"Отвъд границите": Катя Янкова при новата тишина на Изтока

Платка на компютър

Полетът беше дневен. Почти през цялото време летяхме над Саудитска Арабия. Бях поразена от начина, по който тя изглежда. Представи си, кристален, ясен ден и летиш над държава, в която няма хора… празно е, навсякъде е празно. Пътуваш над огромни територии, около петдесет минути, без да видиш и признак на живот. Няма села, няма градове, само едни скалисти планини, сред които няма нито тревичка, нито птичка, нито рекичка, нито човешко същество – нищо. Абсолютно празна държава.

След това започнахме да захождаме над емирствата, появиха се пустините. Дубай ни се показа точно по залез слънце. Прелетяхме го вече по тъмно и искам да ти кажа, че по-красиво и футуристично нещо не съм виждала, въпреки че съм летяла навсякъде по света и съм виждала какви ли не градове от люка на самолети. Но такъв смайващ град като Дубай, който от високо прилича на платка на компютър не бях виждала. Представи си едновремешните „Правец 8“ какви платки имаха, ей така е конструиран Дубай. После кацнахме в Абу Даби.

Спомняте ли си Катя Янкова? Точно преди година (2018 г. - б.а.), през януари ви разказахме за удивителните ѝ пътувания до Шейсетия паралел, срещите ѝ с ескимосите в Канада, където е преподавала в Университета „Мемориал“. Пак там се научава как да различава звуците от хрущенето на снега при различни температури и как „тишината може да говори“.

След Канада тя заминава за Великобритания и повече от осем години преподава туризъм в Стопанския факултет на University of Greenwich в Лондон. Там разказът ни за нея спря, защото тогава Катя тайнствено ни каза: „Вероятно ще замина да преподавам в Абу Даби. Влюбих се в пустинята, когато 2010-2011 ходих в Дубай на конференции. Искам да усетя и да живея сред трептенето на въздуха от пясъка и да потърся в него нов вид тишина.“

Лондон

Заминах за Лондон от Канада от много висока професионална позиция и с надеждата, че в Европа ще съм по-добре. Но в Лондон не се чувствах щастлива и нищо отникъде не ми вървеше. Това сякаш бяха осем години на нов вид обучение за мен – обучение по подмолни игри и машинации в дипломацията и политиката на един голям университет, който като че ли изобразяваше това, което си представяме като кажем „английска лукавост“.

Там узнах много и за добрите, но преди всичко за лошите страни на системата във Великобритания. Тя просто не ми даде възможност да се разгърна нито професионално, нито в личен план. Още на втората година разбрах, че не само университета съм сбъркала, а и страната. Фактът, че дори, когато станах шеф на магистърска програма там, пак не пожелах да си купя свое жилище, а предпочитах да живея под наем, което е много скъпо, говореше ясно.

Мечтата на голяма чат от българите е да отидат и да учат или работят във Великобритания. Толкова българи са там… Какво теб – преподавателят, човекът със статут, те притискаше, та с толкова огорчение говориш за този период?

Това, което разказвам, не е някакъв безотговорен упрек. Искам да знаеш, че всичко казано е резултат на мои лични преживявания, наблюдение и много мислене по темата - защо не се чувствах добре в Лондон. Аз мисля, че Великобритания е държава, която е била империя, свикнала да ръководи и доминира света и всички останали да са ѝ подчинени. И това самочувствие се е пренесло навсякъде и във всички, имам предвид хората. Манталитетът им е такъв.

И така, когато попаднеш в един чисто английски колектив, трябва да си готов, че никой няма да ти даде възможност за нищо. А за съжаление аз попаднах точно в такъв колектив, в който бях единствената чужденка в целия департамент. Те не се интересуваха, че идвам от Канада, че там съм станала доцент, че имам огромен опит. За тях аз бях българка. А тормозът към мен беше много как да кажа… не буквален, а някак изискан.

Да, те ми плащаха равна с на другите преподаватели заплата, но кариерното ми развитие беше невъзможно, не ми даваха да правя нищо, освен да работя и преподавам. И тогава какъв смисъл имат парите? Единственото, което ми възлагаха беше да преподавам предметите, които водех и ако има някаква дупка за запълване, примерно някой се разболее, аз ходех да го замествам. И това ме изтощаваше допълнително. Някак мисловно ме изтощаваше...

Катя спира, прави малка пауза и продължава.

Но за мен това беше една голяма школа най-вече за взаимоотношенията в един английски стил, в който хората не са докрай искрени. И аз това го изучих най-подробно, въпреки че не го прилагам в практиката си, но поне знам как да се пазя от него. Защото знаеш ли, има хора, които са създадени да отдават. Аз съм от този тип, ако не давам нещо, не съм щастлива. А там така и не получих тази възможност - да давам от себе си на някого, извън знанието, каквото и да било друго, дори и обикновено приятелство.

Абу Даби

Когато получи одобрение да заминеш и преподаваш в Абу Даби зарадва ли се?

Аз вече бях ходила два пъти там преди и винаги ме е очаровало усещането за подем. Някак всичко там кипи и се създава. И това усещане за напредък и развитие ме зарази. Никъде другаде не го бях усещала, нито в Канада, нито в Лондон, а за България да не говорим. И мечтаех да се върна някой ден в Абу Даби. По тази причина, през целия ми престой в Лондон не спирах да подавам документи за Абу Даби. Чакането отне осем години, но си струваше. И въпреки че всички близки и приятели, с които споделих, бяха скептични, защото това все пак е арабски свят, твърде близо до Саудитска Арабия, аз бях много щастлива. Знаех, че там ще намеря себе си.

Спомняш ли си как протече интервюто за работа?

О, да, разбира се. Интервюто мина в една неделя, защото там се работи от неделя до четвъртък, а не както при нас от понеделник до петък. Бях седнала вкъщи с една черна жилетка със златни копчета, много консервативно облечена. То пък се оказа, че е точно техният стил на обличане. Беше видео интервю през една тяхна система за видео общуване, която се казва „Zoom”, защото там „Skype”, WhatsApp” и „Facebook” не са разрешени за видеообщуване. Можеш само да чатиш, но не и да говориш или да ползваш видеото им. Но през „Zoom” може да се свържеш с която и част на света искаш, включително и емирствата.

Тук ще отворя една скоба. Може да ти се струва, че това са сериозни ограничения, че не са демократични, но според мен, в сравнение с цялата останала сигурност и уреденост на държавата, на мен ми се струват нищожни.

Та, да се върнем на интервюто. То беше в две части. Първата, през тази система „Zoom”, а после започваш да чакаш. Ама дълго чакаш, да те одобрят, за да дойде втората част. Защото първото интервю се записва и се представя на тяхната висша администрация, които са само емирци. Тоест, първо те интервюират колеги, с които ще работиш там, а после интервюто се гледа от администрацията на университета, които са от Държавния емирски университет, в който ме бяха одобрили за работа.

Администрацията също ме беше харесала, но след това започва една много тежка процедура на проучване, която трае с месеци. Дали не си бил терорист или връзки с терористични организации. Така че интервюто ми беше на 4 октомври 2017 г., а заминах едва през януари 2018 г.

Университетът

И през януари 2018 г., точно както преди толкова години, когато кацнах в Канада само с един куфар, се оказах на летището в Абу Даби пак само с един куфар. И пак бях хем въодушевена, хем малко притеснена. Но по някакъв начин много щастлива. Виж, за разлика от Канада, където бях абсолютно никому непозната, в Абу Даби ме посрещна шофьор на университета. Той ме заведе до един 4-звезден хотел близко до университета. И 5 дни живях в този хотел, като разходите бяха за сметка на университета. По-късно, когато си намерих жилище, пак университетът го плаща.

Но за началото. Щом пристигнах, отидох веднага в университета да се представя и им казвам: "Хайде, кога ще започвам работа?". Те ме гледат и се чудят защо толкова бързам. Казаха ми, че ще имам 15 дни адаптивен срок, в който трябва да свикна със средата, климата, да се запозная с колегите си и учебната програма, да науча различни правила за облеклото и поведението, да си оправя документите – лична карта, шофьорска книжка и т.н. , както и да си отворя банкова сметка.

Как се отнесоха с теб администрацията на университета, колегите ти?

Много добре. Имах възможност да си избера залата, в която ще преподавам, колегите ми бяха много радушни и готови да ми съдействат с всичко. Даваха ми личните си мобилни телефони, ако имам нужда от нещо. Разбира се имах и много притеснения как да се обличам, как да се държа…

Но всичко това се случваше като в някаква приказка, защото ми изпратиха шофьор, който ме возеше навсякъде, обясняваше ми всяко нещо, а бе като във филм. И за първи път в моя живот останах сама със себе си, за да имам време да въздъхна, да видя какво става около мен, с мен, да осмисля случилото се… без да работя изобщо. И трябва да ти кажа, че много ми хареса да не работя. (тук Катя започва да се смее с глас и продължава - б.а.) И май това ще е следващата ми цел – да работя, когато наистина искам, когато наистина ми е интересно. Но по-важното е, че се почувствах добре дошла.

Те са...

Когато влезе за първи път в клас, за да преподаваш, какво видя? Какви са студентите ти?

Много се вълнувах, то и до ден днешен, вече една година всеки път влизам с трепет в клас. Там мъжете и жените учат разделени. Аз преподавам само на момичета. И трябва да ти разкажа за тях, защото те са девици, те са девойки на по 18-19 години. Там не може да имаш гадже, преди да си се омъжила. А и те ги женят според уговорки между фамилиите. Но вече като се опознахме по-добре със студентките ми, те се отпуснаха и си говорят с мен за лични неща. И трябва да ти кажа, че си имат своите „Радини вълнения“ – коя кого харесва, къде го видяла, за кого иска да се омъжи, кой как я е погледнал. Но всичко е платоническо. Те са много, много интересни. С едни отворени очи те гледат, сякаш бисери падат от устата ти и искат да запомнят всяка дума, която им казваш. Веднъж, докато седях в клас, а те пишеха нещо, седнах и започнах да ги описвам, толкова бях развълнувана от гледката пред себе си. "Те седят смирени и защитени. Красотата на тяхната свенливост е завладяваща. Премесена е с едно безметежно спокойствие и достойнство. Те са забрадени, но в стойката им има грация. Движат се бавно и плавно, сякаш плуват. От тях лъха безвремие..."

И виждаш едни млади, много красиви момичета, които се интересуват от мода, козметика, ако ги попиташ ще ти кажат всяка световна марка дрехи или козметика. Те са истински специалистки по изкусен, незабележим грим и могат с часове да ти обясняват каква основа да си сложиш на лицето, как да подчертаеш очите си и хем да си гримиран, хем да не си личи. Телата им са скрити под тези роби, но отдолу - висша мода, ръцете им са скрити, но ако някой ръкав се повдигне, виждаш как са украсени с прекрасни бижута, а понякога изрисувани с къна, глезените - също, въпреки сатенените шарени обувчици, които крият пръстите. Косите им са скрити, но трябва да видиш очите им... толкова са красиви. За съжаление, не мога да ти дам снимки с тях, защото, ако техни снимки се появят в някоя социална мрежа или сайт, никога няма да могат да се омъжат, никой няма да ги иска.

Ти им преподаваш туризъм, нали?

Да! Но това е много особено, защото те всички са от много богати семейства, живеят в големи къщи, имат прислуга, учат в този държавен университет, защото там много държат на образованието на жените. Мъжете искат да се женят за образовани жени. И все пак тези момичета не могат да разберат туризма в тази пълнота, както хората в Европа, Америка или Канада. Например, те не искат да учат ресторантьорство или пък хотелиерство, защото го смятат за унизително. Както казах, те си имат прислуга по домовете и не могат да си представят, че те ще са в някаква подобна роля. Така тълкуват дори мениджърските позиции в ресторантите и хотелите.

Те си представят, че като завършат, ще работят в някое министерство, административна работа. Да, но то не може да има места за всички и се получава много странна ситуация. Затова и когато аз пристигнах там, ме помолиха да създам специална програма, по която те да учат. И аз я създадох и ме направиха шеф на програмата. Но това, след като много внимателно обмислих какво хем би им харесало, хем може да им бъде полезно. Например обърнахме се към културната индустрия, музеите и историята. В Абу Даби отвориха първия филиал на Лувъра и ходим там на практически упражнения. Такива неща много им допадат.

Въпреки че, ако трябва да съм докрай честна, много от моите момичета идват без всякаква представа защо и за какво им е това образование. И донякъде имат право, защото голяма част от тях се омъжват още докато са студентки и след като завършат, се посвещават на децата и семействата си. Но все пак имат диплома и съпрузите им са доволни.

Порядките

Има ли разлика в начина на обличане за чужденците и за местните?

Аз минах инструктаж още първите дни и например, полата ми трябва да е под коленете или пък трябва да съм с панталон. Обувките трябва да са затворени и да не се виждат пръстите, защото за тях това е еротичен символ. Въпреки че чужденците си позволяваме волности и носим отворени сандали, защото когато е много топло, просто не можеш да си затвориш и краката. Но тогава трябва да си с панталон, за да не се вижда глезенът. Дрехите трябва да са без деколтета и да не са прозрачни, също така може да имаш лак, но да е или прозрачен или телесен цвят, но в никакъв случай ярък. Виж, бижута можеш да носиш всякакви, ама наистина какви ли не и къде ли не. От пръстени, гривни, колиета, обеци, до всякакви лъскави шнолки и фиби за коса. И бижутата им са много пищни и красиви. За нас забрадките не са задължителни, дори когато отида на плаж, аз мога да съм по бански, но ако напусна плажа, веднага идва човек от охраната, защото там има такива хора и много любезно ти казва, че не е редно да ходиш извън плажа по бански. Но са много внимателни и не усещаш заплаха от това им искане. Просто ти обясняват, че не е възпитано и не е прието.

Но като говорим за обичаи, много по-интересно е какво се случва по време на големите им празници. Аз преживях тотален културен шок, защото по време на Рамадана целият живот се преобръща с главата надолу. Буквално денят става нощ, тъй като те не могат да се хранят и пият през деня и ядат два пъти през нощта. За нас не е задължително, но ако искаме да се храним през деня, те не бива да ни виждат. През останалото време в университета има навсякъде храна - по коридорите има сушени плодове, вода, сокове, а по време на Рамадана ги скриват и слагат за чужденците един параван, зад който можеш да се скриеш и да хапнеш или пиеш нещо. На всичкото отгоре ресторантите им също не работят денем или ако работят, храната, която продават, е само за вкъщи.

Освен неяденето и непиенето обаче, проблемът е и в работенето и ученето, защото те като не спят по цяла нощ, за да ядат и пият, после денем въобще не са продуктивни, направо ходят като замаяни. Идват на училище, ама едни отнесени, унили и въпреки че работното време е намалено, много трудно се работи... Да не говорим, че аз когато съм готова да си легна, те започват да живеят и тотално се разминаваме, не можеш с един приятел да се видиш... Но това са неща, с които се свиква.

Къщите

Разкажи ми за строителството там, за архитектурата, какъв е обликът на града?

Абу Даби е много по-нисък град от Дубай, който е сякаш в двадесет и трети век с тези уникални небостъргачи. А Абу Даби си прилича на източен град с ниски, но много разкошни къщи, в ориенталски стил. Те много обичат дворцовия стил и пищността на Луи XIV, на италианския и френски Ренесанс и обзавеждат къщите си по този разкошен начин. Картини, тежки пердета, драперии, дебели килими, изваяни крачета на масички. Отвън къщите са или кремави, или бели, в някакъв пясъчен цвят и много по-семпли, отколкото вътре. Няма я тази пищност на египетската или северноафриканската орнаментика.

Аз имах шанса да бъда поканена на гости от една колежка емирка по време на първия ми Рамадан в къщата ѝ. Ама то каква къща, направо палат. Огромна, на два етажа с вътрешни вити стълби. На първия етаж има нещо като приемна, в която тя беше наредила столове във формата на квадрат. Бяхме само жени, събрани за първа вечеря, която е между 20 и 22 часа, защото има и втора, която е между 2 - 4 през нощта. И всички бяхме облечени с най-красивите си дрехи. Дълги рокли от тежка коприна в уникални цветове. И тогава можеш да видиш жените им в истинския им блясък, защото махат черните "абая" - забрадките, и горните широки одежди, с които иначе покриват дрехите си. Тогава виждаш колко са красиви телата им, косите им, много е впечатляващо.

В началото на вечерята ни сервираха кафе, докато пристигнат всички поканени. Представи си ни, как седим една до друга с разкошните рокли, и само се гледаме, почти никой не говори, ако се говори, то то е много тихо. И така в продължение на около час. След това, когато всички поканени пристигнаха, започна вечерята, която се сервираше от прислуга. Храната беше ужасно много, както и соковете, водата и плодовете. Но нямаше музика, защото и тя е забранена по време на Рамадана. Така се хранихме в тишина...

Пустинята

Когато си говорихме преди година, ти ми каза, че искаш да живееш сред тишината на пустинята. Такава ли е, каквато си я представяше?

Аз още не съм имала шанса да видя пустинята така, както искам – да бъда интимна с нея. А това означава да отида и да спя там на палатка, да си наклада огън и да потъна. Ходих, разбира се, на сафарита, но те са много комерсиални и не можеш да усетиш душата на пустинята. А тя може да се усети, само ако останеш сам с нея и оставиш тишината да влезе в теб. За съжалени още не съм успяла да го направя, но ще стане тази година през март, когато е единственото време да спиш там, защото не е толкова горещо.

Как започва пустинята, има ли граница между градовете и нея?

Ами разбирането за пустиня в този смисъл е различно. Веднъж пътуваме с колата и сме сред един град и аз питам колегите ми къде е пустинята. Те ми казват, ама ние сме в нея. И аз си мисля, как ще сме в нея, като около нас има постройки? За мен тя е нещо тихо и самотно. Та няма граница откъде започва. Тя е навсякъде, но с много лица. Но аз ще отида да спя в онези пясъчни дюни, които са моето разбиране за пустиня. Ще си наклада огън и ще остана под звездите, съвсем сама, за да я пусна в мен. Освен това искам да отида и до оазисите им, където има кладенци с вода и там също искам да остана за няколко дни.

Има ли камили в Абу Даби?

Не, няма никакви такива животни, защото градът е модерен, но те много почитат камилите. Имат ферми за камили. Освен това правят състезания с надбягвания с камили, като слагат един електронен жокей-кукла на гърдите им, за да не им тежи. И той има ръчка, с която ги подбутва и издава звук, за да бягат по-бързо. И така правят състезания с тях. А още по-интересно е когато правят конкурси за красота на камили. Оценяват им муцунките, зъбите, миглите… коя е по-расова… Абсолютен смайващ, екзотичен свят.

Какво най-много те впечатлява там все пак?

Има нещо, върху което мисля, откакто съм дошла в Абу Даби. Те са много религиозни и има някои хубави неща, които са ценни, например честността, те няма никога да те излъжат, почтени са, пазят традициите за тези неща, Но има и такива, които не са добри. Те не създават наука. Тази силна и властваща религия им пречи да генерират наука.

Но те са много богати и си купуват най-доброто – каймака от най-доброто в науката и изкуството. И за тях работят най-добрите дизайнери на интериор, паркови озеленители… Зеленината е навсякъде и има много паркове, което е невероятно, все пак това е било цялото пустиня и още е. Но можеш да видиш навсякъде палми, градини висящи, цъфтящи, и всичко се поддържа на капково напояване. Представи си, пътят между Дубай и Абу Даби, който е около 250 км. , също е целият с палми отстрани и те също са с капково напояване. Удивително е.

Впрочем, цялата вода, която използват, не за пиене, а за миене и напояване е обезсолена вода от Персийския Залив. Самите емирци са около милион и половина, а ние работещите там сме може би два пъти повече от тях. Това го казвам, защото благодарение на този начин на преработване на водата, купуването на най-нови технологии, градът се е разраснал толкова много. Плажната им ивица е също като модерен курорт с алеи и направо лампиони, които висят над тях, много зеленина, ситен пясък, изумрудена вода, в която има риба, което е много странно, защото е много солена. Не можеш да потънеш в нея.

Това, което обаче най-много ме впечатлява там е, че успях да повявам в държавността. Колкото и да се говори, че там липсва демокрация, аз видях там една държава, която може да се грижи за поданиците си и да им даде сигурност. Това е много интересен феномен на фона на религията и многото забрани. Но аз там се чувствам сигурна и спокойна.

Любима

В края на разговора ни отново връщам Катя към интервюто ни от преди година, защото ми е важно да разбера нещо много специално за нея, а и за мен. Катя винаги е била много усмихната, много мека, много нежна в излъчването си, но когато и да съм говорила с нея, колкото и да сме се смеели за различни неща, в очите ѝ винаги присъстваше далечна тъга. Тогава, през 2018 г., я попитах, защо е така? И тя ми отговори:

Още от детството ми постоянно имам усещането за нелюбимост, че не съм любима… И мечтая да съм много обичана и специална за някого.

Когато се видях с Катя днес, през 2019 г., за да продължим историята ѝ, в очите ѝ грееше радост, тъгата беше изчезнала. И това беше първото, което видях, още като ме посрещна на вратата в красивия си апартамент в центъра на Варна. Щом я погледнах, знаех, че нещо именно там, с намирането на обичта, се е променило. Затова без колебание я попитах:

Кате, ти май освен всичко останало, си намерила и любовта?

Катя се усмихна, има нещо свенливо в усмивката ѝ, нещо меланхолично, нещо тихо и съкровено, но и сияние, което напомня изгрев. Отговори ми:

Да, Ники, намерих любовта там. Аз още като отидох някак си разцъфнах, защото всичко там започна като приказка и вече година е така. Когато се успокоиш, някак ставаш готов за любовта и тя идва, без да чака много, и без да правиш нещо специално. Така стана и с мен. Срещнах човек, който ме обича и когото аз обичам, и съм щастлива.

Година по-късно ви предлагаме нова среща с Катя Янкова, но вместо за студовете на Канада, разказът ще бъде за екзотиката на Изтока, морето, пустинята и най-вече за спецификата на мястото. Но преди това причините за мечтаната промяна: