"Живот в скалите": История за любов, прошка и житейски избори

БНТ: Коя е Мария Лалева?

Мария Лалева, автор на „Живот в скалите“: Човек, който се опитва по някакъв начин да се бори със собствените се предразсъдъци. Да си вижда стените на затворите, да бяга от зоната си на комфорт. Да общува честно. Да обича честно, да плаче честно, да пише честно.

Мисля, че няма човек, който да не е чувал за "Живот в скалите" - един роман, който започна живота си много преди всъщност дори да го напишеш.

Да. Аз започнах да пиша един разказ и го бях написала по един абсолютно действителен случай в стария Созопол, където един български актьор наистина има малка къща точно на края на, улицата се казва "Морски скали", залепена за една много красива нова къща и там синът ми тичаше един април, с едни рапани в ръцете и крещеше "Мамо, мамо, скалите природа ли са?" и “Кой е създал природата? Бог ли я е създал?” Нещо бяха учили в детската градина. Беше на около 4-5 години и там беше актьорът Досьо Досев с негови приятели и си пиеха кротко следобеда ракия в пластмасови чаши. Те се закачиха с малкия и стана една много хубава среща, в която си поговорихме за скалите, Бог, природата, любовта, приятелството и аз направих малък разказ от цялата тая история. Доизкусурих я и пуснах два цитата във фейсбук и там се получи онова нещо, което беше лавинообразно. Някаква тиха истерия се случи и аз разбрах, че нещо съм уцелила. Не знам какво точно и аз и до ден днешен като ме попитат защо така реагират хората на "Живот в скалите", аз не знам.

Какво те накара да съчетаеш тези различни хора, от различен произход, с различна религия. Всъщност кой е Дядо Боже за теб?

Нещо средно между абсолютна вселенска мъдрост, която надскача нашите малки човешки граници и понякога свадлив старец, чиито причини не разбирам защо се случва определено нещо. Дядо Боже абсолютно надскача религиите. Тук говорим за вяра. Затова имах нужда от един български турчин - мюсюлманин, имах нужда от една безбожница, която ще отрича абсолютно всеки бог, имах нужда от християнин с всичките му противоречия с болестта алкохолизъм, която съм се опитала да покажа по абсолютно всички начини как разгражда човека, как убива волята му, как го лишава от голямата му душа и от интелекта му. И как в крайна сметка трябва да ти се случи нещо, да видиш големия знак, за да се пребориш и искаш да се пребориш.Трябваше ми един умален модел на този свят, в който ние българите живеем. Ние живеем с различни религии, с различен манталитет, с различно възпитание, но има нещо, което ни обединява - Бог е любовта. Любовта е над всяка религия и над всеки предразсъдък. И затова исках да покажа как в скалите - това е нарицателно, не е място. Това е философия и начин на отношение към живота, към близкия, към смъртта, към любовта. Това е най-важното нещо и това обединява хората. Стига сме били разделени. Уморени сме.

А уморихме ли се да избираме да бъдем малки? Избор ли е това всъщност?

Да, избор е. Избор е, защото даваш превес на страховете. Малкият човек обикновено вярва в страховете си повече, отколкото в любовта, която носи. Малкият човек се е научил да нарича любов и когато обича с главата. В главата има много везни, в главата има много вярвания, в човешката психика, които сме унаследили без да подлагаме на съмнение. Прекалено много модели има, които казват това е добро и това - лошо. Това е правилно и това не е правилно. Когато застанеш срещу нещо, което мама и тате са ти набивали в главата, ти наистина правиш първо вътрешната си революция. И изборът да се подчиниш на този модел и от компромис със себе си да стигнеш до война със себе си, е лично твой избор. И после се чудим защо сме болни, защо се пропиваме и търсим виновния извън нас. А няма виновни извън нас. Човек някакси трябва да вижда себе си във всичко хубаво и във всичко лошо, което му се случва. Първо себе си.

“Има такива хора - бегълци от болката, която са причинили. Смешно е, че тичат са такова усърдие към следващата болка, която ще причинят, сякаш са научили всички уроци на Вселената. И е тъжно. Страхуват се, ужасяват се, че пак ще го направят, но нямат сили за да изскочат от този омагьосан кръг. И в крайна сметка пак причиняват болка, най-вече на себе си. Те се влюбват бързо и си тръгват бързо. Малко за тях е достатъчно. Много, е плашещо. Всичко, е невъзможно за осъзнаване.“

- Марина, из „Живот в скалите“

Лолова чете Лалева - разкажи ми малко повече за това.

Една много спонтанна, неочаквана среща в Татяна Лолова в Царево. Аз все пак треперя, защото все пак това е Татяна Лолова - най-голямата. И аз отивам и й казвам "Здравейте, аз съм Ваша почитателка, искам да Ви подаря тези две стихосбирки". Грабва тази жена тези стихосбирки и започва да чете. Така ги прочете, че замръзна целия площад. И хвана книгите и вика "Аз не мога да разбера защо това момиче се е записало Лалева, а не Лолова". Това е големият човек...

„От нелюбов се разболева човеко, от нелюбов се пропива. От нелюбов съди, от нелюбов е алчен, от нелюбов наскърбява другио. От нелюбов убива. Бега ли си любовта от некого и дяволо веднага иде. И само с любов можеш да го прокудиш чернио. От нелюбов се затрива човеко. От тая по-страшна болест на земята - нема. Она любовта, Боже, е любов и кога я невидиш у некой, не се покажува она на всеки. Она сама си знае кога да дойде между двама и кога да си оди. Некои цел живот си верват дека са я видели, па после болни и пияници стануват. Видели са я зер, чушки са видели. Нема я. И вътре у них е празно. Кънти на кухо като празна бъчва. Оти заради децата се влачите с години заедно и тровите, тровите около него. А децата са като антени, като сюнгери - чисти. И всичката ви нелюбов попиват и всичката ви лъжа.“

- Баба Настасия, из "Живот в скалите"

Именно тази история за изневяра, за прошката, за избора да продължим напред - видяхме колко много хора откриха себе си в твоята книга, видяхме, че тя вече трудно може да бъде открита в книжарниците, което безспорно е огромен успех. Как те приемат твоите читатели? Ти в момента обикаляш и представяш книгата си.

Аз тази книга я забавих, казах защо и аз дължах на тези хора първо книгата, второ личното ми уважение към тези хора, към това търпение, защото тези хора наистина си чакаха книгата, защото бяха открили нещо в нея. Това е моята форма на уважение и обич в отговор на тази обич, която аз получавам. Аз съм ужасна късметлийка. Казвам ви - на всеки пожелавам да влезе в една зала, едни хора да се изправят на крака и да дойдат да те прегръщат, сякаш абсолютно винаги са те познавали. Колкото и скъпо да си платил един успех предварително, колкото и много любов да си раздал, тя винаги се връща към теб. Може би не от същия човек и от същите хора, но няма нещо, което да си посял в тая Вселена и то да не се върне към теб. Затова казват "внимавай какво си пожелаваш и какво говориш, и какво мислиш, и какво избираш да бъдеш".