На Възкресение Христово има хора, които прекарват светлия празник нe сред своите близки, а в болничната стая. И то не защото трябва да бъдат лекувани, а просто защото няма къде да отидат. За възрастните пациенти, чиито близки не желаят да ги приемат при себе си, разказахме преди повече от годината. Днес ситуацията остава същата.
Фелдшерът и социален работник Мариана Божанова посреща втория ден от Великден не у дома, а при второто си семейство – пациентите в клиниката по нервни болести на болница ИСУЛ. Там тя не само помага на болните, но и на онези, които са останали сами, без близки, при които да отидат.
Социалният работник е човекът, който влиза в контакт със семействата на хората в болницата и тя е тази, която търси алтернатива, когато няма път към дома.
„Близките казват, че са на работа, голяма част от близките са в чужбина, не могат да дойдат, нямат възможности. Друга част от близките казва, че си имат техни семейства, които си ги гледат. Възрастните малко така идват в тежест. Възрастните пациенти искат да си отидат вкъщи. Особено сега, като предстоят празници, всеки иска да си е вкъщи със семейството. В крайна сметка – Нова година, Великден – да, има така леко засилване, защото близките предпочитат да отидат някъде на почивка за 3-4-5 дни, а тези близки, като няма кой да ги гледа, предпочитат да останат тук в болницата и след това си ги взимат“, разказва Марияна Божанова, фелдшер и социален работник в Клиниката по нервни болести на УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ".
А тези, чиито близки никога не се появяват, остават в болничната стая. Тогава грижата за тях отново поема социалният работник.
„Това, което аз мога да направя и правим, това е благодарение на болница Бухово и Ботунец. Това са болници за долекуване. Такива пациенти ние оттук ги прехвърляме при тях и те там вече могат да стоят по-дълго време, докато се намери държавно заведение, но те са социални домове и там е много трудно да се освободи място. Там просто има листа на чакащи.“
Така се оказва, че и държавата не осигурява достатъчно защита за хората, останали сами, защото местата за настаняване са силно ограничени.
Само грижата на сестрите спасява пациентите без покрив над главите си.
„Все се надяват, че ще дойде по-добро време както за нашите пациенти, така и за техните близки, така и за нас. Лошото е, че персоналът ни е малко, а това са си болни, които имат нужда от гледане. Аз си спомням преди години, когато започнах работа, ние бяхме много сестри. Имаше по една сестра на стая, а сега в момента аз съм сама на цялото отделение – 22 легла. Колкото и да искам да помогна на всеки, да обърна внимание – първо трябва да съм направила храненето, дадени са лекарства, системите са включени. Но ето – те хората искат с някой да си поговорят. И аз, докато му включвам системата и докато съм при единия пациент, другият нещо ме пита – нямам просто възможност да обърна внимание на тези 22 човека, със всеки един да си поговоря малко.“
И въпреки всичко, Мариана отделя време да си поговори с тях за това, което ги вълнува – за децата им, за внуците им, за спомените от отдавна изгубеното минало. Но очите говорят повече от думите.
„Тъга. В някои има тъга, има сълзи, а в някои има и злоба, да ви кажа. Така – от живота, че им се случва това. Просто са озлобени, но ние не сме виновни, че се случва това.“
Често пациентите намират втори дом сред медицинските сестри, които се грижат за тях.
„Като отиват, да кажем, в Бухово или Ботунец – сестра, тук ми беше добре, тук ни гледахте, искаме да сме си при вас, защото те си идват по-дълго време при нас. И ние си ставаме близки с тях, да има една дома. Сутрин ги питаме – как сте, как спахте, какво е. Говорят хората с нас.“
Това е и движещата сила за Мариана – да продължава да помага, независимо от тежките съдби, с които се среща ежедневно.
„Удовлетворението ми е, когато близките си вземат пациента, а другото е, когато ги настанявам в болница Ботунец или Бухово, но не ми носи удовлетворение. Не е решение на нещата. Да, аз го извеждам от болницата, не отива на улицата. Пак отива – има покрив, има храна, има креват, има топлина, но не е това.“
Защото Мариана знае, че нещо друго е потребно на човек, за да е щастлив – добрата дума, милият жест, подадената ръка. И в тези безкрайни часове на самота, когато семейството е забравило, непознатият става ангелът, който носи светлина.
Чуй новините
Подкаст
