Тайните на Шипка в архивите

Още преди 80 години националната кауза за построяването на монумент на Шипка в памет на героите обединява българите. Градежът на паметника на свободата е заложен още от Учредителното народно събрание на свободна България, а за каузата се събират дарения от цялата страна. Ветераните опълченци излизат с призив: "Българино! Не жали в случая своя грош. Нека с тоя нищожен грош се закове един гвоздей, който да свидетелства пред твоето потомство, че ти достойно си почел праха на тия, които умряха, за да живееш ти". Своята лепта дават хиляди - от самите шипченски герои до учениците, закупили благотворителни марки. Иванка Гезенко, Държавна агенция "Архиви": - Министерството на народното просвещение уведомява родителите на децата, че, купувайки една такава марка, ще бъде купена половин керемидка за построяването на паметника. Основният камък е положен през 22-ра година. По това време до върха все още няма построен път. Иванка Гезенко, Държавна агенция "Архиви": - С волски впрягове, магарета, коне, с тенекии от газеничета - както е описано, всеки качва камък. Един от строителите на "Шипка" бил дядото на Стефка Кьосева - Пеньо Атанасов. Стефка Кьосева, внучка на Пеньо Атанасов: - Място, което е свято за цялото ни семейство. Фактът, че дядо ми е бил тук и всеки един камък е минал през ръцете му, е достатъчно силен, за да се чувствам по този начин. Първоначално бронзовият лъв трябвало да бъде на върха на паметника. Според някои твърдения сегашното му място - в основата, било избрано заради румънски претенции, че националният ни символ гледа към румънска територия. Огромният лъв - дълъг 8 метра и висок 4 метра, бил разделен на части и сглобен на върха. След 12 години градеж цар Борис открил завършения паметник пред множество от 100 хиляди души. Иванка Гезенко, Държавна агенция "Архиви": - Тук са на тържествения обяд, даден на опълченците. В държавните архиви пазят и опълченски ордени, като тези, които наскоро откраднаха от музея на Шипка. Иванка Гезенко, Държавна агенция "Архиви": - Аз лично, както и много други колеги, бяхме разстроени от това, защото не може да оставиш костите си и да посегнат. Необходим бил повече от половин век, за да имаме днес паметник, пред които всички коленичат.