Ефектът "Зеленски"

Зеленски в България

Във вечната ранглиста на успешните актьори, направили още по-успешна кариера като политици, сегашният украински президент Влодимир Зеленски се е настанил трайно на второ място. Измества го само енигматичният Роналд Рейгън, двукратният президент на САЩ от 80-те години на миналия век, който с упоритост и постоянство се зае с на пръв поглед невъзможна мисия – да срине глобалната комунистическа система – и в крайна сметка успя и така промени завинаги хода на историята. След Зеленски вече остават редица известни в близкото и по-далечно минало имена, всеки от които е носил в себе си искрица божествен артистичен талант, но най-вече убеждението, че може да промени живота на хората около него и с политически средства. Сред тези имена откриваме и Бепе Грило (италиански комик и лидер на партия), и енигматичната аржентинка Ева Перон, и гватемалецът Джими Моралес, изкарал пълен президентски мандат преди няколко години, и суровите холивудски мъжаги Арнолд Шварценегер и Клинт Ийстууд, съответно губернатор на Калифорния и кмет на градчето Кемъл в същия щат. Към тях можем да добавим дори и близнаците Лех и Ярослав Качински, президент и премиер на Полша преди петнайсетина години, чийто актьорска кариера се изчерпва с участието им в игрален филм като деца. И все пак колкото и да бяха популярни и актуални доскоро, никой от гореизброените вече не може да се сравнява със Зеленски като личностно присъствие и глобално влияние.

Снимка: Десислава Кулелиева

София се докосна до „ефекта Зеленски“ в четвъртък около обед. Пристигането му в редица отношения се усети като свеж пролетен вятър, който поразреди мириса на застояло във високите етажи на властта у нас. Две неща ми направиха изключително силно впечатление – 1) президентът на Украйна е невероятно делови и експедитивен човек и 2) говори открито и директно без да се вълнува дали така ще засегне някого.

Може би, ако ситуацията в Украйна бе нормална, щеше да бъде другояче и щяхме да успеем да се докоснем и до неговата лежерна и по-весела страна, но държавата му е в капана на смъртоносна война и той няма нито секунда за губене.

Като изключително добре пресметнат ход смятам отказът му (или каквото там е било) да говори пред парламента. Вместо това Зеленски се срещна само с представителите на тези четири политически сили, които официално декларираха подкрепата си за членството на Украйна в НАТО. Така той съхрани сили и позитивна енергия за другите срещи и разговори, които му предстояха. Ако беше влязъл в пленарната зала с голяма увереност може да се твърди, че най-малкото щяхме да станем свидетели на някакви вербални провокации от страна на едни народни представители с определен идеологически профил.

Срещата на украинският президент с настоящия премиер акад. Денков и действащия външен министър Мария Габриел пък е изключително признание за новото политическо управление на страната и най-вече за политическия курс, който води. Това е добре за България, защото такъв вид новини, макар и за кратко, попадат в основните новинарски потоци и нас ни споменават по цял свят, при това в положителен смисъл. Е, може би не в целия. В Русия, както можеше да се очаква, вече бяха наострили пропагандните стрели и говорителят на Путин, Дмитрий Песков, побърза да заяви, че чрез това посещение на високо равнище България на практика е „почти въвлечена в конфликта“.

За какво си говориха в София?

От официално и полуофициално разгласената информация стана ясно, че в преговорите между Зеленски и българската изпълнителна власт са били засегнати три основни теми:

Политическа – получаване на политическа подкрепа за евентуално бъдещо членство на Украйна в НАТО

Икономическа – разговори за възможно бъдещо участие на България във възстановяването на следвоенна Украйна

Военна – размерите на бъдещата военна помощ за Украйна

Визитата на Зеленски в България - с кого говори и какво каза (обобщение)

Противно на това какво си мислят някои пламенни последователи на явлението путинизъм/рашизъм у нас, войната в Украйна рано или късно ще свърши и то в никакъв случай в полза на Русия. Украинската държава ще продължи да съществува и когато заглъхне тътенът на взривовете и воят на сирените, на преден план ще излязат сметките. И равносметките. Например, кой с какво е помогнал и как се е държал, когато на украинците им е било най-трудно. В негативната половина на листа със сигурност ще попаднат странни субекти като сегашния унгарски премиер Орбан и правителството му, които на думи и на дела неколкократно демонстрираха, че близостта им с Путин им е много по-важна отколкото физическото оцеляване на съседите им украинци. Сигурен съм, обаче, че България този път ще бъде в групата на „добрите“, т.е. на страните заели „правилната“ позиция. Но е много важно това да се казва ясно и без недомлъвки, за да се чуе достатъчно рано и достатъчно силно от колкото се може повече хора отвъд границите ни. А не като миналата година, когато хем бяхме „за мир“, хем по неведоми пътища на бойното поле в Украйна постоянно пристигаха български муниции, гориво и стрелково оръжие.

А сега, нека да погледнем проблема и от към прагматичната и даже национално-егоистичната страна. След края на войната за нула време ще се пръкнат всевъзможни многомилиардни фондове за възстановяване на изтерзаната Украйна. От една страна те ще бъдат необходими, за да я изправят на крака, а от друга ударно да я подготвят за влизане в ЕС и НАТО. Защото Украйна не е някоя млада неосъзната полуколониална държавица от Третия Свят, а модерна и добре развита страна, която лесно ще се интегрира във всички доминиращи международни политически, икономически и военни структури. Не е нужно да си Айнщайн, за да се досетиш, че още отсега големите международни корпорации и всякакви там финансови „акули“ и играчи, които имат навика да планират за години напред, вече точат ножовете и се договарят как да делят огромната финансова „баница“. За нас, като малка държава, едва ли ще ни бъдат отредени най-тлъстите парчета, но от друга страна, ще бъде доста далновидно, ако още отсега заемем съответната позиция на стартовото блокче, за да можем да се възползваме от колкото се може повече милиони и милиарди. В наша полза ще бъде както чисто човешкото отношение, което сме показали в най-мрачните моменти, така и географската близост, пък и българската диаспора там. Убеден съм, че водещите български политически лица, както в София, така и Брюксел, вече разсъждават по темата.

Към военната тема, която е най-секретната част от преговорите и за това към момента има доста предположения и твърде малко факти.

Вероятно помните, че през първите дни на руска агресия в медийното пространство налуха някакви странни „анализатори“ с неосталинистки уклон, които на всеослушание обясняваха как Украйна ще бъде прегазена за отрицателно време и дори Русия да не успее да я завладее изцяло, то останалите парченца ще бъдат тихомълком анексирани от алчните за чужда земя нейни съседи като Полша, Унгария и Румъния. Е, като знаем, това не се случи, най-вече благодарение на изключителната смелост и воля за съпротива срещу агресора, проявена от украинския народ, а и няма как да се случи и за вбъдеще, защото съществуващият международен правов ред гарантира неприкосновеността на официално признатите граници.

Когато стана ясно, че агресията забуксува и нашествениците буквално се задавиха в собствената си кръв, родните рашисти-пропагандатори започнаха да разпространяват нова опорка – че Украйна само ще бъде употребена от сегашните си западни партньори за някакви си техни геополитически цели, а когато войната свърши ще бъде захвърлена на произвола на съдбата - жалка, сломена и изтощена. Е, имам една „добра“ новина за всички „опоркаджии“, както и за горките хорица, които им се връзват – това няма как да се случи. Първо, защото процесите за поетапно интегриране на Украйна в ЕС текат доста отдавна, даже отпреди войната, и второ, защото дори в момента тя е на път да се сдобие с политически гаранции, своеобразен дипломатически „чадър“ за бъдещото си членство в НАТО. Включително и от България.

Т.нар. захвърляне на Украйна на бунището няма да се случи и по чисто прагматични причини. Защото тя е изключително апетитно парче от гледна точка на икономически потенциал, квалифицирана работна ръка, научни кадри, селскостопанско производство, географско местоположение, пътни артерии и какво ли още не. Освен това в момента разполага с една от най-мощните и боеспособни армии в Европа, а може би и в света. Няма как европейските ръководители да изпуснат шанса да приобщят към Евросъюза такъв потенциал, който си е направо дар от бога. При това, измъквайки го от хищните лапи на Путин.

А сега нека да се опитаме да си представим как би изглеждала Югоизточна Европа в случай, че войната приключи както се очаква и НАТО инкорпорира Украйна в редиците си. Тогава черноморският фланг на Алианса ще изглежда като една гигантска подкова, започваща от Мариупол и Азовско Море на североизток до кавказкото крайбрежие на Турция на югоизток. Това, на практика, ще означава, че Русия като директна заплаха за Балканите и Южна Европа, ще бъде изтласкана далеч на изток и, съответно - би трябвало да спадне и тежестта на политическия натиск, който тя оказва върху България. В дългосрочен план това трябва да донесе и постепенно успокояване и нормализиране на такива перманентно тлеещи конфликтни зони като Молдова и Кавказ и най-вече стабилност и устойчиво развитие на целия черноморски регион.

Какви оръжия иска Украйна, какво можем и какво трябва да дадем?

От малкото, което стана известно на медиите до момента, както и от изказванията на премиера Денков и министъра на отбраната Тагарев, стана ясно, че украинците са искали най-вече средства за противовъздушна отбрана (зенитно-ракетни комплекси) и „тежка бронирана техника“ (вероятно танкове). Към това, съдейки по изказванията на президента Зеленски пред медиите в четвъртък, може да добавим и още един съществен компонент – верижна самоходна артилерия. От българска страна е гарантирано това което си имаме предостатъчно – съветски тип амуниции, а за всичко останало е било казано обичайното в такива случаи „ще помислим и ще видим какво може да ви дадем“.

Военна помощ за Украйна - какво поиска Киев и какво можем да дадем

И така, какво можем да дадем на украинците? Премиерът Денков категорично отрече възможността да предоставим част от най-мощните си зенитно-ракетни комплекси С-300 и това е напълно разбираемо. Ако си спомняте, когато през октомври м.г. ненадейно възникна проблемът със самото съществуване на украинската енергетика заради руските ракетни обстрели, в Киев се видяха в чудо как да осигурят адекватна защита на техните електроцентрали и буквално обърнаха света надолу с главата, за да се сдобият с някакви ПВО комплекси. Оказа се, че това е доста трудно, защото никоя армия не разполагаше с излишни бройки в наличност, защото никой не се е готвил за такава пълномащабна война. В момента, пък, проблемът е как да се осигури адекватен „чадър“ непосредствено на бойното поле срещу руското превъзходство във въздуха, както и да се минимизира ефекта от постоянните руски ракетни обстрели на големите населени места в Украйна. Сърцето казва, че трябва да помогнем на страдащите украинци в труден момент. Логиката и разумът, обаче, ни подсказват, че ако им предадем най-мощните си средства за противовъздушна отбрана, трудно ще им намерим адекватна замяна в обозримо бъдеще и именно този довод ще надделее при взимането на окончателно решение от страна на българското държавно ръководство.

Що се отнася до другото дискутирано въоръжение – тежката бронирана техника - то там нещата стоят по-различно. Основният боен танк на разположение на българската армия е съветският Т-72, който е и основен такъв в момента и за руските агресори в Украйна. Той е доста масово използван и от ЗСУ (украинските въоръжени сили), отчасти защото го получават като доставки от трети страни, отчасти защото украинците се сдобиха с немалко трофеи по време на настъпленията си. Около 10% от наличните бройки в България са модернизирани, докато останалите се съхраняват в първоначалното им „съветско“ състояние.

Именно от тях е възможно да изпратим известно количество след време в Украйна. Някои вече изказаха мнение, че ЗСУ са получили вече предостатъчно танкове откъде ли не, но ще припомня думите на главнокомандуващия генерал Залужни, че по време на война не съществува такова понятие като „достатъчно оръжие“. От себе си ще добавя, че танкът е преди всичко разходен материал и всеки ден се губят по няколко, а по време на най-критичните фази на битките бройките са десетки. Освен това танкове излизат непрекъснато от строя и по чисто технически причини.

По-интересен е казусът със самоходната артилерия. На външен вид този тип оръдия много наподобяват танкове и само опитното око на специалист може да забележи разликата. Така че поне формално, те също попадат в желаната от Зеленски „тежка бронирана техника“. По-любопитното в случая е, че за определен период от време ние у нас сме произвеждали по лиценз съветската 2С1 Гвоздика и в момента разполагаме със значителен брой от тях в хранилища. Така че е твърде вероятно след някой-друг месец, освен танкове Т-72 към Украйна да поемат и десетки самоходни гаубици Гвоздика.

Най-главният компонент на помощта безспорно е родната продукция – съветски тип амуниции, най-вече снаряди, мини и патрони. Освен това ние произвеждаме и изключително качествени автомати, картечници и гранатомети, които от доста време са се доказали в различни горещи точки по света, включително в Украйна.

Мнозина забравят, че военната помощ за Киев не се изчерпва само с оръжия. Сред дискутираните допълнителни възможности са ремонт на военна техника на ЗСУ в наши специализирани предприятия, както и обучения на санитари. И докато първото засега по-скоро е в сферата на вероятностите, то за второто има официално гласувано решение от страна на предходния парламент, което подготовката на до 60 души медицински персонал на ЗСУ на наша територия, който ще се осъществява най-вече в специализирания център във ВМА.

Война до дупка или мир на всяка цена?

Напълно нормално за едно демократично общество имаше и такива, които бяха против самото пристигане на Зеленски, както много други неща. Против военната помощ за ЗСУ, например. Също така са против еврото. Както и членството ни в НАТО. Очевидно е, че са против и Евросъюза, макар че с пълни шепи черпят от благата му. Както и да се нарече - наследствена идеологическа обремененост или просто патерналистичен комплекс – но фактът си остава факт: тези хора и организации се чувстват доволни и пълноценни единствено когато Москва е удовлетворена.

Най-интересни трансформации в риториката на „национално отговорните“ сили се наблюдават през последната една година. Първоначално те твърдяха, че Русия ще победи без проблеми, след това ни убеждаваха, че без руския газ ще замръзнем за нула време, а от Нова Година насам, когато и на най-заблудените стана ясно, че Русия губи войната, внезапно и колективно заговориха за мир. Ако думите им се възприемат нормално, то би излязло, че всеки който желае да помогне на Украйна е проклет войнолюбец, а тези които искат Русия да надделее, всъщност са за мир.

Най-абсурдни, обаче, се оказват фейковете, които въпросните „миролюбци“ разпространяват наляво и надясно като най-популярните са, че 80% от българския народ е против „войната“, Зеленски, Украйна, НАТО, Европейския Съюз, САЩ, Еврото, „джендър-идеологиите“, за Русия, за „мир и неутралитет“. Но ако е така, защо от години най-видните представители на „миролюбците“ – БСП и „Възраждане“ – приблизително запълват около една четвърт от местата в парламента?

Друга "национално отговорна" теза, е че ако даваме оръжие на Украйна ставаме участник в конфликта. Коя от десетките държави оказали пряка военно-техническа помощ на Киев до момента е пряк участник в конфликта?

Или пък за това, че българското правителство ще изпрати войски в Украйна. В качеството си на каква точно България ще изпрати войски там, с каква цел и най-вече кое събитие или външно влияние ще го накара да го направи?

И още - войната трябва да се реши с мирни преговори. Да, така е, всички войни рано или късно завършват по този начин. Но на каква цена? Значи ли това, че Путин доброволно ще спре бойните действия, ще деанексира завзетите територии, ще се съгласи да плаща репарации, ще върне отвлечените деца и най-вече ще се извини публично за причинените от него страдания? Или пък означава, че Украйна доброволно и най-вече официално да се откаже от загубените до момента земи, както и да се примири с гореизброеното?

Войната ще ескалира. И как точно ще изглежда въпросната ескалация? Руснаците (които, да припомня, за една година са напреднали около 30-на километра в района на Бахмут с цента на десетки хиляди загуби) ще завземат Одеса, ще направят десант в Прага и ще дебаркират на плажа край Созопол?

Ще изпразним оръжейните си складове, ще дадем всичките си оръжия на Украйна и накрая армията ни ще бъде напълно небоеспособна. Кой, обаче, е казал, че ще дадем всичкото си оръжие на Украйна? И кой проспа последните двайсетина години, през които бяхме вече активен член на НАТО и на практика не закупи никакви по-сериозни оръжия за войската ни? И не започва ли реформата в една армия с някои по-генерални промени, като, например, по-достойно заплащане? И отговаря ли на истината твърдението, че някои старши български офицери служат в НАТО през деня, а вечер като се приберат у дома чудодейно в миг се превръщат в яростни русофили?

Тъжното в случая е, че подобни въпроси, риторични или не, се въртят в главите на мнозина у нас, но сякаш никой не смее да ги зададе на глас. В четвъртък президентът Зеленски нагледно ни показа как трябва да изглежда модерният политик и национален лидер и най-вече как трябва да се отстояват интересите на страната си в условията на невероятна криза. Дано някои от домораслите ни „миролюбци“, пък и не само те, да са си направили съответните изводи.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube