За Илия Добрев

Той беше мой учител и винаги ще мисля така за него. Срещнахме се в далечната 1980 г. Събра ни нашият професор Любомир Кабакчиев – той покани Илия Добрев да работи със студенти от трети курс в театралната академия. Ние, разбира се, вече бяхме гледали неговите големи роли при големи режисьори - от „Напразните усилия на любовта” при Леон Даниел, през „Делото Дантон” на Анджей Вайда и „Вишнева градина” на Крикор Азарян... така че хем ни беше страх, хем бяхме алчни да разберем как става тая работа, защото той можеше да бъде убийствено смешен и светло драматичен, каквото си поиска.

Започнахме репетиции – тежката руска класика „Таланти и поклонници” на Николай Островски. Това беше дипломната работа, с която трябваше да влезем в големия театър. Ние бяхме по на двайсетина години, а в тази пиеса трябваше да изиграем вечната драма на Артиста от всички времена – талантлив, но беден, потопен в обществени предразсъдъци и невъзможен избор между уютен живот или турнета по неуютни сцени в името на „чистото изкуство”.

Дотогава ние бяхме затворени в драмите на нашата малка студентска общност с тъй присъщите на младостта „бури в чаша вода”, изтъкани от неувереност, пресилени възторзи, непостижими кумири, ревност и творческа завист на едро и дребно... Бяхме играли малки етюди и откъси, спъвахме се в простора на големия образ.

Илия Добрев разбуни умовете ни, успя за около две седмици да ни извади от дребнотията и макар че в началото трудно разбирахме защо трябва да се влага толкова много хъс, чувства, съмнения и страсти в една репетиция, преди премиерата повечето бяхме влюбени в него. Учеше ни как да използваме собствените си недостатъци, как да се слушаме един друг, колко е важно да бъдеш естествен и никога не се отказваше да изтръгва верния тон. Още помня как успя да ме накара за първи път да се разплача на сцената с истински сълзи и да целуна партньора си, когото в живота недолюбвах. Мисля ,че всъщност преливаше собствената си енергия към хлапаците-студенти.

Отвори вратите на дома си, всяка вечер ни събираше там и започна да ни разказва за своите учители – за Стефан Сърчаджиев и Методи Андонов, за чудното разбирателство между тях и класа, в който влизат той самият, Стефан Данаилов, Меглена Караламбова, Стефан Мавродиев, Елена Райнова... Боже, какви съученици, мислех си тогава! Той ни приобщаваше някак с лекота към едно друго поколение от театрални титани. Съживяваше пред нас един свят, към който ние се стремяхме, още не знаехме как да влезем в него, но много искахме това да се случи. В този свят имаше битки между доброто и злото, но имаше и надежда, любов и вяра, че има смисъл да продължим да живеем. Илия промени мисленето ми, тогава започнах да осъзнавам, че театърът е надежда за мен и за хората, които идваха всяка вечер на улица „Раковски”.

Сега вече знам, че порастваме от малки късчета мъдрост, както казва Умберто Еко, друг велик учител, който си отиде от нас тези дни.

Благодаря!