Как се промени войната за една година

Различната война (Една година по-късно)

Миналата година по това време... Войната бе още млада, буйна и динамична, фронтовата линия се движеше напред-назад. Хората сякаш още не бяха свикнали с монотонния ужас на повтарящото се брутално ежедневие. Във всички живееше надеждата, че по някакво странно стечение на обстоятелствата, кървавата жътва ще свърши скоро и също толкова внезапно колкото бе и започнала.

Това което аз лично си спомням от едва начеващата есен на 2022 г. е колко много хора ме караха или просто ме молеха да правя прогнози, вероятно надявайки се, че по този начин ще получат своето лично успокоение и лъжичка надежда за скоростен и най-вече благоприятен завършек. Признавам си – практически никога не отказвах и щедро споделях с всеки как виждам войната, пречупена през моя професионален опит и знания. Дали съм познал? Никой не е безгрешен. Но и участниците в тази война претърпяха сериозно развитие, те самите вече са водени от друга логика. Затова ще да направя кратка ретроспекция как изглеждаше войната тогава (включително през моите очи), кое се промени и кое с и остана (почти) същото. И най-вече ще се опитам да дам отговор на въпроса дали следващата година ще говорим за кървавия конфликт в Украйна в минало време или просто ще четем поредните анализи.

Бърз пробив или позиционна война?

Втората половина на септември и началото на октомври 2022 г. бяха седмиците на най-бляскавите победи на ЗСУ (украинските въоръжени сили) до момента. За нула време бе освободена цялата Харковска област, последва настъпление към Луганск, а за капак на всичко в началото на ноември руснаците се принудиха да се евакуират от стратегически важния плацдарм на десния бряг на Днепър при Херсон. В медиите доминираха кадри на плачещи украинци, дочакали освобождението и бързо движещи се колони с развети жълто-сини флагове преминаващи през китни селца и градчета, приветствани от дечица и техните баби. Сякаш бе преди милион години...А сега, когато украинците все пак успеят да си върнат поредното село, то е толкова разрушено, че е по-скоро някакво си географско обозначение и е много спорно дали след време отново ще се превърне в населено място. Що се отнася до темпото на придвижване на ЗСУ то в най-добрия случай е няколко стотин метра на ден. При това украинските войски са много по-добре въоръжени и като цяло много по-опитни отколкото преди 12 месеца. На какво се дължи този парадокс?

Когато миналата есен беше освободен Лиман и контранастъплението на ЗСУ най-после зацикли, повечето анализатори, включително и моя милост, го приеха като нещо нормално. Войските на Киев бяха прекарали повече от месец в постоянни атаки и се нуждаеха от някаква пауза. Очевидно бе че имат нужда да затегнат редиците си, да се попълнят както с жива сила, така и материално, да осмислят натрупания опит и да си направят съответните изводи. Другите обяснения за приключване на офанзивната фаза бяха неблагоприятните условия (размекнатия терен, лошото време, проливните дъждове) и най-вече липсата на тежки оръжия. Най-логично бе да се спрат атаките, да се използва по-статичния зимен период за натрупване материални запаси и подготвяне на по-силни войскови части и най-вече да се изпроси колкото се може повече и по-модерно въоръжение от западните партньори на Киев.

Речено – сторено. Сформирани бяха няколко нови бригади и други ударни части, хиляди украински войници и офицери преминаха подготовка в съответните центрове на НАТО, а поне две дузини страни отделиха по нещо от собствените си арсенали и в зоната на бойните действия се появиха невиждани дотогава страховити оръжия. После дойде лятото, в началото на юни денят с главно Д настъпи и украинската армия най-сетне премина в контраофанзива. Но дългоочакваният дълбок пробив не се случи. Не се случва и до ден днешен. Сякаш постепенно, първо като ехо, после и по-шумно, знайни и незнайна експерти започнаха да прокарват поредната мантра, за провал на украинското контранастъпление.

Провал обаче няма. ЗСУ категорично не са загубили инициативата, даже напротив – продължават здраво да я владеят и всеки ден напредват по малко. Само през миналата седмица пробивът на украинците в Запорожието североизточно от Токмак се е увеличил с още около 30 кв. километра. Руснаците постоянно биват изтласквани от позициите си, а всички опити да си върнат загубеното завършват по правило с неуспех и най-вече с тежки загуби. Къде тогава е проблемът? Може би най-вече в яркия контраст между реалност и очаквания, в постоянните сравнения с това какво беше миналата година и сега, с непрекъснатите закани от украинския лагер (най-вече от популярни медийни персони гравитиращи около властта, а не от самата власт), че когато започне контранастъплението, руските нашественици ще се разбягат като пилци. Трябва обаче веднъж завинаги да се приключи с постоянните сравнения с миналата есен и с детинското убеждение, че щом някоя атака не премества фронтовата линия поне с десет километра на ден, то тя категорично е неуспех. Просто сега ситуацията е друга, противникът е друг и най-вече войната е съвсем друга от тази,която се водеше преди около 12 месеца.

Кое е различното? Преди всичко - с размера на руската армия. Тогава, в резултат на тежките загуби през пролетта и лятото, числеността ѝ се бе свлекла до сто хиляди. А сега, благодарение на постоянния призив на хора, се поддържа едно ниво от поне 420 хиляди. Признавам си, че тогава бях доста скептичен за това, доколко ще сработи обявената от Москва "частична" военна мобилизация, но безспорен факт е, че тя успя да постигне поне една от целите заявени от министър Шойгу – да уплътни фронтовата линия. Вярно е, че в по-голямата си част ново привлечените попълнения са недостатъчно добре екипирани и подготвени, но е вярно също така, че тези пропуски са по-съществени за войски в атака и не са толкова значими при отбрана.

Другото с което войната е много по-различна от тази преди година е липсата на т.нар. оперативни пространства. Всички впечатляващи победи във военната история от древни времена до днес са постигнати чрез дълбок пробив в незащитените тилови зони - т.нар празни пространства на противника. Дали ще е армията на Ханибал или Алекснадър Македонски, конницата на Чингис Хан, войските на Наполеон, танковете на Гудериан и Жуков, обединените съюзнически войски по време на Войната в Залива срещу Садам Хюсеин – общото при всички е скоростта, с която внезапно успяват да се придвижат на много километри напред. Единственият начин една такава страховита лавина от мощ и стомана да бъде спряна е постоянно да се натъква на някакви отбранителни позиции и така постепенно скоростта й да се убива докато накрая спре окончателно. Руските генерали много добре познават военната история и след като разбраха, че войските им явно няма как да се противопоставят на ЗСУ в маневрени сражения, прибегнаха до добре проверен метод от миналото – класическите отбранителни линии. Кондензираха опита, който е придобит по време на двете световни войни, добавиха малко щипка модерност, работиха упорито в продължение на месеци и в резултат на всички тези усилия се появи линията „Суровикин“. Няма спор, че тя е доста солидно препятствие – дълбоки окопи и противотанкови ровове, минни полета, бодлива тел, бетонни пирамидки препятстващи придвижването на бронетехниката, бункери от всякакъв тип и цели сели превърнати в миниатюрни крепости.

Главнокомандващият ЗСУ генерал Залужни и неговият щаб със сигурност са били наясно какво препятствие имат пред себе си в Запорожието. Проблемът в такива случаи е, че никога не можеш да кажеш доколко то е устойчиво докато не го изпробваш в реален бой. Напълно нормално бе в първите няколко дни на украинското настъпление да има известно объркване в редиците на атакуващите, след като те се натъкнаха на по-упорита съпротива отколкото със сигурност са очаквали. Още повече че, макар и отлично екипирани, част от украинските бригади бяха ново сформирани и нямаха абсолютно никакъв боен опит. Така че на Залужни и неговите офицери им трябваше известно време да се адаптират и да намерят работещо решение. Променена бе стратегията (вместо да се атакуват едновременно няколко участъка, както бе в началото на юни, сега усилията са съсредоточени само в два – в района на Бахмут на изток и в посока Токмак на юг и тактиката с използване на малки щурмови групи пехотинци поддържани от артилерия и единични танкове и бронетранспортьори, вместо с големи отряди бронетехника. Целта бе да се сведат до минимум възможните загуби без да спира офанзивата. И ми се струва, че в това отношение Залужни и щабът му успяха и най-после намериха така желаното работещо решение.

Знам, че някои от вас няма да се съгласят с мен. Други пък ще са склонни да приемат моята гледна точка, но същевременно ще се борят със собствения си скептицизъм, защото отвсякъде са бомбардирани с коментари как „украинското контранастъпление се провали“. Кажете ми, обаче, как така след като се е провалило то продължава? Две от най-известните контраофанзиви на Хитлер през Втората Световна Война – тази при Курск през 1943 г. и тази в Ардените през 1944 г. - напълно изчерпват ресурса си някъде към десетия ден и след това за германските войски има само една посока на движение – назад. Нищо подобно не наблюдаваме сега в Запорожието и край Бахмут. Точно обратното – украинците, макар и малко, но напредват всеки божи ден. Руснаците са тези, които губят територии, а техните контраатаки биват отблъсквани от ЗСУ с тежки загуби. И след като украинското настъпление е такъв провал, защо до момента войските на Путин не са си върнали никаква територия от юни насам? Независимо дали ви харесва или не, трябва да приемете факта, че украинското настъпление и през следващите седмици, а вероятно и месеци, ще се развива точно по горепосочения сценарии – днес няколко стотин метра напред на един участък, утре на друг. Ще прилича на измъкването на Едмон Дантес, бъдещият граф Монте Кристо, от зандана в замъка Иф, едно невъзможно на пръв поглед начинание увенчало се в крайна сметка с успех.

Работят ли чудо-оръжията?

Миналата година по това време започна да набира скорост поредната мания – тази за чудо-оръжията, които щели бързо да наклонят везните в полза на едната или другата страна и войната да приключи до Ивановден, или в краен случай до лятната ваканция. Украинците, подобно на детенце пишещо писмо до Дядо Коледа, започнаха да изреждат какво им трябва, западните „татковци“ и „майки“ се мръщеха, дърпаха се, увъртаха, но в крайна сметка вадеха чековите книжки и подаръците пристигаха. Танкове „Леопард“ и „Челинджър“, бронетранспортьори „Брадли“, ПВО системи „Пейтриът“ и какво ли още не. От другата страна кремълската пропаганда акцентира върху крайно неверният факт, че ядрена държава никога не била губила важна за нея война, промосковски инфлуенсъри разпространяваха басни за уникалните ракети „Кинжал“, „Искандер“ и какви ли още не други страхотии, а у нас наивни пенсионерки с червени сърца ги прокарваха през Фейсбук.

После дойде пролетта, а след нея и лятото и всичко си дойде на своите места. Появиха се кадри с горящи Леопарди, разкъсани от мини Брадли и даже с обхванат в пламъци считаният за уникален британски танк „Челинджър“. Пак по същото време над Киев украинското ПВО успя за една нощ да свали всичките изстреляни по посока на града руски свръхзвукови ракети „Кинжал“ и за тях май от тогава повече не се чу нищо. И като че ли започна да настъпва отрезвяване. Постепенно хората май започнаха да разбират, че едно оръжие е точно толкова качествено, колкото е армията която го използва. Ако дадете на някакво войнствено туземно племе танкове „Леопрад“ и ПВО системи „Пейтриът“, то най-вероятно диваците ще обикалят ококорени около тях и предпазливо ще ги почукват, за да разберат дали са кухи отвътре. И обратното, ако на една отлично подготвена армия дадете и някакви по-стари оръжия тя пак ще намери начин да извлече максимума от тях. Просто оръжията, били те „чудо“ или не, винаги трябва да се разглеждат като част от система, като отделен музикален инструмент в голям оркестър. Какви звуци ще възпроизведе той зависи от личните умения на конкретния музикант, а още по-важно е как ще се впише в общия ритъм.

И за да приключа окончателно с чудо-оръжията, за пореден път ще акцентирам на това какво казват украинците за основното предимство на западната техника пред руско-съветските и еквиваленти: тя съхранява живот. Основният акцент е поставен, освен на чисто бойната ефективност, на сигурността на екипажа. Дори и да бъде изваден от строя с пряко попадение даден танк или друга машина, в преобладаващата част от случаите хората вътре оцеляват и се връщат обратно в боя много скоро. В крайна сметка става въпрос за друг тип философия, изцяло непозната за руските военни, при която човешкият живот е поставен на първо място.

Ерата на дроновете

Едва ли може да посочите друго оръжие, което получи толкова сериозно развитие само за една година. Безпилотните летателни апарати си бяха отвоювали своето присъствие в небето на Украйна и миналото лято, но от тогава претърпяха такъв скок както в количествено, така и в качествено отношение, че вече спокойно можем да говорим за дронизация или просто за дронова революция.

ЗСУ първоначално разчитаха на доста известните турски дронове „Байрактар“, но те се оказаха лесни за сваляне от руснаците, най-вече заради големите си размери. Постепенно украинците по метода проба-грешка се ориентираха към други варианти и като че ли най-после напипаха някакво работещо решение. В момента използват едновременно няколко варианта - за разузнаване и за бомбардировки, както и т.нар. камикадзе-дронове. Последните са се превърнали в истински кошмар за руснаците, преди всичко заради размерите си - по-малки от метър. За да разберете какви количества безпилотници-самоубийци се изразходват от украинците напоследък ще ви спомена само, че преди дни офицерът от ЗСУ Роберт Бровди, известен най-вече с позивната си „Мадяр“, който е и командир на най-известното самостоятелно поделение опериращо с безпилотни апарати, позира пред пратка от 9 хиляди малки дрона купени чрез доброволни дарения. При това той обяви, че ще се стреми следващата партида да бъде от 20 хиляди бройки.

Освен на внос, украинците вече разчитат изключително много и на домашно производство на дронове. Около 100 фирми към момента са сключили договори с министерството на отбраната в Киев за сглобяване и доставка. При това, качеството и ефективността се подобряват непрекъснато. Тук е моментът да припомня, че благодарение на дроновете произведени в Украйна, ЗСУ успя донякъде да „върне“ войната обратно в Русия. Списъкът от улучени военни бази, летищата, предприятия, складове за гориво и т.н. вече е много дълъг, а почетно място в него заема самият Кремълски дворец, който бе успешно атакуван в началото на май.

Русия стана популярна най-вече с иранските си дронове камикадзе "Шахед", за които сега се твърди, че се сглобяват и на нейна територия. С тях, донякъде безразборно, постоянно се атакувана украинската цивилна инфраструктура и най-вече електроцентрали и пристанищни инсталации. И въпреки, че почти всички по правило биват сваляни от украинското ПВО, всяка нощ няколко "Шахеда" успяват да се промъкнат през преградния огън . С оглед на това как се развива ситуацията в момента и какъв е реалният потенциал на украинското ПВО, смело мога да прогнозирам, че и за в бъдеще тази статистика ще остане непроменена и някой-друг „Шахед“ винаги ще успява да достигне целта си.

Самите руснаци си признават, че за момента изостават от ЗСУ по отношение на използването на безпилотници на бойното поле, както в качествено, така и в количествено отношение. В един от класовете, обаче, те за момента имат превъзходство. Става въпрос за по-големите дронове камикадзе, които те са кръстили „Ланцет“. Те летят на десетки километри, имат доста по-голяма успеваемост и от известно време се превърнаха наистина в сериозен проблем за украинската армия. И ако до скоро бяха използвани срещу такива „тлъсти“ цели като танкове и самоходни оръдия, то след последните подобрения, руснаците ги използват даже и срещу летища намиращи се недалеч от фронтовата линия.

Смело мога да прогнозирам, че дроновата война тепърва ще набира обороти. И докато прогресът на украинската страна в това отношение ще зависи изцяло от това колко успешни нови модели ще бъдат разработени и как ше бъде организирано производството им, то при руснаците всичко се свежда до едно-единствено нещо – до каква степен те ще успяват да заобикалят наложените им санкции. Защото за никого не е тайна, че руското производство на безпилотници в момента изцяло зависи от компоненти произвеждани от същия този омразен Запад, с който Путин уж се бори.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube
Вече може да ни гледате и в TikTok