получавал почти никакво внимание от медиите. Според общоприетото мнение той наследил достатъчно сериозен тим, така че не се налагало да си тактически гений, за да печелиш. И наистина – той разчитал винаги на една и съща титулярна единайсеторка в шестте мача на турнира, като направил само една промяна, която се дължала на контузия. Бразилските играчи не били впечатлени от усилията, които се влагали във физическата подготовка, вместо върху любимата им игра с топка, но в крайна сметка те продължавали да изпреварват времето си и въпреки че климатът в съблекалнята не бил толкова перфектен, както 4 години по-рано, те пак имали предимство пред останалите отбори заради фамозните си индивидуални качества и вече отлично функциониращият, огромен за времето си щаб.
Всички сочат Пеле за най-добрия футболист на планетата. Той открива резултата срещу Мексико и светът отново започва да се прехласва по него. Но за кратко. Контузия в мача срещу Чехословакия слага преждевременен край на Мондиала за него. Чехите подхождат спортсменски срещу Пеле и не го малтретират до края на срещата допълнително (ако знаеха, че двата отбора по-късно щяха да се срещнат на финала отново, може би щяха да подходят по-различно. Като германците срещу Ференц Пушкаш през 1954). Има слухове, че Краля на футбола успява да се възстанови от травмата си, но на тренировката преди финала отново се контузва. Бразилците решават да блъфират, като го карат да излезе на терена преди финала в игралния си екип, за да стреснат Чехословакия. В отсъствието на Пеле отново Гаринча излиза на преден план. Дрибъл от друга планета, бързина, на която останалите не могат да намерят контрааргумент. Бележи с глава срещу Англия на ¼-финала, бележи два пъти срещу Чили на ½-финала – отново с глава и с уж по-слабия си ляв крак. Ако през 1958 Гаринча е все още третиран като симпатичното крило, чиято дължина на двата крака е различна, то през 1962 той е същински футболен звяр, който освен да забавлява публиката, може и да уплаши до неузнаваемост съперника. Очаквано – около Гаринча е и най-голямата мистерия на това издание на Световното първенство, която вероятно би ви заинтригувала.
Бразилецът всъщност не е трябвало да играе на финала поради наказание. Ядосан от грубото отношение на чилийците на полуфинала, звездата изпуска нервите си и рита без топка Еладио Рохас. Чилиецът се замисля какво да стори и се строполява на тревата. Симулациите не са чисто ново явление във футбола все пак. Технически погледнато – наказанията на не са били официализирани в онези години и никъде не е пишело, че червеният картон задължително ти носи санкция от една среща. Но пък обективно погледнато всеки един от играчите, отстранен от игра по-рано в надпреварата, изтърпява наказание от една среща. Защо този червен картон е по-различен? През 1962 видеоматериалът все още не е достатъчно сериозно доказателство, за да може даден играч да бъде наказан. Най-малкото не съществуват достатъчно ясни кадри от инцидента. Та се наложило реферът, който бил най-близко до ситуацията, да свидетелства за случилото се, за да може да са убедени от ФИФА дали се налагало да вземат мерки спрямо Гаринча. Това бил помощник-съдията от Уругвай Естебан Марино. Лайнсменът обаче така и не се появил на изслушването (предполагало се, че вече си бил заминал за родината), а без неговите показания нямало как да бъде наложено наказанието. И на Гаринча му се разминало. Твърди се, разбира се, че има и други обективни причини като лобиране в негова полза дори от министър-председателя на Бразилия Танкредо Невеш. За да бъде историята пълна, Гаринча се разболява за финала и така или иначе не играе на висотата, която демонстрира във всички мачове преди това. Шантава работа!
30 май 1962 е особена дата за нашия футбол. Тогава играем първия си мач на Световно първенство по футбол! Съперникът е сред колосите в този занаят – Аржентина! Групата ни като цяло е доста сложна, защото освен „гаучосите“ компания ни правят още Унгария, която вече има зад гърба си два загубени финала, и Англия. Но и как да е по-различно, когато участват само 16 държави! Срещу Аржентина губим с 0:1 на Естадио Ел Тениенте в Ранкагуа. На 3 юни се изправяме на същия стадион (всъщност и шестте мача от тази група се провеждат на това съоръжение) срещу Унгария и катастрофираме с 1:6. Все пак за първи вкарваме гол на световни финали. Попадение, което е забулено в сериозна информационна мъгла и десетилетия наред не е ясно кой точно го вкарва. У нас се твърди, че автор на гола е Георги Аспарухов – Гунди, но в аналите на ФИФА като голмайстор е отчетен друг Георги – Соколов. Причината (май) се крие в обстоятелствата преди мача, когато двамата разменили фланелките си и съдията греши в записките си кой точно реализира. В третия мач печелим и първата си точка след нулево реми срещу Англия, което ни отрежда последното място в групата. В отбора ни личат славни фигури като Георги Найденов, Кирил Ракаров, Тодор Диев, Петър Величков, Димитър Якимов, Иван Колев и др., а начело на тима е тандемът Георги Пачеджиев/Кръстю Чакъров.
Чилийците успяват да се справят със сложната задача да организират шампионата толкова скоро след най-опустошителното земетресение, регистрирано някога – 9.5 по Рихтер през 1960. Самият финал остава в забвение. Сякаш светът иска почивка от грандиозните битки за титлата. През 1950 Уругвай шокира Бразилия, през 1954 Германия стига до своето чудо срещу Унгария, през 1958 е най-резултатният финал в историята, а и се ражда легендата за Пеле. През 1962 Бразилия отново печели и отново след обрат – този път с 3:1 срещу Чехословакия. И нито едно от попаденията не е благодарение на Пеле или Гаринча. Отборът, който преди 8 години бил разпънат на кръст, сега вече бил с имиджа на недосегаем в света на футбола след две поредни световни титли. Реномето на футболен неудачник вече не принадлежала на Бразилия, а на Англия. Родината на футбола стояла в страни в първите издания на Мондиалите, а откакто участвала, така и не успявала да премина фаза на ¼-финалите. Предстояла обаче 1966…
Чуй новините
Подкаст
