Не искаме топката. Искаме преса

Напрежение. Само няколко секунди остават до началото на големия мач. Първи съдийски сигнал. И ... топката е изпратена с все сила към половината на противника, колкото се може по-близо до ъгловото флагче. Без опит за подавания между футболистите, които първи са имали възможността да боравят с топката. Без опит за атака. Просто наглед подаряваш топката на противника. Но защо? Вероятно сте забелязали, че това е сред най-модерните тенденции във футболните тактически прийоми в последно време, когато говорим за начало на някое полувреме.

През 1991 Англия гостува на Полша в последна квалификация по пътя към европейските финали през 1992. Който победи, отива на първенството, като равенството облагодетелства „Трите лъва“. Имайки предвид колко важен е двубоят, е леко странно на пръв поглед, че мениджърът на островитяните Греъм Тейлър пуска в игра двама абсолютни дебютанти – Анди Синтън и Анди Грей. Вторият има ключова роля в началните 3 секунди на срещата. Дейвид Плат и Гари Линекер изпълняват началния удар, връщайки топката назад към Грей, чиято задача е да изпрати топката колкото се може по-далеч в половината на поляците към флагчето за изпълнение на корнер. Според Тейлър това е най-добрият начин да започнеш даден мач: да натикаш опонента в неговата половина, да го заградиш, да не му дадеш и секунда спокойствие, да го пресираш. За нещастие на Грей, той се подхлъзва, когато топката му е върната и изключително сложната задача не е изпълнена по правилния начин. Дори напротив – поляците открадват топката и англичаните се оказват в уязвима позиция и трябва да се защитават, още преди да са изминали и десет секунди от срещата. Анди Грей никога повече не играе за Англия, като е сменен на почивката в онзи ден, който не се оказва чак толкова пагубен за „Трите лъва“, които завършват при 1:1 и се класират за европейските финали. Футболът на Греъм Тейлър тогава е считан за старомоден – дълги топки, по възможност насочени към някой едър номер 9 и доста, доста внимание към статичните положения, най-вече корнерите, които влудяват английската публика.

Е, корнерите продължават да са изключително оръжие и днес, но по-странното е, че изпълнението на началния удар наподобява много онази идея на Тейлър от 1991 и днес. Олимпик Марсилия играе така през сезон 2017/2018, когато достига до финала в Лига Европа. Явно френските представители нямат нищо против да практикуват тази тактика на финали в клубните турнири, след като и Пари Сен Жермен го стори срещу Интер в края на май. Само напомням – парижани спечелиха с 5:0, така че едва ли някой може да съди Луис Енрике за решенията му. Ако ПСЖ изпълнява така начален удар и иска играта да започне по този начин от центъра, защо тогава и другите да не го правят?! Вълна от последователи, но не в социалните мрежи, а от отбори, които се „влюбват“ в това действие. Миналата неделя Арсенал започна мача точно така срещу Ливърпул. В Англия отличници по този показател са Нюкасъл, които вече два пъти са слагали начало на мач със силно изритана топка към противниковия корнер и Кристал Палас, които три пъти (2 пъти през първото полувреме и веднъж за подновяване на играта след почивката) са подарявали топката на съперника.

Със сигурност това е по правилата. Не нарушава и духа на играта, никъде не е казано, че трябва непрестанно да владееш топката. Но подобен подход илюстрира много ясно каква е стратегията на много треньори в съвременния футбол. Пресирай! Не оставяй на другия отбор да се измъкне. Нюкасъл разполага 8 от играчите си в близост до изпълнението на тъча, веднага след като Сандро Тонали прати топката в тази зона на терена. Логично – за отборът срещу „свраките“ не е много лесно да изнесе топката и тя пак отива в Нюкасъл, но вече не около централната линия на терена, а в близост до наказателното поле. С други думи – печелиш около 30 метра с изчистена в тъч топка. Ето как и началният удар спокойно може да бъде считан за статично положение, от което да извлечеш дивиденти.

Разбира се, по-можещите и технически грамотни отбори могат да се справят с това предизвикателство и успяват да се измъкнат, но колкото по-надолу в класирането отиваме, толкова по-вероятно е подобна тактика да се отразява на по-слабите отбори и те трудно да елиминират опасността. Истината е, че когато един отбор има странично хвърляне много близо до аутлинията, футболистът, който ще връща топката в игра, винаги опитва да „спечели“ поне 7-8 метра, така че да се придвижи по-напред. Статистиката също говори красноречиво – когато тъчът е изпълнен в пространството между ъгъла наказателното поле до началото на другото наказателно поле от другата страна на игрището, твой съотборник играе с топката пръв в 85% от случаите. Ако обаче тъчът е в близост до корнера – тогава този процент пада стремглаво до 68%.

Понякога отборите не желаят да играят с топката. Искат просто да сплашат съперника.