Пред БНТ: Историята на Гидон Лев, който оцеля в концлагера Терезин

С декларации и едноминутно мълчание Народното събрание почете паметта на жертвите на Холокоста. По решение на ООН днес светът отбелязва годишнината от освобождаването на концлагера "Аушвиц - Биркенау".

В социалните мрежи президентът Румен Радев написа: "В този ден отдаваме почит пред паметта на всички жертви, загубили живота си по време на Холокоста. В мрачните години на Втората световна война България не допусна нито един свой гражданин от еврейски произход да бъде изпратен в лагерите на смъртта".

Президентът отдаде почит пред паметта на жертвите на Холокоста

6 милиона европейски евреи бяха избити от нацистите. А какво е да оцелееш след 4 години в ужаса на еврейското гето и в концлагера Терезин и въпреки това да запазиш усмивката си - вижте историята на Гидон Лев. Той беше част от делегация, която почете паметта на жертвите на Холокоста в Чехия.

Гидон Лев, на 87, оцелял от лагера в Терезин.

"Бях в лагера от началото до края. Спомням си, че ми беше студено, имах раница, носех и куфар. Беше студено, чувствах се изморен, беше ужасно. Единственото хубаво нещо беше, че мъжът, който вървеше до мен, ми помогна с куфара. Това е първото. Второто, което помня, е как ни казаха да отиваме в бараките. Качихме се три етажа, в една много малка стая. Ние бяхме 10 - 12 души, имаше легла на два етажа. Аз бързо се качих на втория етаж, майка ми остана надолу. А после - на другата сутрин, когато видях баща си, а той не можеше, не биваше да ме гледа", казва Гидон Лев.

Терзин или Терезиенщат съществува от 1941 до 1945 година, и представлява гето и концентрационен лагер. В него са настанявани основно политически затворници. В Терезин живота си губят 33 000 души. Това е транзитен лагер - от там евреите са били изпращани в центровете за унищожение в Аушвиц, Треблинка, Дахау. Според различните източници в Терезин са били изпратени между 9000 и 15 000 деца, оцелели са около 100. Гидон е едно от тях.

"Двете най-страшни неща в Терезин бяха гладът, да си гладен от сутрин до вечер. Нямаш хладилник, където да бръкнеш, нямаш шкаф, от където да си вземеш парче хляб. Нищо! Дават малко хляб и купа супа веднъж на ден, понякога и два пъти, и това е. Гладът е постоянен. И второто най-страшно нещо беше... страхът да не бъдеш изпратен на изток. Но трябва да помните, че ние не знаехме че има газови камери. Не знаехме, че стрелят по хора, че копаят дупки и след стрелбата ги закопават... Не го знаехме. Слухове имаше, че е лошо, ужасно, че няма храна - както и тук. Но усещането, страхът, че могат да те изпратя на изток, беше през цялото време", казва Гидон.

За първи път Гидон Лев се връща в Терезин миналата година. Има възможност да види рисунка, която е направил през 1944 година.

"Аз помня, но е възможно и това да не е така, че видях баща си два пъти за 4-3 години. Не помня да съм виждал дядо си - той беше там, но почина след 2 години в лагера. Въпреки, че Терезин не беше "лагер на смъртта", казва Гидон.

Газова камера в Терезин няма, но е построен крематориум. В най-тежките години - 1942-43, тук са умирали между 150 и 180 души на ден. Има и коломбариум, където са съхранявани тленните останки, често пъти в картонени кутии. Към края на съществуването на лагера, 22 000 от тях са изпразнени в близката река Охрже.

Освен липсата на храна, един от основните проблеми на Терезин е липсата на място. Преди войната, в гетото живеят около 7000 души, след 1942 броят им вече е 58 000 - мъже, жени и деца, в някакъв момент всеки човек там е разполагал с 1,62 кв. м. Въпреки това Гидон оцелява...

"Хм... Най-страшният момент беше и най-тъжният... Защото за кратко време аз живеех в малка стая, може би колкото гардероб. Бяхме аз и майка ми и една млада жена и малко момиченце. И аз бях малък - 6- 7-годишен. Името ѝ беше Маричка. Нашите майки отиваха на работа в 6 сутринта. И ни оставяха сами да правим каквото искаме - да играем, да тичаме... И разбира се - аз се влюбих. В моите очи тя беше много красива, можеше да се премята, да стои на ръце. Нали разбирате - любов на 7 години! И един ден... Майка ѝ си дойде и каза утре трябва да идем на гарата. Аз я питах - Защо, защо? На следващата сутрин тръгнаха... А аз плаках, бях много тъжен... А и много изплашен, че могат да изпратят и мен", разказва Гидон.

Сега, според човека, който помни ужаса на еврейското гето и продължава да минава през живота с усмивка, най-важното е до младите хора да стигне истината за Холокоста.

"Да помним, за да не позволим да се случи отново", казва той.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube