Абонирай ме за най-важните новини?
ДА НЕ

Бягство от ужаса: Войната в Украйна през очите на бежанците

от БНТ
21:12, 11.03.2022
Чете се за: 09:20 мин.
У нас
Слушай новината

Когато взели децата и побягнали от войната, Людмила и Виктория не знаели къде отиват. Но стигнали до улица „Светлина“ в Нови Искър. Приютили ги безвъзмездно в малък хотел. Още са много уморени.

Виктория Тиханова: „До последния момент никой не вярваше. Дори когато ни казваха, че на 16-и ще започне война, всички се смееха, просто се смееха. До последно не вярваха.“

Людмила Гаврилюк: „Бомбардираха летището ни „Озерне“. Събудиха се всички, дори котаракът. Бедният: изплаши се и се скри под кревата. Не знаехме какво става, помислихме, че са някакви учения, но по поведението на котарака разбрахме, че е нещо много по-сериозно.“

И те не повярвали. После войната дошла с бомбардировки и криене. Людмила и 8 годишната ѝ дъщеря Аля идват от Житомир. Бащата останал доброволец в териториалната отбрана.

Людмила Гаврилюк: „Когато почнаха да сипят бомби над жилищните квартали, … пострадаха 10 блока, много e тежко да говориш за това. Пострада и Майчин дом. Там загина дъщерята на добри мои познати. Боли ме да говоря! Тогава разбрахме, че трябва да се скрием. В небето постоянно летяха самолети. Не знаехме какви са – наши или не, и какво ще бомбардират после. Беше много страшно – грохотът, падащите бомби, сирените. Всички се криехме, почти денонощие седяхме в мазетата.“

Виктория Тиханова: „Няма да забравя разрушените градове, убитите деца, убитите доброволци. Имаше убити при раздаването на лекарства, ... В първите дни на войната, Путин и белоруския президент - самозванец казваха, че това щяло да бъде хирургическа операция, нямало да закачат мирното население и щяло да има само случайни жертви. Не е вярно!“

Преди седмица Виктория и дъщерите ѝ Катя и Таня тръгнали от Одеса. Молдова, после Румъния, до България с влак. Всеки ден търсят връзка с близките.

Виктория Тиханова: „Пишат, че в момента из целия град се чуват взривове. Стрелят. В Одеса има страшно много диверсанти - руски граждани, влезли в града. Още през декември 2021 г. са си наели жилища. Били са в Одеса, преди да започне войната и сега правят различни диверсионни действия. Нас, украинците, и целият свят ни вълнува повече това, че беше превзета Запорожката атомна централа. Най-голямата атомна централа в Европа. Сами може да се досетите какво може да стане. Всички помним Чернобил.“

Таня Тиханова: „Войната сплоти украинците. Всички си помагат, всички се поддържат. Никога не съм си говорила толкова често с моите приятели.“

Небето над Украйна гори. От няколко дни Людмила не е чувала мъжа си. Няма вести от Житомир.

Людмила Гаврилюк: „Мъжът ми каза, че ще се запише доброволец, а ние да вървим да се спасяваме, защото сме му много скъпи! Не се знае какво ще стане с града ни. Беше страшно, много страшно. По улиците минаваха танкове. Не караха, както карат колите, а много бързо, чак не можеш да ги видиш. Беше ужасно. Тогава решихме и отидохме на границата с Полша с двете ми дъщери. Трудно минахме границата, имаше много хора. Вървяхме 30 км пеша – изпокъсаха ни се обувките и дрехите.“

От Полша ги прибрали приятели от България с кола. Пътували 20 часа до София.

Людмила Гаврилюк: „По пътя не разговаряхме. Просто си мълчахме. Децата преживяваха много. Буквално се държаха за мене със затворени очи. В очите им имаше страх, виждах как текат сълзите им. С всички сили се опитвах да им внуша, че това е за кратко – за седмица всичко ще свърши и ще се върнем. Слава богу, че сме тук и че всичко е наред.“

В София ги посрещат доброволци от сдружение „Мати Украйна“. Координаторът Лариса Шпортко ги свързва с хотелиер в Нови Искър.

Лариса Шпортко: „Стараем се да помагаме на всички хора. И с хуманитарна помощ и с разместване, и с транспорт от граница, и с помощ за Украйна, тука за бежанци.”

Димитринка Илиева – собственик на хотел: „Смятам, че в такъв момент, човек трябва да предложи безвъзмездна помощ.“

БНТ: Представяте ли си се на тяхно място?

Димитринка Илиева: Да, много пъти се опитвах да си представя какво би било, ако аз трябва да взема решение да оставя съпруга си в България и да тръгна с трите си деца, и това ме накара, да не се колебая във взимането на решение. Дали да поканим хора, които да бъдат при нас.“

Лариса Шпортко: „Благодарна съм и всички ние, в нашия център на наши мили прекрасни българи, които носят хуманитарна помощ, които предлагат жилища, които предлагат своят транспорт, и много с голяма топлина и грижа приемат наши бежанци. Голямо, голямо – Благодаря!

Наполовина рускиня, наполовина бесарабска българка, Лариса знае какво е да бягаш от война. През 2015 г. напуска Харков с дъщеря си. Там сега е доведеният й баща.

Лариса Шпортко: „Може понякога да разговаря с нас, обаче връзка е много отвратителна. През една думичка. Не можеш да разбереш, само разбираш, че човекът е жив.“

Димитринка Илиева: „Няма оправдание за войната, за мен няма оправдание за човек, който взима решение да обстрелва градове, където живеят и мирни жители. Семейства, майки с деца, няма как да гледам по друг начин на войната. За мен това е един ужас и кошмар, който тези хора изживяват всеки ден.“

Лариса Шпортко: „Украйна сега брани цяла Европа. Дори и цял свят. От едно голямо зло. Просто една голяма молба. От мен лично и от другите хора, украинци и от тези които искат да се свърши тази война, закройте украински небе, дайте на нас системи ПВО, дайте на нас ни самолети, вертолети, хеликоптери, просто да можем да браним това небе!“

Людмила Гаврилюк: „Баща им заръча, че иска да ги види живи и здрави! И затова ни помоли да заминем за малко! Сбогувахме се! Мислихме си, че това ще свърши буквално за седмица и че ще се върнем!“

Людмила се гордее със своя съпруг. Вярва, че рано или късно ще го види – когато свърши войната.

Людмила Гаврилюк: „Вярваме в защитниците ни. Ще се справят и ще победим!“

Виктория Тиханова: „Уверена съм, че ще победим! Не се съмнявам в това!

Лариса Шпортко: „Не можеш да живееш без свобода, това не е живот. Това е съществуване някакво жалко.“

БНТ: Как се лекува тъгата?

Лариса Шпортко: „Мисля, че с молитва.“

Лариса казва, че е дошла в България, веднъж и завинаги.

Виктория, Катя и Таня искат скоро да се върнат у дома. Малката Аля мечтае да стане художник. Людмила започва да учи български. Смята, че неслучайно са попаднали на улица „Светлина“.

Людмила Гаврилюк: „Не е просто случайност – мисля, че все пак ще има светлина в края на тунела и то бързо. Защото ние, украинците, сме упорит народ. Ще се борим за нашата Украйна – искаме тя да бъде наша, наш дом!

-БНТ: За какво мечтаеш, Аля?

Аля Гаврилюк: „По-бързо да се върна в Украйна.“

Репортер: Анита Миланова

Гледайте повече от "Панорама"

Свали приложението BNТ News
Свали приложението BNТ News
Топ 24
Най-четени
Адмирал Ефтимов: Не говорим за сформиране на батальон, а бойна група в състав до 1000 души
Адмирал Ефтимов: Не говорим за сформиране на батальон, а бойна група в състав до 1000 души
Откриха още едно тяло на изгорелия ферибот в Йонийско море
Откриха още едно тяло на изгорелия ферибот в Йонийско море