На този ден преди 50 години ООН за първи път отбелязва 8 март като Международен ден на жената. На най-женския празник - обичан от едни и отричан от други, ви срещаме с две дами, които са избрали да използват високата трибуна, която имат, за да популяризират важни за тях каузи. 8 март не е само ден, в който да получим цвете, но и ден, в който да говорим за наболелите проблеми в обществото ни.
Тя е Паз Вега - испанска актриса, която от години прави кариера както в Европа, така и в Холивуд. Работи със звезди като Никол Кидман, Адам Сандлър, Силвестър Сталоун, Антонио Бандерас.
Тя е Наталия Санча - фоторепортер, военен кореспондент, жената, която не се страхува да попадне в епицентъра на най-ожесточените конфликти в Близкия изток.
Те са толкова различни, но и толкова еднакви. Паз и Наталия вярват в едно - че тяхната мисия е да дават глас на онези, чиито думи често са заглушавани. Онеправданите, потисканите, мачканите. Жените и насилието - темата, която често замитаме под килима.
Статистиката е плашеща - една на всеки 3 жени в рамките на живота си е била или ще бъде жертва на насилие. В световен план 27% от жените на възраст между 15 и 49 години са били малтретирани от партньора си. С пандемията от COVID-19 и началото на двата големи конфликта - в Украйна и Близкия изток, жените, обект на насилие, са станали с 36% повече.
За Паз Вега блясъкът на червения килим никога не е бил самоцел. Мечтата ѝ - нейното изкуство да има смисъл и послание. Актрисата решава да застане от другата страна на камерата - пише сценария, режисира и изиграва главната роля в първия си авторски филм "Рита".
"Вдъхновението за филма ми дойде от новините - всеки ден чуваме статистики за нови и нови случаи на домашно насилие. Обичайно - с жертва. Но тук има и други жертви, за които никой не говори - децата, които са свидетели на всичко това, което се случва в дома им. Понякога забравяме за тях, забравяме, че трябва да им помогнем да свалят този товар от плещите си. Моят филм "Рита" е едно извинение към тях", казва Паз Вега, актриса и режисьор.
Рита - едно 5-годишно момиче, което мечтае да отиде на плаж. Дете, което не разбира защо баща ѝ винаги има последната дума, нито защо майка ѝ толкова често плаче. И което прекалено рано остава без майка. Историята е колкото художествена измислица, толкова и огледало на реалността - в Испания, в Европа, а и по света.
"За децата е много трудно да осмислят това, което се случва. Когато става дума за една нездравословна и токсична връзка, децата не разбират как и защо това е тяхната реалност, особено когато в центъра на всичко се е настанило насилието. Това травмира децата, превръща ги в неуверени възрастни, в хора с проблеми. За мен беше важно да разкажа тази история през техните очи - за да можем всички ние да си кажем "може би трябва да направим малко повече и за тези жертви на насилие".
"Вярвам, че моето изкуство - независимо дали съм в ролята си на актриса, на сценаристка или на режисьорка - вярвам, че мога да използвам тази трибуна, за да популяризирам темите, които смятам за важни. Домашното насилие е въпрос, който не трябва да замитаме под килима, А киното е добър начин да покажем на хората, че има и такава реалност. Тя често е много по-страшна, отколкото си мислим, а и по-разпространена - може да се случи на всеки, без дори да подозираме. Може да е вашата съседка, ваша роднина - леля ви, например, или на ваша приятелка. Трябва да продължаваме да се борим срещу насилието над жени", обяснява Паз Вега.
Не можем да бъдем убивани само защото сме жени, казва още Вега. И никога, никога не бива да забравяме невинните жертви.
"Никога не се възстановяваш напълно. Когато си имал тежко детство, когато докато си се формирал като личност и си живял в нездравословна среда, то тогава страданието те преследва цял живот. Тази болка остава с теб завинаги".
Наталия Санча е от Испания, но сърцето ѝ принадлежи на Близкия изток. Като журналистка на свободна практика отразява за "Ел Паис" конфликтите в Сирия, Йемен, Ливан, Ирак, Афганистан и други горещи точки. Казва, че не гледа на себе си като на смел човек.
"Аз съм просто човек, който се влюби в Близкия изток, войната ме откри там и аз останах, за да я отразявам. Истински смелите хора са онези майки, които въпреки всичко, което имат да губят, въпреки това, че имат деца, са на фронта. Винаги си казвам: "ето това е смелост". Това са жени, чиито държави и семейства са заложени на карта. Когато аз съм във военна зона, мога да бъда евакуирана, ако стане прекалено опасно. Но не и те - лекарките, медицинските сестри, журналистките, военните. Те с а там всеки ден. Аз мога да прекарам месец или два на фронта, но рано или късно ще се върна у дома, ще си взема гореща вана и ще имам електричество. Но не и те", разказва Наталия Санча.
Казва, че да си жена военен кореспондент е в пъти по-лесно, отколкото да си мъж. Дори само защото никой не гледа на теб като на заплаха и понякога можеш да попаднеш там, където никой мъж не би бил допуснат. И да разкажеш истории, които не си подозирал, че съществуват.
"В Близкия изток на жените не се гледа като на заплаха. Заради културните и религиозни особености в региона, който е така доминиран от патриархата, жената има второстепенна роля в обществото. А мъжът винаги е считан за потенциална заплаха. Това помага на жени като мен да си вършим работата - една жена журналист може да влезе на места, на които мъж никога няма да бъде допуснат. Буквално и преносно мога да вляза в кухнята и никой няма да ме спре. Мога да разговарям с четирите съпруги в дадено семейство и да чуя техните истории, мога да се срещна и с жените, които са се включили в армията. Защото иначе често не чуваме и не виждаме гледната точка на огромна част от обществото и всяка история и всеки конфликт, са разказани от мъже за мъже".
В продължение на 15 години живее в Бейрут - докато експлозията, разтърсила пристанището на ливанската столица, не я принуждава да напусне града. При едно от последните си пътувания посещава Сирия - за първи път след падането на режима на Башар Асад. Как и дали страната ще продължи по пътя, заявен от новите ѝ лидери или свободата ще се превърне в мираж така, както в Афганистан след идването на власт на талибаните - въпрос, на който Наталия не смее да отговори категорично.
"Силно се надявам, че няма да видим повторение на събитията от Афганистан, но не е невъзножно. В Сирия действат прекалено много международни сили и интереси - Турция, Израел, Иран, Русия, Съединените щати. Всичко е толкова сложно и многопластово и един от големите рискове е Сирия да не стане жертва на опитите на чужди сили да сеят разделение - дали на етническо или религиозно ниво - няма значение. Това е един от възможните сценарии. Сега, когато на власт е групировката Хаят Тахрир аш-Шам, мнозина не могат да преценят какво да очакват от тях. Но се усеща и предпазлив оптимизъм - мнозинството от хората са щастливи от падането на режима на Башар Асад. Разбира се, има и недоволни от това кой точно дойде на власт, но всички са единодушни - след 14 години на война, сега страната има шанс за ново начало".
Голямата ѝ болка сега е невъзможността да разкаже историите на жителите на Ивицата Газа. По официални данни, заради военните конфликти сексуалното насилие е скочило с 15%. Изнасилването се е превърнало в оръжие на войната - както в Газа, така и в Украйна.
"След години ще бъдат написани не една и две книги за Газа. Това е една война, в която има безпрецедентно ембарго да бъде отразявана. Нито една международна независима медия не е успяла да изпрати там свой кореспондент за всичките 16 месеца война. Това не беше така в Украйна, Йемен, в Сирия, Ирак, Либия. Безпрецедентен е и броят на убитите журналисти".
"Украйна е един от най-страшните примери за това как се контролира наративът и колко често насилието над жени се превръща в оръжие на войната. Сексуалното насилие там е в плашещи рамери. Проблемът с Украйна е, че отново ставаме жертви на опитите и на двете страни в конфликта да налагат своята истина", обяснява Санча.
Нашата роля е да бъдем онези, които дават думата на 100% от населението. Всъщност в разкъсваните от войни държави жените са дори повече от мъжете - просто защото голяма част от тях се сражават, други са загинали. А през цялото време жените са там, но гласовете им не се чуват. Нашата роля е да дадем гласност на тези жени, да чуем какво е войната през техните очи, да знаем какво е да си жена в епицентъра на една война. А жената не е само жертва. Напротив - жените могат да бъдат и са много повече от това.
От жените, които са се грижили за децата и дома, от Клара Цеткин, през Мария Кюри до Урсула фон дер Лайен - жената е извървяла дълъг и трънлив път, изградила си е многолик образ и е показала едно - тя може да влезе в точно тази роля, в която пожелае. Независимо дали е на домакиня, на бляскава актриса, на учен, на военен кореспондент или на политик.
Чуй новините
Подкаст
