Петър Дочев: ЦСКА остава завинаги в съцето ми

от БНТ

14:30, 22.06.2023

Чете се за: 13:40 мин.

Спорт

Слушай новината

Петър Дочев добива слава на безкомпромисен нападател през 90-те години на миналия век. Роден на 2 септември 1973 година в София, той печели 3 титли с екипа на волейболния ЦСКА. Нападателят е потомствен привърженик на „армейците“, който успява да достигне до върховете и като треньор след края на активната си кариера на състезател. Баща му Дочо Петров е един от най-успешните български баскетболисти през 70-те и 80-те години на миналия век.

Петър Дочев е световен шампион за младежи на Световното първенство в Кайро през 1991 г.

Като състезател на клубно ниво освен за ЦСКА е играл в Словения, Ливан, Северна Македония, Франция, Албания и Израел.

Петър Дочев е бил помощник треньор на националния отбор жени воден от Драган Нешич в периода 2006 - 2010 г., а след това е и в щаба на Драгутин Балтич през 2011 г.

На клубно ниво е бил старши треньор на жени в отборите на Волеро (Швейцария), Казанлък волей и Берое Стара Загора. Бил е наставник и на мъжките отбори на Калиакра (Каварна), Монтана, Дея волей и Лукойл Нефтохимик, както и пом.-треньор на женския тим на ЦСКА в щаба на Юлия Иванова и старши-треньор на националния отбор - девойки до 18 г.

Петър Дочев говори пред официалния сайт на ВК ЦСКА в поредицата "Червените волейболни сърца на България“.

- Г-н Дочев, помните ли как влязохте във волейболната зала на ЦСКА?

Първите ми спомени са сякаш е днес. Аз израснах в залата на „Народна армия“. Баща ми беше известен баскетболист, национален състезател. В първи клас ме хвана за ръчичка и тръгна да ме записва, аз много исках, мечта ми беше да започна да тренирам, но баскетбол. Хвана ме за ръка, тръгнахме към баскетболната зала, но завихме надясно, където бяха волейболните кортове. И вместо в баскетболната зала се озовах на волейболния корт. И каза, че ако не става нищо от мен, ще ме запише баскетбол. Трябваха ми два, три месеца да се влюбя в тази игра и да не помисля повече за баскетбол. Та така стартирах аз с волейбола, от ранна детска възраст. Обърках спортовете, но не съжалявам и до ден-днешен. Бързо навлязох в играта. Не мога да кажа, че волейболът е лек спорт, особено за деца. Изисква се огромно търпение да може да те научат да играеш добре. И лека по лека животът протече така, волейболът остана в моя живот допреди две години.

- При кого започнахте в ЦСКА?

- При Стефан Христов. И треньорът и съотборниците ми станаха едно голямо семейство. Живеехме и споделяхме всичко заедно. На всички този спорт ни беше залегнал в душите.

- А той ли беше фигурата, която определи на кой пост да играете в последствие?

По-скоро той. Първите ми съзнателни години във волейбола не може да решаваш ти какво можеш или не можеш. Той ме насочи. Стартирах кариерата си като централен блокировач. В последствие и диагонал на разпределителя залегна и в неговата идея. Имаше един период, в който Иван Сеферинов беше треньор, той обичаше да създава посрещачи и една година се борех с поста посрещане. Не, че не се справях добре, но като диагонал на разпределителя давах повече на отбора. И така останах в последствие.

- Като се върнете назад във времето, кои бяха по-силните страни на тази позиция, която успяхте да изпълнявате?

- Колкото и нескромно да звучи, смятам, че имам добър нюх към блокадата и нападението, това е пост който носи много нападение. Нападения, сервиси, които даваха много на отбора.

- При кого успяхте да се наложите да играете в мъжкия отбор?

- Още юношеска възраст започнаха да ме вземат. Тогава големите звезди бяха Боре Кьосев, Любо Ганев, Бог да го прости Венци Димитров, страхотни състезатели и винаги като връщам времето назад се сещам, че освен треньорите с които работех и такива волейболни величия също допринесоха за моето израстване и да се чувствам комфортно във волейболната зала.

- Имало ли е треньор, който да ви е дал повече, за да стъпите на треньорската професия?

- Аз излязох на 24 години в чужбина. Иван Сеферинов беше треньор на мъжкия отбор, той ми даде първите стъпки в мъжкия волейболен отбор. След това смених страшно много треньори в чужбина. Смятам, че основата която имам, определено ми я даде той.

- Казахте за колектива, който в бил в ЦСКА. Предполагам, че сте изградили и по-лични приятелства?

- Разбира се. В онова време в което ние се състезавахме, професионализмът и личните отношения в отбора бяха за завиждане. Един отбор, който помагаше, един отбор, който даваше всичко. Дори когато излязох първата година в чужбина, страшно много ми липсваше този колектив и тази среда. Ние наистина живеехме заедно и се чувствахме добре заедно. Стори ми се скучно в чужбина. Викам си тези хора, не знаят ли как да се забавляват?! И определено тогавашните волейболисти бяхме много сплотени заедно. Сега е различно, изграден е съвсем различен манталитет, различно е какво трябва да прави един волейболист в залата.

- Има ли мачове или турнири, които са оставили трайна следа?

- Най-ми беше приятно, когато растях сред тези състезатели. Нямаше такова текучество на играчи, като в чужбина. Имаше едно правило, при което всеки волейболист до 28-годишна възраст беше длъжен да играе в България и чак след това да гради кариера в чужбина. Възможност още от юношеските ми години да се докосна до много сериозни волейболни величия, които залегнаха в сърцето и в душата ми до ден днешен. Когато отивам на гости в Борислав Кьосев си спомняме истории, разказваме си и толкова приятно ни става за времето което сме прекарали на волейболното игрище и извън него. Но така това което се сещаме и с него е един мач, гостувахме в Добрич, тогава това беше една школа, която бълваше волейболисти, подаваше на националния ни отбор много състезатели. Беше изключителен отбор. На това гостуване, бяхме в една люта битка с Добрич, стигнахме до тайбрек и в тайбрека последните точки бяха важни затворихме 16 на 14. При положение, че Добрич имаха мачбол за затваряне на мача. И точно в този мачбол ми беше вдигната топка на мен. И за мое огромно не удоволствие, но след това за щастие аз забих в блокада и топката толкова бързо се върна, че Борислав Кьосев беше тръгнал да забива, а тя от блокада се удари в неговата ръка и той я повдигна повторно на мен, а Добрич вече се радваха, че са затворили мача. И това беше един изключителен момент и до ден днешен двамата си спомняме, как може точно в Боре да отиде тази топка и той да ми вдигне и мача да отиде в наша полза. Има толкова много неща, които в тези години са се случили в България. Това е космополитен спорт, няма как да не ти остави спомени и да се връщаш винаги на тях.

- Имало ли е трудни моменти в този период на ЦСКА?

- Най-труден момент ми е било, когато бях юноша и получих една контузия в кръста. Цяла година се борех с нея. А трябваше и да играя, защото нямаше кой. Труден и дълъг период. Докато открих един чакръкчия. Ние в България имаме едни хора със златни ръце. Стигнах до този човек Бай Тодор. Цяла година ходя по болници да ме възстановяват и този човек за три дена ме оправи. И аз наистина имах много сериозен проблем в кръста и петдесет процента пусках топките. Защото нямах сили да направя тази хубава дъга. Нямах енергия.

- Това, че играехте за ЦСКА, промени ли по някакъв начин нагласата и настройката за доказване?

- Няма състезател, който да е преминал през школата на ЦСКА и ЦСКА да не остане в сърцето му. Не само по стечения на обстоятелствата, но аз съм цесекар и останах такъв.

- Лесно ли стана този преход от играч към треньор?

- При мен нещата се случиха доста благоприятно, защото аз се занимавах с треньорска дейност в период, в който още се състезавах. Моите пътища, като треньор бяха свързани с женския национален отбор и Драган Нешич, който ме покани като помощник в тези години. Този период е останал много дълбоко в съзнанието ми. Спомням си моята първа реплика когато Драган ме покани за треньор. Казах му: „Нешич, първо аз съм мъж и второ, аз се състезавам и не знам какво бих дал на женския волейболен отбор от себе си“. И той каза, че е видял нещо в мен и ще е летния период и аз няма да имам мачове. „Ще ми бъдеш като дясна ръка“, ми каза. Така стана прехода. Влюбих се в тази професия. И две-три години играех и тренирах и така по-лесно дойде в съзнанието от действащ играч да трябва да се откажа и да се отдам на треньорска работа. И мисля, че този преход ми помогна.

- Различен ли е подходът когато тренирате мъже и жени?

- На този въпрос ще отговоря така: „Изключително трудно се работи с жени. Но е удоволствие“. Смятам, че за един треньор и мъжкият и женският отбор има какво да му даде.

- Може ли да разделите кога победите са по-сладки – като състезател, треньор на мъже или на жени?

- Успехите сами по себе си са важни и за състезателя и за треньора. Когато се състезаваш и печелиш, много повече неща зависят от тебе и това е по-лесното да се направи, отколкото за един треньор, който трябва да разчита на знанията и уменията на състезателите с които работи, за да достигне този резултат. Треньорската работа е по-трудна, защото там разчиташ на други хора, трябва да ги подготвиш така, че да има резултат.

- Ако трябва да дадете съвети на сегашните волейболисти на ЦСКА. Какво бихте им казали?

- За да упражняваш този спорт в България, не бих казал, че има най-подходящите условия за работа. Трябва много да обичаш този спорт и това което правиш. Целеустремеността и постоянството в работата са това, което да ти дава израстване. За което трябва много търпение.