"Отвъд границите": Михаил Владов: Венецуела - моя стара, незабравена любов!

Когато започнахме тази рубрика ви обещахме, че в нея ще разказваме истории на хора, които живеят извън България и че ще търсим различни погледи към света през очите на героите ни. Повече от година разказите в рубриката сякаш винаги са позитивни. Въпреки че понякога в тях има носталгия, малко тъга или горчив спомен, все пак са пълни с искрици на щастие. И някаква еуфория клокочи в поредицата сбъднати мечти, комични ситуации, трудни моменти, преглътнати понякога с хумор, друг път със знания, интуиция, ум или устойчивост – това са героите ни по света до днес.

Когато Мишо ми заговори, разбрах, че тази история ще е различна и че ще бъде трудна за разказване, защото в интонациите му личеше едно особено смирение, но не религиозно. Смирение, което по-скоро прилича на примирение, на умора. А иначе се смее широко и топло. Но за човек, обиколил двете Америки и цяла Европа, липсата на страст в разказа му ме удиви. Мишо просто отговаря на въпросите кратко и ясно, няма романтика, няма излишни думи, няма възторг. Започнахме простичко така:

Венецуела - първа среща

Осемдесетте години заминах за първи път за Венецуела. Возех посланика ни там. Тогава тя беше райско кътче, нещо като Германията на Латинска Америка – работа колкото искаш, фиксиран курс на боливара (венецуелската валута - б.р.) спрямо долара, който се задържа до средата на 80-те, когато започна инфлация и боливарът от четири за долар стана шестнадесет. Но тогава аз се върнах в България и втори път заминах края на деветдесетте.

Разкажи ми за Венецуела тогава, през осемдесетте, как тръгна натам, каква емоция беше, какво първо те впечатли?

Аз не съм от пътешествениците, които ще седнат да ти разправят разни измишльотини колко е хубаво някъде, колко невероятно е и така нататък. Но Венецуела наистина ме порази. Летяхме през Париж за Каракас. На летището ни посрещна местен шофьор, който ни закара в посолството. Каракас и въобще цяла Венецуела беше като рай - цяла година лято, хората усмихнати, страхотно жизнерадостни и дружелюбни. Това е една от най-екзотичните държави, които съм виждал, защото е много голяма и в нея има и пустиня, и Андите, които са нещо уникално, в същото време има и равнини, където се отглеждаха крави – много богата държава. Да не говорим колко народности са събрани на едно място – и индианци, и италианци, и испанци, и какви ли не. Но най-вече колумбийци, които май не се различават много от венецуелците.

А Каракас е неземен град. Той е на над хиляда метра над морето. Разделя го една планинка Авила, която спира влагата и на плажа, на летището, и на пристанището е непоносимо влажно като в Куба, но минеш ли планината, става рай. За да стигнеш до там обаче, трябва да се изкачиш около тридесет километра по планината, за да стигнеш града. И горе, на хиляда метра, заварваш някакъв невероятен климат – цяла година е между 20 и 30 градуса. А административният център на Каракас е в испански колониален стил, много колоритен, с много търговия по улиците и много цветен.

Сега ние нямаме посолство във Венецуела, но как изглеждаше посолството ни там тогава?

Посолството ни беше стара сграда, частна къща в много баровски квартал. Там изкарахме осем месеца, защото сградата беше под наем. След това България закупи, мисля че за около 2 милиона долара, една уникална къща, която въобще не приличаше на посолство, а по-скоро на огромно фамилно имение с уникална архитектура. Представи си триетажна къща с кула отгоре и покрив с керемиди и това на близо 3000 кв. м. – не може да го обходиш… етажи, полуетажи… такава втора къща като архитектура на съм виждал никъде. Когато изтече мандатът на посланика ни, се прибрах в България.

Венецуела - втора среща

Кога реши да напуснеш България завинаги?

Когато дойдоха промените, тръгнах по разни митинги на СДС и видях, че нищо няма да стане.

Защо избра да емигрираш във Венецуела?

Защото сякаш се прибирах вкъщи, толкова добре я познавах. Толкова бях пленен от тая държава, че дори не помислих за Германия или Испания, въпреки че говорех и немски, и испански. А и имах много приятели във Венецуела. Спомням си, докато бях още с посланика там, се честваха 1300 години България. И посолството ни даваше много приеми, но нали сме си българи, за икономия не се наемаха хора, които да обслужват гостите, и аз бях и шофьор, и келнер, и барман на тия приеми. Слагах папийонката, бялата ризка и черните панталонки и айде... така се запознах с много местни хора. И всички още тогава ме съветваха да не се прибирам в България, а да остана, но ние с жена родолюбци… прибрахме се…

И така, когато след това, в началото на деветдесетте, се върнах в Каракас, бях изкарал в България квалификационни курсове да мога да карам всякакви камиони и дори фадрома. Това беше първата ми идея за работа във Венецуела като емигрант – да се хвана в строителството. Но един приятел българин Митко Байнов, който години наред вече беше живял там, имаше много голяма фирма за климатици. И ми казва „какви камиони, какви фадроми, почвай да се учиш и да се занимаваш с климатици, това е нишата тук." Така и стана.

Малко по-късно дори си направих моя фирма, дъщерна към тяхната и бизнесът се разрасна много. Стигнахме до там, че понеже трябваше да обикаляме из цяла Венецуела, а тя е огромна, си купихме самолет. Толкова сериозно работехме. Бизнесът вървеше супер. Успях да дам страхотно образование на сина ми, който завърши дизайн и замина за Маями и сега работи за HBO, прави им рекламните заставки.

Обикалял си цялата страна. Кое най-много те впечатли в нея?

Андите. Има един връх Боливар, който е близо 5000 метра. Единият му склон е ледник и цяла година можеш да караш ски там. Неземно е.

Мишо мисли кратко и продължи:

Имаше един лифт, който сега дaли работи… по-добре да не те каня да ходиш там, щото сега е опасно да се ходи във Венецуела…

Мишо за първи път се засмя в разказа си. Засмя се на шегата си, само че какъв смях! Толкова горчив, че аз някак, въпреки че оцених шегата, потънах в мълчание, а той продължи:

Неземни са и плажовете им. Като кажеш плаж, какво си представяш? И в Аруба, и на всяко райско кътче, плажът си е плаж, но там… има плажове, които са по около 2000 км. Можеш ли да си го представиш?... Има абсолютно девствени места, на които само някой индиански крак може да е стъпвал, има и невероятни курорти, примерно на остров Маргарита, който по нищо не отстъпва на Маями. Висока категория хотели, почти навсякъде голф игрища, басейни и страхотна архитектура. Дори когато отидох в Маями, по не ми хареса.

Има ли голяма разлика между бедни и богати там?

Огромна! Винаги я е имало. Но това най-вече тогава беше, защото венецуелците са много мързеливи. Там в моята фирма и тази на моя приятел работеха главно колумбийци. Венецуелците не можеш да ги хванеш да работят… но колумбийците са сериозни работници, а и са много по-образовани, и културни. А венецуелците, понеже бяха свикнали, че няма данъци, имаше огромен добив на петрол и те си бяха разглезени много. Корумпираните крадяха от петрола, бедните си живееха пак от петрола, а бе всички лежаха на петрола. Но въпреки че имаше много бедни хора, никой не е умирал от глад. В същото време за работници наистина не ставаха никак.

Живял си там и по времето и на Уго Чавес. Какво помниш от тези времена?

Помня първия опит за преврат на Чавес. Беше наистина страшно. Бомбите падаха на километър от балкона ми. На едно летище, което не е търговско, а само за малки машини, паднаха два самолета… ужасна гледка. След това го вкараха в затвора (Уго Чавес б.а.), но една от грешката беше, че му дадоха телевизионно време и той говори и обещава…

И после след две години, когато излезе от затвора, спечели изборите и нещата тръгнаха главоломно надолу. Тогава реших да се махна от Венецуела, защото нямаше никаква възможност да задържим бизнеса. Боливарът се обезцени, не можеше да се купува конвертируема валута никаква, как да работиш? Цялата ми техника, складови бази, оборудване, всичко замина… по-скоро го продадох, но познай - за 4000 долара… а бях инвестирал над половин милион… все едно съм го подарил или загубил… И си казах: „хайде, Мишо, махай се…“.

Тръгнах да се връщам в България. Отседнах в един хостел в Хавана, Куба, да си изчакам полета два дни. Носех малък куфар с документи, пари, всичките ми снимки и спомени от Венецуела и ме обраха – откраднаха ми го, докато за малко го бях оставил в стаята без надзор… така приключи огромна част от живота ми.

Испания

Реших, че все пак в България няма какво да правя и заминах за Испания, но бях абсолютно обезкуражен, смазан, без желание за нищо. Работех като тираджия, в разни строителни фирми, оправях климатици…

Мишо въздъхва дълбоко… сякаш не иска да говори повече… спряхме… след малко го чух да казва:

Опитах да започна пак бизнес, но попаднах на измамници и всичко отиде по дяволите… вече нямам никакво желание за нищо. От скоро съм пенсионер. Получавам 700 евро пенсия, ходя да виждам сина си в Маями и това е…

Какво си спомняш с най-много обич от всичко, което си преживял?

Отново дълга въздишка, после дълга пауза…

Работата, това съм обичал най-много – работата си.

В какво вярваш?

В нищо! Нямам в какво да вярвам вече, освен може би в семейството, децата ми...

Има ли нещо, от което те е страх?

От нищо!

Какво е свобода?

Нещо, което много лесно се обръща в свободия, ако няма здрави закони! А за съжаление това, което имаме днес, не е свобода, а свободия.

Имаше ли си любимо място във Венецуела?

Да. Пуерто де ла Крус се казва градчето. На около 400 км. от Каракас. Няма толкова интересно място на света. Било е солник под морското равнище. Изкопали са канали и са се образували малки островчета, на всяко има по двадесет, тридесет къщи. Островите са свързани с мостове, а по средата има огромен канал, който води право в морето, като малка Венеция, но е по-красиво. Пред всяка къща има паркинг за коли и кей за лодка и те така се придвижват. Приказно място. Дори имах намерение да си купя къща там, точно когато Чавес дойде на власт. И аз имах тридесетина работници, и им казвах да не гласуват за този келеш, че всичко ще се прецака и ще стане страшно, ама кой ме слуша…