"След новините": Когато смъртта те гледа в очите - окован 505 дни в плен на Хамас (ЕКСКЛУЗИВНО)

Лехите със зеленчуци са изрядно подредени, около къщите се чува детски глъч, песента на птичките хипнотизира - кибуц Беери. Тал Шохам, съпругата му Ади и двете им деца често идват тук на гости при родителите и се радват на спокойния живот в общността.

Само на около 5 километра звук на клаксони огласява град Газа, улиците гъмжат от търговци на зеленчуци, риба, месо.

Самир ал Шариф, съпругата му и трите им деца - две дъщери и син, живеят в района Макуси. Завършил е в България, тук намира съпругата си. Тук се ражда първото им дете. Домът на Самир е като музей - с над 500 палестински експоната от времето на Османската империя.

След като се пенсионира като генерален директор в президентството, признатата от Запада автономна палестинска власт, се посвещава на преводи и изследване на исторически документи.

И този живот за миг изчезна.

300 терористи от Хамас нахлуват на 7-ми октомври в кибуц Беери.

Къщите са опожарени, там, където са оцелели са пронизани от дупки от куршуми, семейни портрети висят на все още окървавените стени като безмълвни свидетели на трагедията.

101 от 1000 жители на кибуца са убити, 29 са взети за заложници.

Един от тях е Тал Шохам. Семейството се укрива в бомбоубежището в къщата им, но терористите успяват да проникнат през бронирания прозорец.

Всички се предават в плен, а бащата на съпругата му е убит.

Тал Шохам - освободен заложник на Хамас:
"В първите 50 дни не знаех какво се е случило със семейството ми, със съпругата ми и двете ми деца. В ума ми се лутах между възможностите, че са освободени още на 7-ми октомври и са оставени в кибуца. Но само след два - три дни осъзнах степента на злото, което бяха причинили специално в кибуц Беери, действията им бяха в стила на терористичната групировка "Ислямска държава". Сториха неща, които не мисля, че трябва да описваме. Искаше ми се да вярвам, че моето семейство е в безопасност и е в Израел. Но от друга страна исках да приема и възможността, че са убити в деня на атаката".

Тал е отведен първо в град Газа, където терористите минават с него като с трофей по улиците и остава в изолация в началото, окован в белезници.

И до ден днешен не може добре да движи едната си ръка заради дългото обездвижване.

505 дни е в плен.

Самир ал Шариф - бежанец от Газа:
"Събудихме се на 7-ми октомври от звука на изстреляни ракети. Домът ми се намира в район, в който са разположени 5 министерства на Хамас. Не знаехме какво става, бяхме стреснати в съня си и започнахме трескаво да търсим новини, за да разберем какво става".

Само 3 часа след началото на атаката на Хамас Самир и семейството му вече заключват къщата си.

Самир ал Шариф - бежанец от Газа:
"Тогава започна обстрел от всички посоки. Слава богу, че излязохме живи и здрави, защото точно там, където беше домът ни, беше обстрелвано с ракети. Три дни по-късно, районът където се бяхме установили също стана опасен и отново трябваше да се местим."

Вземат по една чанта с документи и два ката дрехи и се местят първо при едната племенница, после и при другата.

Самир ал Шариф - бежанец от Газа:
"Нямаше място в Газа, което да е безопасно, където и да отидеш смъртта те гледа в очите. Ние по някакво чудо прибягвахме от смърт към смърт и успявахме да останем живи. От януари 2024-та до март беше много труден период. Нямаше храна в Газа, имахме достъп единствено до фураж за животни. И дори той беше изключително скъп. По това време аз, който обикновено съм 79 кг, станах 66".

На 50-ия ден Тал получава писмо от съпругата си, че тя и двете му деца - момче и момиче са освободени. Сега основната ми задача е да оцелея, казва Тал, но най-тежкото предстои.

Местят го под земята, където прекарва повече от година заедно с още трима заложници - Омер, Евиатал и Гай.

Смразяващо пропагандно видео, разпространено от групировката Хамас преди два месеца, показва Евиатал който казва, че сам копае гроба си.

Тал Шохам - освободен заложник на Хамас:
"Първо - това е същият тунел, в който бях и аз. Широк 1 метър, висок метър и 80. 12 метра дълъг. Бяхме там 4-мата с 4 матрака на пода. Нямаше въздух, защото е блокиран и от двете страни. Влажността е много, много висока".

"Нямаше къде да се къпем - позволяваха ни веднъж на 21 дни средно, понякога и повече от месец. Дрехите ни бяха непрекъснато мокри от влагата и потта. Бях станал 50 килограма. Аз и Евиатал се разболяхме от скорбут - краен недостиг на витамин С. Болест, която е нечувана през последните 200 години в западната цивилизация. Ядохме само въглехидрати, без месо, риба, зеленчуци и плодове. Идваха, крещяха ни, налагаха ни извратени правила и ни наблюдаваха с камера, инсталирана в тунела. Заплашваха ни, че ако не се подчиняваме ще ни дават още по-малко храна или по-малко вода. Няколко пъти ни спираха светлината. И когато е тъмно не виждаш дори ръката пред очите си. Държаха ни така по 12-15 часа. Тогава дори да отидеш в тоалетната, която беше просто дупка в земята, беше огромен риск. Можеше да паднем в дупка дълбока метър и половина. А терористите идват веднъж на 24 часа и можеш просто да умреш там.

За първите 6 месеца северната част на ивицата Газа е почти изцяло разрушена от бомбардировките и последвалата сухопътна операция на израелската армия.

Почти два милиона и 300 хиляди палестинци са в капана на глада, милион и 200 хиляди напускат ивицата след началото на войната. Повечето са евакуирани в лагери в южната част на Газа.

На север, където остава Самир, са блокирани пътищата и хуманитарната помощ.

Самир ал Шариф - бежанец от Газа:
"Най-тежко ми беше да осигуря храна за сина ми Мохамед. До вода се добирахме изключително трудно. Често пъти стояхме с часове на опашка, за да се доберем да 20-литрова туба с вода. През февруари 2024-та година беше разрушена къщата ми. Отидох там да видя какво е останало, след като израелските части се изтеглиха от района. Започнах да събирам леглото си, за да го изгоря, да сготвя нещо и да се изкъпем с топла вода. Не се страхувахме от смъртта, ние мюсюлманите не се страхуваме от смъртта. Боях се да не бъда ранен или да бъде обстрелвано жилището и да остана под развалините. Това бяха най-трудните мигове - смърт във всеки един момент".

През февруари Тал внезапно е преместен в палатка, с телевизор, с истинска храна - невероятен лукс. Не може да свикне с ритъма на денят, редуващ се с нощ.

Тал Шохам - освободен заложник на Хамас:
"Събудих се в 1 през нощта и включих телевизора и по един от каналите видях нашите снимки - 6-мата заложници, които ще бъдат освободени в събота и тогава вече разбрах, че наистина се случва. Хамас са дали имената ни. През следващите дни просто трябваше да премина през този театър, този парад и всички странности на Хамас с всички облечени в черно мъже, имаше около 100 терористи там. Но знаех, че са там за шоуто, а не да ни наранят. Накараха ме да говоря на тази тълпа, да лъжа, че са ми давали много храна, че са ме подслонили, че са ме защитавали от израелската армия. Не ми пукаше. Знаех, че се прибирам у дома и говорех, каквото искат".

Но дори и момент, който трябва да е изпълнен с щастие е помрачен.

Месеци по-късно от ново пропагандно видео става ясно, че Хамас е завел другите двама заложници - Евиатал и Гай да наблюдават церемонията по предаването на заложниците.

Тал Шохам - освободен заложник на Хамас:
"Нарочно бяха жестоки - казаха им, че ще бъдат освободени, отведоха ги да наблюдават церемонията и го заснеха с цел пропаганда, а после им казаха - о, не вие оставате и се връщате в тунела. Тази част беше наистина тъжна, с цялото вълнение за предстоящото ми освобождаване, да знам, че те страдат и са подложени на психологически тормоз - беше тежко".

Още в началото на войната дъщерята на Самир - Сара тайно от баща си установява контакт с българския консул в Кайро.

Утвърдени са за евакуация, но без съпругата му, която е родом от Западния бряг. Самир отказва да напусне тогава.

Кой беше моментът, в който пожелахте да напуснете Газа?

Самир ал Шариф - бежанец от Газа:
"Наистина в началото на войната около 20-ти октомври ми се обадиха някои от момчетата, които са завършили в България и ми казаха, че българското посолство изготвя списък в Кайро за евакуация на български граждани от Газа. Аз първоначално отказах. Причината беше една - не искахме да сме като нашите бащи, които през 48-ма година са оставили земите си. Беше изключително труден момент, когато взех решението да напусна. Също така изключително труден момент беше, когато напуснахме и тръгнахме на юг. Първо беше ни абсолютно забранено да вземем друго, освен една раница на гръб, колкото може да събере. Второ - носехме в дясната си ръка бяло знаме, а в лявата ръка бяхме извадили личните си карти и така вървяхме в продължение на 4 часа по магистралата Рашид, покрай морето, в морето военните кораби и квадрокоптерите отгоре, във всеки един момент можеше онзи, който е в самолета да натисне копчето и край. Трябваше да се катерим по хълмове по отломките от високите сгради и след това да се спускаме в ниското. Там пред нас стояха 4 варианта - или да стрелят по нас и да загинем, или да ни ранят, или да ни арестуват, или да ни допуснат в южния сектор на Газа. Най много се бояхме за сина ни Мохамед, защото е 19-годишен. Страхувахме се да не го отведат".

На 6-ти април те вече са извън пределите на Газа и само до дни са в София, където са и първите му снимки пред НДК.

В такъв момент, в който всеки се бори за оцеляване, вие като баща се борите за семейството си, запазва ли се човечността в такъв момент?

Самир ал Шариф - бежанец от Газа:
"Когато видиш, че къщата на съседа или на приятелите, на някой от нашия квартал или от дома ни - как можеш да не бъдеш човек. В една от къщите, които бяха обстрелвани - ние сме тези, които разриваха отломките с ръце. И после често се случваше хора, минаващи да потропат на вратата, а ние нямахме храна да им дадем. Слава богу моето материално положение беше добро, като служител имах заплата, съпругата ми също. Купувахме макар и скъпо продукти, с част от тях можехме да помогнем на роднини и на приятели".

505 дни в плен, окован, притиснат от стените на мрака в глад, който докарва тялото до състояние, в което само започва да унищожава тъканта - в този момент е истинско чудо да запазиш човешкото в себе си.

Тал Шохам - освободен заложник на Хамас:
"Веднъж дойде един от пазачите ни и започна да крещи по нас, беше наистина много жесток с нас. Казахме им, че накрая ние ще се върнем към нашия нормален живот, но той ще остане със своите деяния цял живот. Няма да падна толкова ниско като него. Лично аз вярвам в бог, вярвам, че човешкият живот има цел, смисъл, която не се крие специално в настоящия ни живот. Още на първия ден, като ме отведоха в Газа и ме оковаха с белезници и ме оставиха в изолация в стаята - реших, че каквото и да ми правят, където и да съм, ако съм в съзнание, ще пазя вътрешния си свят недосегаем и защитен от жестокостта и злото, което срещам отвън."

Почти две години след повратния ден и Тал, и Самир вече знаят, че са хранили много илюзии.

Самир ал Шариф - бежанец от Газа:
"Наистина не очаквахме такива размери на нападението, да се стигне до такова варварство, до такава бруталност по отношение на град Газа. Очаквахме, че ще има силна реакция, но и през ум не ни е минавало дори и за миг, че град Газа ще бъде ликвидиран изцяло. Останахме в северна Газа около 300 - 400 хиляди души само. Надявахме се, че утре вдругиден, следващата седмица войната ще спре."

Тал Шохам - освободен заложник на Хамас:
"Преди вярвах, че съвместно съжителство между нас и палестинци е нещо реално. Но сега вече съм срещал толкова много членове на Хамас. Омразата, която те изпитваха и изкривените им исторически разбирания, ме карат да мисля, че мир и съжителство не са възможни в това поколение".

Болката не може да бъде сравнявана, всеки има свои уникални преживявания, напълна противоположна е и гледната им точка.

Самир ал Шариф - бежанец от Газа:
"7-ми октомври представляваше естествена реакция на 77 години окупация, убийства, разруха, арести, лишаване на палестинския народ от най-елементарните му права. Така, че всички в Газа няма как да бъдат на едно мнение. Има хора, които подкрепят борбата на палестинския народ, има хора, които имат интереси и са против този акт. "

Тал Шохам - освободен заложник на Хамас:
"Получаваха толкова много средства и възможности да превърнат Газа, в чудесно място за туризъм. Вместо това те изградиха тази подземна Газа, с която толкова се гордеят. Терористите говорят за Газа над земята и Газа под земята. Точно както в светите писания пише за Йерусалим - Йерусалим в рая и Йерусалим на земята. Така описваха подземните си военни съоръжения. Използваха всичките пари да милитаризират Газа, вместо да я превърнат в по-добро място за живот."

И въпреки това техните истории продължават да нямат пресечна точка.

Самир ал Шариф - бежанец от Газа: "Аз съм човек, имам деца, аз не желая война, желая мир. Ние сме за мир, който да бъде изграден на правилни основи. Ако през 48-ма година беше създадена палестинска държава нямаше да ги има всички тези трагедии. Ще има съжителство между двата народа, а ние палестинците сме емоционален народ, и забравяме лошото, което някой ни е направил, ако човек тръгне към нас с добро".

Тал Шохам - освободен заложник на Хамас: "На 7-ми октомври не бяхме взети само ние като заложници, заложник на Хамас стана цялата ивица Газа. Не виждам шанс за съвместно съжителство в тази реалност. Надявам се, че ще има опит да се сложи край на войната с помощта на арабски държави, които да посредничат за мир между нас израелците и палестинците. И може би да сменят образователната си система в Газа и на Западния бряг, за да не се насажда омраза към Израел и така да могат да говорят за общочовешки ценности, а не за превземане на територията на Израел. "

Но от думите им ясно личи едно - в душата си те искат едно и също.

Самир ал Шариф - бежанец от Газа:
"Разбира се, че ще се върна в Палестина, ще се върна в Газа и ще изградя отново дома си. Дори ако трябва най-напред да си разпъна палатка и в нея да живея. Остава родината майка - България е втората ми родина, тя ме прегърна и ни спаси от смъртта."

Тал Шохам - освободен заложник на Хамас:
"Оценявам много и изпитвам благодарност, че всички ние оцеляхме. Цяло чудо е да се събуждам с децата ми и дори да ги чувам да говорят с нас и да казват мама и папа в едно изречение".