Украйна като капан

Тридневна специална военна операция. Ден 723-ри. Минус 720 дни от превземането на Киев. Минус 401350 (четиристотин и една хиляди триста и петдесет) руски нашественици (по данни на украинския генерален щаб). Минус още един руски боен кораб. И то много голям. Минус Авдеевка. Минус Алексей Навални.

За пръв път си признавам, че не съм много наясно каква ще е темата на тазседмичния ми анализ. Първоначално планирах да бъде посветена на потопяването на "Цезар Куников", но после събитията в Авдеевка станаха изключително интензивни, а за капак на всичко в петък се спомина и Алексей Навални. Наложи се няколко пъти да променям и даже да преструктурирам статията си и, честно казано, след толкова много спираници и започваници не знам какво ще се получи накрая. И най-вече върху какво ще падне акцентът. Най-вероятно ще е Авдеевка, което за мен си остава събитието на седмицата и не само. Няма да е обаче Навални, въпреки че няма как да не кажа няколко думи и за него. И ще го направя още сега, в самото начало.

• Навални като капан

Готов съм да се обзаложа че през целия уикенд, а вероятно и в началото на следващата седмица, всички основни родни телевизии, барабар с неосновните, плюс „всяка уважаваща себе си медия“, ще говорят само за кончината на руския правозащитник. Студията ще се напълнят със социолози, политолози и всякакви други –лози, които ще се опитат да подобрят световния рекорд по разтягане на лукуми. Нищоказването ще достигне небивали висоти, а пет минути след като поредният гост е напуснал студиото вие няма да си спомняте даже думичка от това, което е казал. Навални обаче ще остане в съзнанието ви, дори и с течение на времето образът му да започне да избледнява за вас и да започнат да ви се губят най-характерните черти на лицето му. Няма да може да го забравите просто, защото това в което вярваше и за което се бореше бе много по-голямо от самия него. Нарича се свобода и достойнство.

Смъртта на Навални дойде в най-неподходящия за кремълския режим момент. В разгара на предизборна кампания. Със сигурност вече сте чули от не един и двама телевизионни уфолози и дистанционни експерти по сърдечносъдови заболявания „защо точно сега Путин е убил Навални“. Всъщност Путин и ортаците му убиваха Навални отдавна, бавно и методично, със садистична последователност. Смъртта му бе предизвестена, неизвестна бе само датата. Почти никой не отчита обаче друго - нямаше по-неизгоден момент за Кремълската върхушка Навални да ни напусне от този свят. Това, че вече го няма ще засенчи т.нар. руска победа при Адеевка и ще обезсмисли в немалка степен десетките хиляди животи пожертвани за целта. Защото докато си седеше (или по-скоро стоеше и най-вече мръзнеше) в изолатора някъде около Полярния кръг, той бе станал безопасен, а обикновените хора почти бяха забравили за него.

Признайте си честно, улисани в ежедневните си грижи, колко често сте се сещали за него? Дори и в моето съзнание той изплуваше само, когато образът му или името му се мярваше в новините.

От тук насетне обаче ще е друго. При всяко споменаване на някоя от жертвите на Путин автоматично ще изскача и неговото име. Казваш Политковская – добавяш автоматично и Навални. Сещаш се за Немцов – сещащ се и за Навални. Спомняш си Пригожин – спомняш си и за Навални. Умри млад, за да се превърнеш в легенда. В списъка на легендите вече е и Навални. От тук насетне името му ще живее вечно. Убивайки го бавно кремълските кръволоци всъщност го обезсмъртиха.

• Авдеевка като капан

Авдеевка, потънала в кал и пушеци, и разтерзана от бомби и снаряди, е вече история. През нощта на петък срещу събота (16/17 февруари) украинските войски се изтеглиха от там. Това бе потвърдено още преди изгрев и от главното командване на ЗСУ (украинските въоръжени сили). Реално погледнато, не се случи нищо изненадващо. Още повече, че посветих на темата предходния си анализ, където предвидих подобен развой на събитията.

• Въпрос с главно А: кога ще падне Авдеевка?

Сред изброените варианти го имаше и този, но основното ми предвиждане бе, че ЗСУ ще издържат поне до президентските избори в Русия (15-17 март), за да развалят празника на самодържеца. Е, не се получи. Верни на себе си, по стара сталинска традиция, руснаците решиха да залеят земята с реки от кръв, но да стане на тяхната „по-случай наближаващия празник“. Или, както се пееше в онази съветска песничка, която по времето на социализма звучеше отвсякъде дори и у нас – „Нам нужна одна победа, мы за ценой не постоим“ (Нужна ни е само победата, цената няма значение). Времената се менят, но явно нравите – не.

От чисто оперативно-тактическа и даже стратегическа гледна точка заключителният етап на сражението за Авдеевка бе първият тест за новия главнокомандващ ЗСУ генерал Сирски. Според мен той го издържа с отличен. Аз лично имах известни съмнения как точно Сирски ще се държи в новата си роля, но за разлика от други експерти не бързах да му лепя етикети като „съветски тип генерал“, „кръвожаден пълководец от старата школа“ и „послушник на Зеленски“, а реших да видя как ще претвори идеите си в дела. Е, вече мога да си го кажа направо – дотук се справя отлично. Първо, в най-критичния момент на боя докара свежи сили в Авдеевка и предотврати разпадането на отбраната. Второ, само за няколко дни, при критичен недостиг на жива сила и най-вече на амуниции, нанесе колосални загуби на агресорите. Трето, когато всички виждаха как руският капан около Авдеевка вече щраква, той изтегли всички войски от там, при това дисциплинирано, без паника и с цената на минимални (с оглед на обстоятелствата) загуби.

Показателно за отличната работа на Сирски е и бойният дух на защитниците на Авдеевка, който през цялата седмица остана изключително висок. За разлика от други сражения (като Соледар и Бахмут през миналата зима), почти нямаше оплаквания на от отделни бойци и групи, и даже напротив – мнозина от сражаващите се и техните командири изразиха съжаление, че трябва да напуснат града. Показателна е и бързата обратна връзка с обществото, когато се оказа че в най-южния опорен пункт, отбраняван от ЗСУ (известен като „Зенит“) има блокирани украински бойци (те разпространиха зов за помощ в социалните мрежи), часове след това лично местният командващ генерал Тарнавски успокои обществеността, че изтеглянето от там е приключило с успех, признавайки все пак, че неколцина от защитниците (включително шестима ранени) все пак са попаднали в руски плен.

Ако погледнем назад, събитията в Авдеевка през изминалите дни се развиха горе-долу по начина, по който предрекох, че ще се случат в последния ми анализ. За да избегне колапс на фронтовата линия, в началото на седмицата новият главнокомандващ ЗСУ генерал Сирски изпрати по спешност едно най-добрите си съединения, елитната 3-та Отделна Щурмова Бригада. Тя зае позиции в очертаващата се „дупка“ между северния край на града и коксохимическия завод и русомелачката моментално заработи на пълни обороти. В интервю командирът на бригадата сподели че „руснаците идват на талази“, и че на неговите бойци „често се налага да се сражават на 360 градуса“. Един от офицерите на бригадата пък в друго интервю призна, че такова чудо не е виждал и в Бахмут, и че на тях им се налага в момента да се сражават срещу цели седем руски бригади. При това тяхното качество варира от изключително ниско (т.е. предимно свежи попълнения) до първокласно (вероятно елитни части).

Рядко до момента в моите анализи съм ползвал чужди цитати ан-блок, но този път май ще се наложи да го направя, за да усетите на какъв чудовищен натиск им се е наложило да издържат на бойците от 3-та Бригада. Ето какво казва пресаташето на бригадата Александър Бородин:

Руснаците хвърлят цялата мощ на армията си, която не само има голям брой пехота, но и бронирани машини, дронове, планиращи авиобомби и фосфорни боеприпаси. Има различни видове газове, не толкова много, но има случаи, те не са смъртоносни, но правят човек неработоспособен. Тоест те не спестяват нищо, това явно е някакво принципно политическо решение за щурмовете...

Бородин също така твърди, че има принципна разлика между сраженията в Авдеевка и тези в Бахмут, където нашествениците използваха безмилостно най-вече затворниците от ЧВК Вагнер.

И тук руснаците по време на щурмовете губят голям брой бронирани машини, губят голям брой личен състав от редовните бригади на Руската федерация и специалните сили на ГРУ, тоест това са обучени хора, а не затворници. Всъщност някои от тях са елитът на руската армия, но всички отиват в месомелачката. Затова смятам, че те имат някаква принципна позиция, независимо от последствията, че трябва да превземат Авдеевка.

Това, което не спира да шокира всички украинци на фронта, да не говорим за тези с многогодишен боен опит, е средновековно-примитивната тактика, която руснаците с ужасяваща цикличност продължават да използват ден след ден. Особено в Авдеевка. В общи линии тя се състои в това да докарат близо до зоната на бойните действия някаква щурмова група (до 50 души) и след като украинците я разгромят да докарат нова. При това агресорите гледат много-много да не придвижват напред танкове и друга бронирана техника защото украинците така или иначе ще я унищожат. В най-добрия случай техниката оказва огнева поддръжка на щурмоваците от разстояние. Напълно логично загубите на нашествениците са колосални – само от началото на седмицата спомената вече 3-та Щурмова Бригада практически е унищожила две руски мото стрелкови бригади (74-а и 114-а). По предварителни данни това прави около 4200 убити и ранени.

И за да не си помислите, че се опитвам да разпространявам някаква едностранчива украинска гледна точка която не отговаря на действителността, ще цитирам и как описва ситуацията в Адеевка един от най-популярните руски Телеграм канали посветен на изясняването на съдбата на тези руски военнослужещи, които евентуално са загинали или са попаднали в плен на ЗСУ:

Нашият канал никога не е изразявал позицията си относно броя на загиналите в дадена операция. Но това, което се случва сега в Авдеевка, надхвърля всички наши разбирания. Само за последните 24 часа са загинали над 1300 руски военнослужещи. Хиляди ранени, повечето от които няма да доживеят до сутринта. Те просто няма да имат време да осигурят необходимата помощ, тъй като потокът от ранени не спира.

Побиват ме тръпки от броя на съобщенията от роднини през последните дни...

Не знаем какво да ви отговорим...

Нямаме думи...

Каналът се нарича „НЕ ЖДИ меня из Украины“ (Не ме чакай от Украйна) и може да го посетите тук. Направете го. На всеки няколко минути се появява нов портрет. Разгледайте поне няколко от тях. Вгледайте се в лицата на всички тези, които вече ги няма. И ще усетите цената на „величието“ на недоимперията.

• Чуждестранни попълнения или просто „пълнеж“?

Откъде Путин намира толкова много „месо“ за тези „мясные штурмы“? Два от традиционните „източника“ са отдавна известни – жителите на т.нар. Глубинка и затворниците. Към тях в момента се добавя и трети, за който медиите тепърва ще говорят – страните от Третия Свят.

От доста време насам руски вербовчици обикалят държави в Африка и Азия, обещавайки на хора свикнали да преживяват с един-два долара на ден суми от порядъка на две до четири хиляди месечно, за да „повоюват малко“ в Украйна. Излишно е да ви казвам, че желаещи не липсват. Дали поради наивност, дали поради отчаяние, граждани на Сирия, Непал, Афганистан, Индия, Конго, Египет, Камерун и даже от доскорошните централноазиатски републики на СССР продължават да пристигат на фронта. Следва непродължителна подготовка и от там направо в пъкъла на сраженията. Руснаците са си направили доста добре и най-вече цинично сметката. Реално почти никой няма шансове да оцелее достатъчно дълго, за да натрупа някакво състояние. Да не говорим, че „след приспадане на разходите“ повечето от нещастниците, които са все още живи се задоволяват с месечна надница от едва няколко стотин долара. И най-тъжното е че тези „приемливи загуби“, след време най-вероятно няма да попаднат в никоя официална руска статистика понеже става въпрос за граждани на чужди държави. Даже не е ясно колко от тях са получили паспорти на РФ по ускорена процедура.

Междувременно географията на желаещите да си поиграят на руска рулетка в Украйна продължава да се разширява. Засега класацията най-екзотичен защитник на „руските православни ценности“ се оглавява от тъмнокож гражданин на Сиера Леоне пленен от ЗСУ в началото на февруари.

И той далеч не единственият. Преди него, например, на върха на хит-листата бе сомалиец, който бе успял да научи само една дума на руски – „деньги“ (пари).

„Традиционните“ руски ценности обаче далеч не се изчерпват само с лъжата, измамата и ограбването. Към тях трябва да добавим и т.нар. „хамство“, или преведено на български – грубостта. В началото на годината, например, група сръбски „православни доброволци“ от подразделението „Вълк“ орева интернета, че руските десантчици ги биели, наричали ги „цигани“ и ги пращали на щурм почти без оръжие.

Към жалващата се от лошото отношение на руските „братя“ неголяма сръбска групичка наскоро се присъедини и някакъв китаец в руска униформа. Азиатецът се оплакваше в социалните мрежи, че действителността на фронта „много“ се различавала от предварителните му представи и молеше да го върнат у дома.

Много трудно е да се каже дали някога ще научим нещо повече за тези нещастни хора, събрани буквално от кол и въже да мрат заради болните амбиции на кремълския недоимператор. В повечето случаи те идват от места, където не съществува нормална административна отчетност, за да се сети някой за тях и да ги потърси, да не говорим че за страни като Сомалия и Сирия самото понятие „държава“ е твърде относително.

Засега като, че ли единствено Непал се опитва да се противопоставя на руските закупчици на човешки души. В началото декември тамошното правителство официално поиска Москва да върне телата на шест загинали негови граждани, както и да заплати компенсации на семействата им. Веднага след Нова година последва и прекратяване на издаването на разрешителни за работа на непалци в Русия, а местната полиция задържа десет вербовчици на Путин в страната. Към момента не е ясно колко точно непалци воюват в редиците на руската армия. По официални данни те би трябвало да са около 200, но един от тях, имал късмета да попадне в украински плен, твърди че бройката била около 3-4 хиляди. Имало вече и немалко загинали. По време на разпита „късметлията“ си призна чистосърдечно, че е имал само един мотив да облече униформата – парите. При това, подобно на мнозина други, в крайна сметка останал излъган. За 50 дена служба под пагон е получил само 4 хиляди рубли от обещаната месечна заплата от 195 хиляди.

• Черно Море като капан

Не съм предполагал че толкова скоро ще се наложи пак да пиша за неволите на руския черноморски флот, който, в случай че не знаете, е спечелил за последен път сражение през далечната вече 1853 г. Безпощадни статистици тези дни ни припомниха, че от началото на войната насам Путин губи по един плавателен съд средно на всеки 25 дни. Някой би ме репликирал:„Чудо голямо, един кораб, руснаците имат още много“. Но в случая последствията от поредната украинска морска победа се простират далеч отвъд конкретния факт и ще имат дългосрочен ефект. Да не говорим че касаят пряко и нашата национална сигурност.

В ранните часове на 14 февруари, сряда, руският черноморски флот претърпя поредната си, бих казал предизвестена, унизителна загуба. В резултат на масирана атака на украински надводни дронове бе потопен десантният кораб "Цезар Куников". Случилото се, освен чисто материалният аспект, ще има много тежки последствия за руснаците в дългосрочен план и в следващите редове ще се опитам да обясня защо.

Първият резултат, който вече започва да се усеща все по-силно и по-силно, е психологическият. От географска гледна точка Черно море е по-скоро едно огромно езеро отколкото някаква безбрежна водна шир. Аз лично даже бих го определил като огромен аквариум. От оперативна гледна точка това въобще не е лошо, най-вече, когато печелиш, а противниците ти са се свили в пристанищата си.

Какво става, обаче, когато започнеш да губиш? Първото, за което се сещаш с ужас е, че неутрална Турция, която е задължена да спазва режим на пропуск на кораби през проливите, дефиниран от Конвенцията в Монтрьо, не позволява преминаването през Босфора и Дарданелите на всякакви бойни плавателни съдове на участниците в конфликта или пък техните съюзници. С други думи, когато загубиш кораб няма как да го замениш с друг докарвайки го „отвън“.

Загубата на „Цезар Куников“ също така ще означава, че това лято Москва ще се въздържи от въвеждането на морска блокада на украинския зърнен експорт. И тук нещата като, че ли са пределно ясни – появата на голям брой не особено добре въоръжени и най-вече тромави руски кораби в западната част на Черно море, ще ги направи приоритетни цели на убийствените камикадзе дронове на ЗСУ.

И тук следва най-важното за нас, българите. „Цезар Куников“ освен, че е голям, е и специализиран кораб. Той е създаден да стоварва войски непосредствено на брега при извършване на десантни операции. Може да превози 10 танка или 12 бронетранспортьора, или до 150 морски пехотинци, или някаква комбинация от всичко гореизброено. Към началото на войната руският Черноморски флот разполага с цели 15 такива кораба, т.е. при определени обстоятелства е бил в състояние да стовари на „вражески“ бряг една доста сериозна войскова единица. Благодарение на последователните действия на ЗСУ през последните две години, пет кораба от този клас, или една трета от руския десантен флот, вече са на дъното или са толкова тежко повредени, че вероятно никога повече няма да бъдат възстановени. Това автоматично отлага за неопределено време всякаква руска хипотетична заплаха за възможен десант в района на Констанца, Варна, Бургас и даже Созопол. А и нещо ми подсказва, че „Цезар Куников“ едва ли ще остане дълго последен в списъка на успехите на украинския дронов флот.

На „Цезар Куников“ вероятно е имало около 90 души екипаж. Може би повечето от тях вече са сред загиналите. Практически никой от коментиращите събитието обаче не отбеляза един „дребничък“ факт – за разлика от руските сухопътни сили в Украйна, съставени или от мобилизирани резервисти или от доброволци, във флота на РФ поне една трета са млади момчета-новобранци, довчерашни гимназисти, преминаващи задължителната по закон военна служба. Тях ги считам за поредните невинни жертви на побъркалия се от болни амбиции кремълски диктатор.

И като заговорихме за моряци би било редно да си припомним как започна царуването на Путин през далечната вече 2000 г. Тогава, през август, в Баренцево море се случи трагедията с подводницата „Курск“. Закърмени с болшевишки ценности, престарелите адмирали и младичкият все още Путин горделиво отказаха всякаква чужда (разбирай западна) помощ и просто оставиха екипажа на „Курск“ да се задуши на дъното. Когато месец по-късно знаменитият американски тв журналист Лари Кинг интервюира Путин и го попита какво точно се случи с подводницата, наскоро избраният руски президент му отговори: „Тя потъна“. И ехидно се усмихна.

От тогава са изминали почти двадесет и четири години. Путин скоро ще встъпи в петия си мандат, а му предричат даже и шести. За един ден само в Авдеевка Русия губи толкова войници колкото СССР е губил за цяла година в Афганистан през 80-те. При това войната в Афганистан по най-груби сметки е коствала на тогавашния Съветски съюз между 2% и 5% от годишния му бюджет, докато тази в Украйна гълта на днешна Русия поне една трета от парите й. През 2024 г. единственият западен гражданин с микрофон (трудно бихме го нарекли журналист) допуснат в близост до Путин е Тъкър Каралсън. А разликата между Кинг и Каралсън е като между Сан Франциско и Сичовка. За двадесет и четири години – толкоз.

Интервюто с Карлсън (ако въобще можем да го определим като такова) освен всичко друго показа за пореден път нещо, на което обръщат внимание мнозина – как Путин бавно и постепенно губи разсъдъка си. Треперещи ръце, конвулсии в крака, нервни гримаси, безразборно и хаотично говорене. Със сигурност не спи спокойно нощем. А може би в тъмното даже го смущават гласове. Чуваш ли ги, Путин? Моряците на „Курск“ те зоват при себе си.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube
Вече може да ни гледате и в TikTok
Намерете ни в Google News