Как един човек може да промени хода на историята - този въпрос занимава много автори. Руският документалист Виталий Мански го изследва във филмите си за и Горбачов, Путин, Далай Лама. Напоследък обаче все повече го занимава войната и последната му лента носи името "Източен фронт". Мански представи филма си в рамките на "София филм фест", където беше и председател на журито на документалния конкурс. Николай Кръстев разговаря с него.
Николай Кръстев, БНТ:Благодаря Ви, г-н Мански, че приехте предложението на Българската национална телевизия да бъдете наш гост. Кажете, защо в своя нов документален филм Вие се обръщате към военната техника. Какво Ви привлече в това?
- Виталий Мански, документалист: "Аз като цяло правя кино винаги на базата на някакви собствени емоции, които изпитвам в тази или онази връзка, или в отговор на някакви въпроси, които си задавам. И помня усещането, когато за пръв път видях изгорял танк под Буча, бяха го изместили, за да не пречи на пътното движение, някак си го бяха захвърлили в някакво там дере край пътя. Това беше в началото на пълномащабната война и ми направи много силно емоционално впечатление. А после тези впечатления – разбираемо е – това беше руски танк, разбрах, че в него бяха изгорели хора, които бяха изпратени от страната си да завоюват друга страна – цялата тази верига от асоциации. Това предизвика у мен много силна емоции. И после постоянно в течение на първите години от войната се натъквах на военна техника. Например, в Берлин, когато срещу руското посолство поставиха руски танк, също разбит руски танк, там видях не една сцена, а сцени, многочислени сцени – как хората в Германия носеха цветя и ги полагаха на този танк, очевидно съчувствайки на руската армия и руските ли тези впечатления се натрупваха и изведнъж аз разбрах, че през призмата на тези артефакти, тази военна техника, може би ние добиваме по-точно и по-обемно разбиране за света, в който живеем. За съжаление, не започнах веднага да снимам този филм и онези първи шокови емоции от съединяването на военната техника с всекидневния живот преминаха. И в редките случаи, когато успявах да догоня тази емоция, започвайки да снимам филма, всичко това беше вече вторично, по-обичайно. Но все пак успяхме да запечатаме някои неща и така се роди филмът „Желязо“."
- Това означава ли, че днес вече нямате такъв интерес към историческите фигури такъв интерес, както беше преди към Горбачов, към Елцин или може би Путин? Или все още пазите този интерес?
- Винаги са ме интересували и ме интересуват личностите, които влияят върху хода на развитието на историята. Но сега, в момент на такава глобална катастрофа, ми се струва, че е важно – е, може би за някого е важно да снима филми в комуникация с тези личности – но за мен е по-ценно да запечатам измененията в живота и наблюденията над живота. Мен ми се струва, че това в момента не е достатъчно. Какво имам предвид: появиха се доста ленти от публицистично естество – обясняващи, разказващи, изобличаващи филми – такива има много, а към периферията на художественото внимание бяха изтласкани лентите, чиято задача е да запечатат начина на живот на хората в момент на глобални сътресения. Аз се опитвам да запълня този вакуум, доколкото ми позволяват силите, уменията, професионализмът може би, разбирането за това „днес“. Ще мине време и може би ще се върна към някакви по-по-лични истории."
- А какво Ви привлече към тези исторически фигури от руския и съветския период – властта над промените? Или може би нещо друго?
- Не мисля, че е властта. По-скоро ме е привлякло влиянието на човека върху хода на историческите събития. И зависимостта на огромно количество хора сякаш от един конкретен човек, смъртен като всеки един от нас. Как един конкретен човек може да изменя хода на историята. И ако личността не отговаря на този въпрос или няма претенция по този въпрос, тя по правило не е попадала в зоната на вниманието ми и в моите филми. Защото ако погледнете тези герои, които съм опитвал да разгледам – и Горбачов, и Путин, даже Далай Лама, който между другото предложи мирен изход – за което и получи Нобелова награда за мир – мирния изход за цял един народ от страна, която им е обявила война. И на мен това също ми беше интересно."
- В "Свидетелите на Путин" Вие някак преплитате две фигури – на Путин и на Горбачов. Горбачов, който живее в същия район, където бе избран Путин. И той казва: "Аз можех да не правя нищо и щях да остана на власт". Как се отнасяте към този елемент?
- Затова и харесвам Михаил Сергеевич – за това, че той въпреки всичко... Аз знам, че особено в страните от Балтика – аз живея в Латвия – знам, че не всички, далеч не всички са готови да признаят ролята на Горбачов, включително и в придобиването на независимост за балтийските страни. Изобщо да не говорим за падането на Берлинската стена и разпускането на Варшавския военен договор, получаването на независимост от Източна Европа и път към цивилизования, така да се каже, европейски живот. Но даже в тази кратка фраза, която той подхвърля, има много искрено и точно. Защото по принцип действително той, достигайки до върха на властта в съветската империя, е можел нищо да не прави, а просто да съхранява ценностната система и системата на отношенията. И ето че той се спомина на 92 години – той щеше да се спомине като генерален секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз. И на 50-ина метра от хотела, в който ние с Вас разговаряме, и до днес щеше да има мавзолей на вашия първия секретар на вашата Българска комунистическа партия. Но именно това, че Горбачов даде начало на тези процеси, които го и „изядоха“ много бързо – именно това е постъпка на истински човек."
- Вие направихте "Свидетелите на Путин" с кадри от времето преди той да дойде на власт, тоест преди 26 г., ако не греша. Можехте ли да си представите, че с Путин може да се случи нещо такова?
"Е, точно това, което се случи, беше трудно да си представя – ако имате предвид унищожението на свободите, тоталното обявяване на война на цивилизования свят, тоталната, реална война в Украйна, с фронтовата линия и хилядите загинали всеки ден. Но аз вече и за себе си, и публично съм отговарял на този въпрос, че да се намирам вътре в тази система на руската власт даже тогава, преди, пораждаше у мен много сериозни и вътрешни въпроси, и някакво вътрешно съпротивление, неприемане, тревога, ако щете. И не случайно възникна сблъсъкът, нашата дискусия по повод връщането на съветския химн, който за мен беше абсолютно неприемлив. Но мен даже не че фактът за връщането на химна ме е подразнил някак си на личностно равнище, а това, че Путин към този момент беше на президентския пост всичко на всичко по-малко от година, а вече в обкръжението му нямаше нито един, който можеше да си позволи да не е съгласен с него и неговите решения. Напомням, че Путин нямаше самостоятелна политика и не е печелил никаква предизборна кампания. Той нямаше и партия, изобщо нямаше публични фигури. Той беше избран на своеобразен конкурс за приемник Той беше избран с конкурс за приемник, човек, който от определена група хора – в дадения случай говорим за неговото „семейство“, беше поставен на тази длъжност. И това „семейство“, което, очевидно дори във филма, не приемаше връщането на съветския химн, не можеше вече да влияе на своята – както те считаха тогава – на своята марионетка. Всичко това предизвика тревога. Друг въпрос е, че да, аз не можех да предположа степента на катастрофата, която е следвала всичко това."
- С 26 години закъснение, имате ли отговор на въпроса кой е г-н Путин?
"Ами, аз имам, но той като цяло не е ярък по своята форма. Той е обикновен консерватор с много ограничено съзнание, убеден в своята правота. Това, което се оказа много опасно за политически лидер – човек, лишен от емпатия, тоест с едно такова механично отношение към живота. И всички последствия са резултат от едни такива прости, а не трагични обстоятелства на неговата личност."
- В момента в какви отношения се намирате с Русия?
- В Русия аз фигурирам в списъка на чуждестранните агенти. Срещу мен е повдигнато наказателно дело. Аз не мога да влизам в Русия. С удоволствие бих се отказал от руско гражданство, но докато тече висящият наказателен процес, съм лишен от това право. Тоест лишен съм дори от възможността да подам заявление. Аз не съм роден в Русия, не съм руснак по националност. Действително съм живял в Русия по-голямата част от живота си, но откровено казано, ето, че през тази година, годините, преживени в Русия, все още натежават, така да се каже, но с всяка изминала година стават все по-малка част от моя живот. Затова Русия в някакъв смисъл за себе си аз я усещам като един голям кораб, който отплава от пристанището. И колкото по-далеч остава Русия, толкова повече тя се разтваря в мъглата. Това не означава, че моят кораб е пристигнал някъде, но това, че от Русия той е отплувал, това е абсолютно очевидно и безвъзвратно за мен.
Чуй новините
Подкаст
