Начало
назад
Съдбите на хората от най-голямата бежанска вълна в Европа след Втората световна война
С милион и половина мигранти от Украйна ставаме свидетели на най-голямата бежанска вълна в Европа след Втората световна война. От първия ден на войната два екипа на "По света и у нас" са в най-горещите точки по границите на Украйна с Румъния и Полша.
Запазили последен спомен от града, от дома, но и от преживения ужас вече милион и половина украинци са бежанци. Тръгнали от всички краища на Украйна на където им видят очите. Без предварително планиран маршрут, с хаотично търсене на по-сигурни пътища. Жени и деца, които до последно са се надявали, че няма да се стигне до война. В очите на нито един от тях не видяхме хора, които са искали или са очаквали война.
"Ситуацията е много лоша. Всички са толкова изплашени, бягат от дома, захвърлят всичко свое, всичко скъпо за тях и тръгват по света, защото е много страшно там", казва майка с количка на граничния пункт "Сирет".
"В Kиев имаше много взривове, аз живеех в района на военното летище и видях престрелки, над дома ни летяха изтребители, хеликоптери, скрихме се в бомбоубежището и останахме там четири денонощия, докато не се появи възможност за евакуация и дойдохме тук", разказва друга жена.
Северният румънски град Сирет и източният полски Корчова се оказват горещите точки за мигрантите от Украйна. Пътят от вътрешността на страната и районите на война до Чернивци и Лвов, а от там съответно до границите с Румъния и Полша е най-сигурният начин за над един милион и половина да намерят спасение.
"Това е истински геноцид, по-лошо от световна война. Бомбардираха напълно Харков, удариха най-големия европейски площад, защото там събираха помощи за военните. Последните три дни обстрелват мирни райони, жилищни домове, стрелят по хората. Това не може да се случва в 2022 г. Хора, казвайте истината, показвайте истината! Защо започнаха да ни убиват? Моля, спрете войната!", призовава Юлия Юрковска, жителка на Харков.
Докрая не вярвах, че ще стрелят по мирни хора, казва майката на Юлия - Людмила.
"В последния момент приятел ни закара на гарата. Стояхме там почти 20 часа. После минахме границата. За мен е много трудно, аз съм на 72 години. Бог ми даде сили. Имам роднини в Русия и Беларус, те не вярваха, че това ще се случи", споделя жената.
Над 118 000 украинци и чуждестранни граждани са напуснали Украйна през румънската граница
Призори край граничния пункт при Сирет намираме Анатоли. Той е украинец, но от 8 години живее в България. Устроил се е в Кардам, има две къщи и с нетърпение чака най-скъпите си хора.
Анатоли: Искам да взема моята внучка, три жени с деца и един мъж - възрастен.
-БНТ: Те къде са в момента?
Анатоли: Те сега в момента са в Лвов. В хотел. Защото вчера са пътували от Киев. Вчера бомбардираха жп гарата в Киев. Паднаха бомби.
Търсенето на нов дом за Анатоли се превръща в житейска съдба. Роден в Чернобил, но живял в Припят - станал известен като призрачният град след аварията в Чернобилската АЕЦ през 1986 година. Тогава за първи път изоставил дома си и се преместил в Славутич.
"Най-младият град на Украйна. Строежът започна заради Чернобилската атомна централа след като гръмна. Там има 25 000 жители", казва мъжът.
Анатоли е работил 28 години в Чернобилската АЕЦ. Познава добре централата и е на мнение, че днес тя не е в безопасност.
Анатоли: Аз работих с ядреното гориво. Пазих ядреното гориво. И обслужвах реактора там. И сега мисля, че има опасност, защото има много отработено ядрено гориво.
-БНТ: Вие смятате, че е опасно това, че руснаци са завзели ядрената централа, така ли?
Анатоли: Аз мисля, че те имат здрави мисли.
Дъщерята на Анатоли е наследила професията му и сега работи в Чернобилската АЕЦ и живее в Славутич. В момента е попаднала в капан в родния си град. Нито може да отиде на работа, нито да дойде в България, защото най-младият град на Украйна буквално е блокиран.
"Дъщеря ми не може да излезе защото заради мините около града няма път. Там е блокирано. Няма хляб, не стига хляб, не стигат продуктите", казва Анатоли.
От нашите пратеници: Над 20 000 са бежанците, влезли в Румъния за изминалото денонощие
Славутич е обграден от минно поле. Градът е близо до границата с Беларус и противотанковите мини се оказват последната защита от превземането му.
"И много от Беларус влизат танкове. На 16 километра от Славутич влизат танкове и чувам, че са унищожени тези танкове. Това е близо до Чернобил на 30 километра до Чернобил. И много тежко е сега в Украйна", казва Анатоли.
Подобни са историите и на граничния пункт "Корчова" между Полша и Украйна
"Киев, който се намира близо до родния ни град, го бомбардираха. Хората не могат да напуснат града, защото разбиха влаковете. Ние заминахме преди това да се случи и успяхме да се качим на влака, който евакуира жени и деца", казва жена с дете.
Стигнали на място, където няма да чуват повече бомби над главите си, бегълците ги връхлитат тревоги по близките им, които са останали в Украйна.
"Мъжът ми остана да воюва, нас ни прати с дъщеря ми чрез познати, искаме да отидем в България, в София. Помагат ни доброволци. Бомбардираха Харков, бомбардираха Киев, Запорожието, а ние в Днепропетровск сме близо. Мама остана там. Имаше ракетни удари там", казва Лена Никутина, жителка на Днепропетровс.
1 милион бежанци очакват в Полша през границата с Украйна
Край граничните пунктове на Украйна с Унгария, Полша и Румъния доброволци от всички краища на Европа помагат на бежанците. Тук надписите за безплатни храна, напитки и транспорт са на всеки метър. В Румъния микробуси на пожарната служба непрекъснато извозват украинци от Сирет до Букурещ.
Доброволци от България се организират с автобуси и микробуси и всеки ден идват край граничния пункт, където събират желаещи да пътуват. Доброволци раздават храна, но бежанците чакат и мръзнат с часове.
"Събираме лекарства. Мислехме, че може да минем границата само с лични карти, но искат и паспорти. Нашите приятели са от другата страна на границата и вече помагат", казва Клара, доброволка в Корчова.
"Имам три деца. Отиваме в Дания. Там живее по-голямата ми дъщеря. Искаме там да останем за малко, но все пак планираме да се върнем. Дай боже, всичко да е наред. Вече два дни пътуваме. Но не се оплакваме. Получаваме храна", споделя една от бежанките.
Специално пред БНТ говори доброволец за войната в Украйна
По западната граница на Украйна с Полша се виждат и мъже, които са тръгнали в обратната на бежанците посока. Един от тях говори с условието, че няма да разкрива самоличността и страната си на произход.
"Аз искам да отида от другата страна на границата. Записах се в легион от чужденци, който се сформира на територията на Украйна. Ако те не успеят да се сформират, защото ако трябва да съм честен все още няма новини какво се случва от другата страна, ще се съберем няколко човека и ще влезем сами. Каквото и да се случва ще отидем на всяка цена в Украйна".
-БНТ: Страхуваш ли се?
"Не се страхувам. Имам предишен военен опит. За мен това ще е нещо като поредния ден в офиса, ако мог".
-БНТ: Какъв е предишният ти опит?
"Участвал съм в битки. Не искам да говоря с детайли как се организираме. Знаете 21-ви век сме. Има интернет. Информацията е навсякъде около нас. Не искам да рискувам живота на момчетата от другата страна. Някои хора решават да отидат сами, други се организират на групи".
-БНТ: Защо искаш да отидеш и да се биеш?
"Защо? Това е добър въпрос. Понякога се питам сам себе си. Основната причина по мое мнение, без да съм политик или нещо такова, това което Русия прави в момента в Украйна може да предизвика Трета световна война. Ако украинците загубят и паднат в боя - Полша, Балканите, Чехия, Словакия са следващите".
От другата страна са останали и мъжете, не само защото Законът им забранява да напуснат Украйна ако са на възраст от 18 до 60 години. Останали да защитят страната си, за да могат любимите им хора едни ден да се върнат.
"Родих се в Киев, израснах в Киев и там оставих цялата си душа. Не исках да идвам тук, но майка ми се страхуваше много и казваше, че можеше да загинем. Не губим надежда. Нашите момчета воюват. Те са герои. Ние много вярваме в тях. Нашите войни стоят на стража и много вярваме, че скоро ще се върнем в нашата страна", казва Лера.
След 16 часа чакане на границата, безброй телефонни разговори и разменени съобщения малко преди полунощ Анатоли най-накрая посреща любимата си внучка Арина и своите роднини.
"Тръгнахме по време на война. Всичко се бомбардира, падат бомби. Много е страшно. Първо стигнахме до гарата в Киев. После до Лвов, после до Черновци. Там на гарата и във влаковете няма места. Хората чакат по 10 часа и така стигнахме дотук", казва Арина.
Арина има късмет два пъти. Тя е една от последните, които успяват да напуснат родния Славутич, преди градът да бъде блокиран От защитниците с обръч с противотанкови мини. Влакът с момичето тръгва от Киев буквално минути преди гарата да бъде бомбардирана.
Автори: Иво Никодимов и Тихомир Игнатов
